Сърбия и светът: пито-платено?

| Татяна Ваксберг,

Свърши се. И последният обвиняем на хагския трибунал вече е в ареста. Петнайсет години и половина след края на най-кръвопролитната война в Европа след Втората световна, всички издирвани заподозрени са открити и предадени на международното правосъдие. Това е огромен успех предимно на Сърбия и колкото и тя да закъсня, колкото и да се съпротивляваше, колкото и да отричаше вините си, да покриваше престъпниците и да лъжеше, че не прави това, днес трябва да признаем: Сърбия превъзмогна себе си и направи това, което дори Германия не успя да направи толкова бързо след престъпленията. На Германия й трябваше четвърт век, Сърбия се справи по-бързо. Никакви допълнителни пояснения и нюанси не могат да се окажат по-силни и значими от този извод.

След като вече е факт и последният арест на заподозрян военнопрестъпник, можем да погледнем назад и да видим коя от страните в бивша Югославия как се е справила в арестуването им. Въпросът е важен не защото така ще разберем кой има по-добри полицейски сили и служби, а защото арестът на международно издирван заподозрян имплицитно означава съгласие с твърдението, че престъпленията са си престъпления и че издирваният би могъл наистина да е техен автор.

Погледнато в този аспект, Сърбия много пъти се държа двусмислено, като заявяваше, че арестува заподозрените не за друго, а защото международната общност го очаква от нея. Но този лицемерен аргумент отслабваше с годините, а при последните арести – тези на Караджич, Младич и Хаджич, въпросът с мотивацията дори не възникна. Просто не се коментираше защо се извършват арестите.

Колкото и да се очакваше, че Сърбия няма да поиска да се промени, че ще си остане все същата жертва на собствения си варварски национализъм, истински изложилата се страна се оказа друга – Хърватия. Хърватия не извърши почти нищо от това, което извърши Сърбия.

Белград предаде на трибунала двама свои президенти - Слободан Милошевич и Милан Милутинович, министри и премиери (Драголюб Ойданич, Никола Шаинович), двама шефове на генералния си щаб (Момчило Перишич; Небойша Павкович), директора на тайните си служби (Йовица Станишич) и шефа на червените си барети (Франко Симатович), без да броим Караджич и Младич, които са босненски сърби.

На фона на извършеното от Сърбия, Хърватия не направи и малкото, което се очакваше от нея. Шефът на генералния щаб на хърватската армия Янко Бобетко почина на 84-годишна възраст, без да стигне до трибунала, и беше погребан с държавни почести. За Анте Готовина да не говорим – той беше заловен с фалшив паспорт в чужбина след дългогодишни лъжи, че не може да бъде открит в Хърватия, където живееше като национален герой.

Нека уточним: Сърбия извърши по-голямата и по-тежката част от престъпленията в тези войни и затова има много повече заподозрени военнопрестъпници сърби. Но тук не става дума за количество на арестуваните. Става дума за това как различните държави от бивша Югославия се справят с обвиненията, че техни граждани са извършили най-различни престъпления. Както и да го погледнем, в момента историята се обръща наопаки: Сърбия извърши най-тежките престъпления, но направи и най-голямата крачка към своята промяна. Хърватия, която в началото на войните беше в състояние на отбрана от сърбите, а после предприе аналогични на сръбските офанзиви срещу цивилни, изобщо не призна, че тези, които прогониха сърбите от домовете им, са извършили престъпления. Дори и войната, която съсипа половин Европа, на хърватски се нарича „отечествена“.

Що се отнася до Сърбия обаче, би било пресилено да твърдим, че тя е свършила цялата работа около признаването на извършеното от нея в хода на югославските войни. Всички издирвани от трибунала наистина са арестувани, но това са само високопоставените лица. Трибуналът няма правомощия да съди нископоставени обвиняеми. Такива обвиняеми се предават на местните специални съдилища, които Белград изгради заедно с трибунала. Тези институции са национални, макар че прилагат редица процедури и правила на международния трибунал. Досега в тях има десетки приключили дела. Дейността на тези специализирани съдилища се оценява много високо от правозащитната общност. Въпросът е дали те ще продължат да работят толкова ефективно и когато подкрепящият ги трибунал в Хага затвори врати.

Вторият въпрос е този с политическите изказвания и възпоменания. Сръбският премиер едва преди две години отиде на възпоменанието в Сребреница, а Сребреница е най-медийното и неоспорвано престъпление в югославските войни. Какво да говорим за Вуковар, Биелина, Вишеград, Фоча или Зворник, за които не се говори толкова често.

Третият, и последен, но и най-труден въпрос е този с учебниците по история. В сръбските учебници не пише за войните на 90-те или не пише толкова и така, както би следвало да пише в тях. Това не значи, че Сърбия е закъсняла (Германия въвежда Холокоста в учебниците чак през 1968 г.). Значи само, че много й предстои. Но първата – и огромна – крачка е вече направена.