Сборникът „Българският комунизъм“ не поставя точка на дебатите за изследването на комунизма

| Стефан Кръстев,

Сборникът „Българският комунизъм. Дебати и интерпретации“ (Михаил Груев и Диана Мишкова (съст.). София: ЦАИ, 2013) е едновременно резултат на кръглата маса със същото име от ноември 2011 г. и следващата стъпка в дебата за осмислянето на миналото преди 1989 г., който тя инициира. Част от докладите са доразвити и редактирани от авторите им, влезли помежду си в режим на диалог и противопоставяне, който присъства динамично на страниците на сборника. Получава се един, по думите на съставителите му, полемичен и жанрово нееднороден том, в който се редуват строго академични и по-есеистични текстове на историци, културни антрополози, социолози, етнолози, икономисти.

Импулсът, който задвижва инициативата за кръглата маса и за сборника, е този на емоционална реакция на честване стогодишнината на Тодор Живков и издигането на статуята му в Правец през 2011 г. Емоцията е безпокойство – „да не би, както сполучливо пита Даниела Колева в своя текст, и ние пак да сме поели по някакъв Sonderweg, напредвайки в посока назад?“ Това до голяма степен дава тон на раздвоението, което като червена нишка минава през него – раздвоение между емоционално отричане и охладеното анализиране на периода преди 1989 г.

Включени са 12 от докладите, представени на конференцията. Към тях съставителите са добавили един текст на румънския историк Богдан Якоб, който дава транснационална перспектива на българския дебат, и два коментара на Пепка Бояджиева и Михаил Груев към текста на Александър Везенков, предизвикал най-много реакции. Докладите са обединени в 4 подтеми – „Памет и носталгия: ракурси към българския комунизъм“, „Чия памет? Каква носталгия?“, „Още за историята“ и „Други гледни точки (или за дебата с продължение)“.

В предговора Михаил Груев и Диана Мишкова разглеждат честването на Живков като пример за натрапената на обществото „политика на паметта“, която идва „отгоре“ и среща подходяща почва в носталгичните настроения на широките слоеве на населението „отдолу“. За част от изследователите това е проблем. Безпокойството от противоречието между памет и историческо знание за комунизма преминава през докладите на Евгения Иванова, Даниел Вачков, Евелина Келбечева. За Е. Иванова носталгичните настроения към комунизма „пропускат, изтласкват, забравят“, задвижени от травматизма на настоящето, а според Д. Вачков позитивните представи за икономиката на НРБ са продукт на все още живата и активна пропаганда на комунистическия режим и смесването й с опита на отделния човек за отминалото време – откъслечен, фрагментарен, ограничен, лишен от познание за връзката между процесите на микро- и макроравнище.

И тримата изследователи поставят въпроса: какво да правим с едно население, което е като че ли резистентно на знанията на професионалните историци. И тримата намират отговор в създаването на една консолидирана научна позиция, която не просто възсъздава историческата правда, но и активно оборва неправилните виждания на хората и формира морално-етични позиции, особено у младите хора. Вачков критикува текста на Везенков по-нататък в сборника, заявявайки, че ценностно неутрално описание на историята е невъзможно и че историкът трябва да бъде и съдник. По сходен начин Е. Келбечева подчертава идеологическата същност на либералната демокрация и идеята за гражданските и човешките права и заявява, че призивите за деидеологизация и деполитизация на изследванията за комунизма водят до „престъпен“ релативизъм. Наместо фалшива обективност е необходимо изграждането на „голяма приказка“ за комунизма, която да дава ясна дефиниция на добрите и лошите сили, да бъде подета масово и да изгради цялостен спомен у обикновените хора, борейки се с умело изфабрикуваните изкривявания и митове на комунистическата историография.

Даниела Колева анализира взаимоотношенията обикновени хора – историци по по-различен начин. Текстът й споделя критичната оценка на феномена на соцносталгията, но отива отвъд категоричното му отхвърляне като своеобразно фалшиво съзнание. За Колева носталгията е нещо, чрез което социалните актьори вършат определен тип активна „работа“. Носталгията предоговаря миналото „отдолу“, тя носи характеристиките на утопичен проект, макар и обърнат към миналото, и на хетеротопия в смисъла на Фуко. За хората, извървели жизнения си път по времето на социализма, носталгията е най-вече реакция на едно квазиориентализиращо отношение, което се стреми да преразкаже собствения им живот по правилния начин. Така тя има определен еманципаторски потенциал. Следвайки идеята на Джералд Крийд за „опитомяването на революцията“ и на Майкъл Хърцфелд за „културната интимност“, която действа обратно на официалните идеологии, Колева разколебава представата за комунизма като единно тоталитарно цяло и показва начините, по които мнозина българи преди 1989 г. съумяват да се възползват от него. Нагласата да се приема носталгията на хората, независимо от причините, които я пораждат, продължава в изследването на Петя Кабакчиева. Тя говори за носталгията като право и фокусира безпокойството от комунизма след смъртта му в институционалната памет и утаените начини на поведение, характерни за комунистическото общество – институционални хибриди, където нови институционални правила се срещат със стари културни практики на свръхцентрализация, извънредност, авторитарност.

Емилия Занкина, Михаил Груев и Момчил Методиев, разглеждат друг аспект на многообразието от оценки и памети за комунизма, отвъд делението историк-памет(и). Занкина изяснява тактическите и стратегически употреби на десните и левите интерпретации на 10 ноември 1989 г. в битката за установяване на контрол върху настоящето, възможността на БКП/БСП да играе роля в обществото след 1989 и легитимността на дисидентското движение. Груев контекстуализира темата за многообразието на интерпретациите на комунизма и вижда в него пречка за установяване на „общоприета опорна точка“, от която, по аналогия на процеса по осмисляне на нацизма в Германия, да се отиде отвъд фактологията и да се създава смисъл, да се свързва миналото на комунизма в една история. Момчил Методиев също отбелязва липсата на кристализирал историографски канон за комунизма, но вижда в това възможност за дебати и диалогизиране – осмислянето на комунизма според него ще стане не отгоре надолу – от институциите към гражданите, а обратно – от изследователската общност, гражданските структури и медиите към политическата класа.

Последната част на сборника – „Други гледни точки (Или за дебата с продължение)“, съдържа текстове, по различен начин предизвикващи установените референции и интерпретации в осмислянето на комунизма. Румен Аврамов успоредява три момента в българския двадесети век – 1878, 1944 и 1989 г., описвайки паралелите между „вкаменяващите канонични версии“, които ги осмислят, като акцентират върху прекъсванията на историята и рязката граница между различните периоди. Напротив, според него ролята на историка е да осветли начините, по които историята се завръща чрез „циклични и постоянно обновяващи се повторения на сходно съдържание в мощните подмолни течения на longue durée“.

Александър Везенков доразвива критиката на Румен Аврамов към „вкаменяващите интерпретации“ и описва сходствата във вътрешно хомогенните наративни похвати – независимо про- или антикомунистически, „нормализиращи“ или „ненормализиращи“. В аргументите си те огледално репродуцират наративните фигури на историографията, срещу които се борят. Част от опонентите му в сборника го обвиняват, че на това той противопоставя едно просто фактологично, свободно от оценка – и затова и от смисъл – изреждане на исторически събития. Но позицията на Везенков според мен е по-сложна и остава отчасти неразбрана – той защитава идеята за „критическото“ изследване с отворен финал като постоянен и диалогичен процес на натрупване на знания, в което изследователите са отворени към вътрешни противоречия и находки, които преобръщат първоначалните им тези.

Румънският историк Богдан Якоб дава конкретен израз на такъв подход. Той намира изход от методологическата дилема: дали комунистическите режими са били уникално, затворено цяло, или вкоренени в предходни традиции или външни влияния. За него тези режими се характеризират именно с постоянното напрежение между изолация и обвързаност и постоянните трансидеологически трансфери, преплитания, уподобяване и обмен, които текат между Изтока и Запада.

Сборникът „Българският комунизъм“ не поставя точка на дебатите за изследването на комунизма; той в много по-голяма степен служи като снимка, която улавя оформящите се позиции в движение. Не отпада и въпросът: дали в мисленето и говоренето за периода преди 1989 г. (а в същата степен и за тези преди 1944 и след 1989) трябва да преобладава „морално-етичен“ или „хладно“ аналитичен подход. Предстои още сериозна работа по операционализирането на понятието „комунизъм“ и открояването на нюансите между например идеи и идеология, конкретни политики, осъществяването им в практики, както и репертоарите от тактики и подходи на подчинение, апроприиране или пък съпротива, с които социалните актьори действат в рамките на системата, както и съвкупността от непредвидени последствия от действията на един или друг актьор. Такова уплътняване на разбирането ни за социалната реалност на периода не значи непременно и заглушаване, и размиване на моралното отношение към него. То значи по-скоро отдаване дължимото на сложността и единичността на всяка ситуация – това, което според мислители като Ален Бадиу, е необходимо условие за всяко етическо съждение.

Стефан Кръстев е докторант по социология в СУ „Св. Климент Охридски“.