(Нео)нацизмът в България и неговата видимост

| Светла Енчева,

 

На 12 юни 2011 г. на площад „Света Неделя“ се проведе митинг против неонацисткото насилие под надслов „Заедно за толерантност и мир“, организиран от неформалната група „Хора срещу расизма“. Целта на митинга беше да се обърне внимание върху вече превърналото се във всекидневие неонацистко насилие и върху необходимостта срещу него да бъдат предприемани адекватни мерки – ефективни наказания, но и правилна разпознаваемост, тъй като на този етап престъпленията от омраза в повечето случаи минават в графата „хулиганство“.

Формалният повод е годишнината от побоя в трамвай 20 над младежи, отиващи на митинг в защита на чужденците, и липсата на присъди за нападателите, както и всичко, което се случи след това, най-известното от което е:

  • информацията, че две години по-рано в Борисовата градина е убито момче, само защото някому заприличало на гей;
  • побоят над група роми след футболен мач;
  • побоят над афганистанеца Джавед Нури, защото заприличал някому на „мангал”;
  • побоят над двама младежи в Борисовата градина, понеже единият имал неблагоразумието да бъде с розова коса;
  • нападението над църквата на „Свидетели на Йехова” в Бургас от активисти на ВМРО и побоят над нейни членове;
  • побоят над молещите се в джамията в София от страна на „Атака”.

На фона на масовия отзвук, който предизвика нападението на протестиращите привърженици на „Атака“ срещу молещите се мюсюлмани пред джамията Баня Башъ, присъствието на митинга беше по-скоро рехаво. Ала у нас принципните каузи по правило се радват на по-малка популярност от индивидуалните казуси, така че не би трябвало да се учудваме. Историята на една красива, бременна и влюбена чужденка, затворена в центъра за задържане в Бусманци, може да предизвика съпричастност у десетки хиляди души. Но от тях няма да се намерят и стотина, които да отидат на митинг в защита на чужденците. Ето защо важното е, че митинг против неонацисткото насилие все пак се състоя и че на него имаше и други хора освен „обичайните заподозрени“, които присъстват на подобни събития.

Като че в публичното пространство витае усещането за ескалация на неонацисткото насилие в България. Лично аз обаче не съм сигурна дали иде реч за ескалация, или за по-изострена видимост и разпознаваемост на този тип насилие. (На колцина би им хрумнало в средата на 90-те да назоват борбата срещу неправославните религии „неонацизъм“, какво да кажем за преименуването на българските турци.) Също така, следва да си даваме сметка, че неонацистки тенденции има не само в България. За да разберем особеностите на това, което се случва тук, е добре да сме способни да го видим в по-общ контекст. За тази цел термините „нацизъм“ и „неонацизъм“ ще бъдат използвани в максимално широко – няма да се свеждат до определен исторически период или конкретни субкултури, а ще бъдат разглеждани като комбинация от ценности, нагласи и социални практики, елементи от които не са чужди и на съвременните „демократични“ култури, включително и на официално равнище.

В оригиналния си вариант националсоциализмът възниква в резултат на не особено успешната модернизация в Германия. Докато същинският капитализъм се развива в страни като Англия, Прусия, развива просвещение и богата духовна култура (философия, изкуство, наука), но в икономическо отношение не бележи особени висини. След края на Първата световна война на Германия й се налага да се съобразява с редица външни за нея правила в много сфери от живота, което катализира масови нагласи на култ към традицията и критика на модерността[1]. Немският класик на социологията Макс Вебер например, въпреки собствения си методологически императив за ценностна неутралност, в известната си публична лекция „Науката като призвание“ с разочарование отбелязва как немската образователна система започва да се „бюрократизира“ и „американизира“.

Като отговор на тази ситуация, нацизмът се явява едновременно критика на модерността и модернизационен проект. Той е критика на модерността, доколкото се противопоставя на капиталистическия начин на живот с неговите формални и безлични правила и проповядва връщане към традицията, към „кръвта и почвата“, към „първичното“. Но е и модернизационен проект, доколкото си поставя за цел да изгради социален модел, който да е способен да се наложи като рационален и научно обоснован. Модел, в който чистотата и традицията би трябвало да бъдат основа и гаранция за желания прогрес.

Подобни нагласи на отричане на правилата на функциониране на модерната демокрация, все едно дали се определят като (нео)нацизъм или крайно-десни, системно се възпроизвеждат в модерните общества от страна на социални групи, които се самоидентифицират като актуални или потенциални губещи. Това, което губят те, е усещането за естествена доминация – доминация не в икономически смисъл (дори напротив – на Запад неонацизмът първоначално се разпространява сред работнически среди), а в социално-демографски и – най-вече – в символен. Тези нагласи стават особено видими и дори могат да се превърнат в доминиращи в периоди на криза, резки социални трансформации или дори несигурност (очакване на криза или негативна промяна). Конкретната форма, която ще заемат те, зависи както от особеностите на обществото и културата, в които се случват, така и от проблемите, чийто своеобразен отговор се явяват.

Затова само на пръв поглед е парадоксално, че нацистки по същината си настроения и действия могат да бъдат оправдавани в името на модерната демокрация, чиито принципи на теория нацизмът отрича. Някои от принципите на модерната демокрация могат да се превърнат сами по себе си в традиция, в „мит“[2], положен в основата на дадена национална или културна идентичност, например, и впоследствие да се превърнат в част от крайно-дясна идеология. Ярък пример за това са ксенофобските настроения на Запад, които виждат в имиграцията, и по-специално в ислямската имиграция, заплаха над светската държавност с нейните принципи за свобода и демокрация. Франция забранява бурките не с открито ксенофобски аргументи, а... в името на френския републиканизъм и развявайки знамето на равенството. От източноевропейска гледна точка изглежда необяснимо, че покойният крайно-десен Пим Фортаун е гей или че известният с хомосексуалността си Джон Галиано изразява симпатиите си към Хитлер не къде да е, а в гей бар. Но да имаш правото да бъдеш гей се е превърнало в постижение на западната демократична култура (макар и не навсякъде в еднаква степен), което е успяло да стане част от мита за западното превъзходство.

В Източна Европа, и по-конкретно на Балканите и в страните от бившия СССР, сме свидетели на по-различен неонацизъм, който в редица отношения е по-близък до „автентичния“ нацизъм. С тази разлика, че е повече критика на модерността, отколкото модернизационен проект. Предпоставка за това е неуспешната модернизация в тези страни. В тях не са създадени достатъчно устойчиви демократични традиции, които да са се превърнали в културен фон. Затова този тип неонацизъм черпи легитимност от предмодерните традиции, както и (особено) от идеалите, валидни по времето на формирането на модерните национални държави и залегнали в учебните програми по история и литература. Конкретно за нашата страна това са преди всичко идеалите от времето на Възраждането до Освобождението на България. Времената след Освобождението се възприемат като неотговарящи на националните идеали и, поради това, носещи разочарование.

Другите балкански страни също имат своите периоди на историческа гордост; някои от тях преди броени години преживяха установяването на национална независимост. Що се отнася до Русия, идеализиран бива и периодът на тоталитаризъм поради размерите и могъществото на Съветския съюз. Ето защо има плоскост, в която в Русия пронацистките и проболшевишките (или сталинистки) нагласи не влизат в противоречие, макар на теория да се определят като крайно-десни и крайно-леви.

Вторачени в неонацизма като в „нов“ феномен за нашата страна, рядко забелязваме, че той е последица от тенденции с дълга историческа традиция. Именно неразвитостта на модерната демократична култура прави тоталитарната система далеч по-приемлива за България, отколкото, да кажем, за страните от Централна Европа. Българският период на тоталитаризъм изобилства от нагласи и практики, които са характерни за нацизма, и колкото повече социалистическият проект изпада в криза, толкова повече ескалират те. През този период се ценят най-вече физически здравите и „нормални“ хора. За останалите – хора с физически и умствени увреждания, с психически проблеми, изоставени деца и пр. – на практика почти не се говори, те са извън социалната видимост, или изолирани в специални „заведения“, или скрити у дома. За хомосексуалните също не се говори, много от тях тихомълком биват изпращани в концлагери. От 60-те години насетне постепенно ескалират процеси на етническа и расова дискриминация – било сегрегиране, било опити за асимилация. Ромите биват изпращани в специални училища с цел впоследствие да се занимават предимно с физически труд, има поредица от вълни за смяна на имената и на роми, и на турци и помаци, чернокожите студенти биват наричани подигравателно „снежинки“; преименуването на турците и принуждаването на голяма част от тях да напуснат България е само кулминацията на тази тенденция.

Фактът, че днес, за разлика от преди 10, 20 или 30 години подобни нагласи и практики биват разпознавани като „неонацизъм“, се дължи на комбинация от обстоятелства. От една страна, вече е минало достатъчно време от края на тоталитаризма, за да има поколение, което не идентифицира проявите на расизъм, ксенофобия, антисемитизъм, хомофобия, враждебност към нетрадиционните религии и пр. с него, а да вижда общото между тях и подобни крайно-десни феномени на Запад. От друга страна, България, като страна, която вече е член на Европейския съюз, освен собствения си нацистки „багаж“ не остава чужда и на европейския. Както и, впрочем, като част от глобалния свят се влияе и от глобалните крайно-десни настроения. Така родната омраза към турците и мюсюлманите преди десетина години почерпи допълнителна легитимност от „войната с тероризма“, а в наши дни – от настроенията в Европа против бурките (въпреки че в България жени с бурки практически няма) и минаретата.

Особено любопитно е отношението към чужденците. Като повечето източноевропейски страни, България е страна на емиграция. Имиграцията за нея е все още ново явление, на този етап неносещо негативи за местното население – огромната част от имигрантите нямат достъп до социалната ни система (пенсии, осигуровки, помощи, безплатно образование и здравеопазване), нито са формирали толкова големи и компактни общности, които да изглеждат заплаха. И въпреки това широко споделяна нагласа е, че чужденците нямат място в България, че отнемат от ресурсите, предназначени за българи, че са престъпници и терористи. Особено негативни са нагласите към бежанците – на тях се гледа като на престъпници по дефиниция, единственото правилно действие по отношение на които е да бъдат затваряни. Допълнителен катализатор за това се явяват критериите за допускане до Шенгенското пространство.

Така че характерните за нацизма и неонацизма расизъм, ксенофобия и пр., които имат солидни исторически корени по нашите ширини, все повече са със смесена природа – освен тенденциите, характерни за нашето историческо развитие, вече се добавят и крайно-десни нагласи, че и политики, присъщи на страни от Европейския съюз, а също и на глобално равнище. За разлика от западните страни обаче, у нас на този етап няма работещи механизми на регулация и саморегулация, които да възпират проявите на (нео)нацизъм поне в някои отношения (като например – престъпленията от омраза). В България дискурсът за човешките права едва прохожда и все още изглежда твърде екзотично на фона на споделяното дори на най-високо политическо равнище превъзходство на мнозинството (етническо, расово, религиозно, сексуално и т.н.). И все пак, в сравнение с други страни на Балканите и в бившия СССР има известни постижения. Най-малкото, за четвърта година се проведе законен гей парад. В този смисъл, наличието на митинги против неонацисткото насилие, макар и рехави, е знак не за появата на такова насилие „от нищото“, а за наличието на, макар и откъслечни, елементи на нормална и необременена от тоталитаризма демократична култура.



[1] Що се отнася до италианския фашизъм, Италия също не е от страните, които са пример за успешна модернизация. И макар да е сред победителите от Първата световна война, условията на Версайския договор я поставят в ощетена (от гледна точка на италианците) позиция.

[2] Използвам думата “мит” не в смисъл на измислица, а в смисъл на нещо, което се явява от особено значение за структурирането на дадена идентичност (национална, културна и пр.).