24 часа в гетото

| Славка Кукова,

Кого търсите, госпожо? – така ме посрещат в повечето ромски махали. Този път съм в гетата, за да разлепя адреси и телефони на дирекциите за социално подпомагане, отделите за закрила на детето, комплексите за социални услуги и местните организации за подкрепа на деца там, където живеят хората в най-тежко битово и материално положение и чиито деца са в най-голям риск от изоставяне. Много жени питат какво пише на стикерите, защото не могат да четат. Други не разбират български. Мъжете питат дали лепя нещо за изборите. Като разбират, че не, идват да четат и видимо одобряват. Ръце на поне 20 деца веднага искат да вземат стикерите и да ми помагат. Приемат това като игра. Не им харесва, че не им давам стикерите лично, а ги лепя на стените на блокове, къщи, електрически табла.

В Пловдив една жена ми казва: „Станах родител на едно дете, което не е мое – вие го наричате приемен, а имам и мое дете. Плащат ми 150 лв. заплата. Така ли трябва да бъде? За моето взимам 35 лв., а за другото 150 лв. Чух, че заплатите за приемни родители са по-високи. Вярно ли е?“. Младеж ме пита може ли да работи за мен, като консултира хората какво да правят, когато имат проблеми. Иска да знае повече начини за оказване на помощ. Жена на 35 г. ме пита какво може да направи за невиждащото й дете на 5 години. Мъж на около 50 г. ме пита кога най-накрая ще има работа. Бил включен в курс по озеленяване, но нямало гаранция, че ще получи работа след като се квалифицира. Пита какво се „готви“ в София. Двама мъже правят салата пред входа на блока си, седнали на кашони на земята и ми дават вилица да опитам – „видяло се е, че няма да се оправим, ми поне хапнете с нас“, ми казва единият. Навсякъде се продават дрехи, варена царевица, кисело зеле, тютюн на килограм, цигари без бандерол. Млада жена с дете на година и половина в ръце ме пита може ли да го взема, защото тя не може да го гледа. Пита ме на турски и младежът, който иска да ми помага, започва да превежда. Въпреки че й давам телефон, на който ще й предложат финансова помощ, за да може да го гледа, тя казва, че не иска, защото всяка помощ е временна и после пак ще се наложи да даде детето в дом. Възрастни жени, които правят мекици и кебапчета пред блока, ме питат дали съм от общината и ще доведа ли машини да почистят боклуците. Казват, че се страхуват внуците им да не се разболеят. Казват, че тия дирекции, за които говоря, нищо не могат да направят, за да им помогнат. Някои са били вече на помощи, но са отпаднали от списъците. Общо всички казват, че никой не се интересува от тях и вече дори не идват външни хора в гетото по никакви поводи.

В Пазарджик няма никой по улиците в 14 часа. Всичко е тихо и спокойно. Изведнъж от една къща момче на 8 се затичва към нас и влиза директно в колата ни. „Янко, Янко“, вика дядо му. Обръща се към мен и ми казва: „Той е дете с увреждане. Не можем да го спрем. Ходи на училище и в центъра тук, ама това не помага. Като види кола, иска веднага да се вози. Майка му и баща му са в чужбина и го оставиха на нас“. Дядото одобрява това, че давам информация за децата. „Това е хубаво, казва, лошо е това, че станахме много и нищо не може да се направи за нас. Преди работехме, гледахме си семействата, сега е по-трудно.“ Жена на 55 реже диня пред къщата си, подава ми парче и пита: „Нещо за цикъл на млади момичета правите ли? Моите дъщери нямат. Как ще я караме така? Голямата осинови дете и си го гледаме, ама искам да лекуваме поне малката. Вие нещо може ли да направите?“ Семейство с деца ми казват да не лепя нищо на тяхната къща, защото им е омръзнало от лъжи на партии. Обяснявам, че не правя нищо, свързано с избори, а те са скептични „каквато и информация да даваш, държавата не работи и това е. Щяхме да сме го усетили, ако тези, за които ни говориш, работеха. Не сме глупави хора, с образование сме и знаем, че сами трябва да си теглим, каквото дойде“.

В Сливен мъж на средна възраст веднага предлага да ми помага срещу прилична надница. Казвам, че нямам какво да му дам и че сама ще се справя. А той ми казва: „Ти не си тукашна, аз си знам махалата, ще свърша за 2 часа. Ти ще се луташ, то рядко влизат такива като теб тук“. Група мъже, седнали пред недостроена къща, ми викат „Госпожо, нещо работа давате ли?“, жените им ме викат в къщите: „Виж как живеем. Докога ще бъде така? Вода няма, в една стая сме две семейства. Можеш ли нещо да направиш за нас?“ Казвам им за социалните, за бюро по труда, за общината. Те: „А, нищо вече не могат да направят те. Ходили сме там. Работа няма, помощи няма, къщи нямали. Ама ти нали идваш от София? Как е там? Поне нещо за децата няма ли да има? Кажи къде да ги даваме, та поне те да са добре.“

Във Варна, във Владиславово, мъжете ме посрещат: „Госпожо, нещо дрехи да са ви останали да дадете тук?“. А жените ме питат: „Ще запишеш ли и моето дете, душа? Нали си за училището? Ходих, ама не го искат. Ти нали ще го вземеш?“ На долната улица трима мъже се обръщат към мен: „Абе, госпожо, от телевизия ли си? Спряха ни тока, платихме 35 лв. за бързо включване, ама вече три дни стана не го пускат. Обадихме се, ама казаха, че имало повреда другаде и не можело да дойдат. Искаме да се оплачем на телевизия. Много често взе да става така. А плащаме. Ама местните телевизии не искат да ни показват нас.“ В Максуда (другата махала във Варна) млада жена ме спира: „А-а-а, няма смисъл да лепиш тук - ще ни бутат. До месец казаха. Една жена дойде с един полицай и викат поне да си вземем материала.“ Брат й казва, че вече са ги местили много пъти за девет години, все за да строят пристанището: „На никой от нас не дават нищо, като ни бутат. Само един човек познавам с дете инвалид – на него дадоха апартамент тук наблизо, ама нашите деца са здрави и няма да ни дадат.“ Децата ме водят до фургона, в който са се настанили четирима души, чиято къща е била разрушена през март тази година. Оттам излиза млада бременна жена. Казва, че намерили фургона и се нанесли в него. Сега пак чакат да им вземат и фургона. Тя ще ражда след месец първото си дете, но не знае как ще го гледа. „Никой не идва тук да ни пита нещо или да ни помага, а аз не знам къде да ида и кого да питам какво ще стане с нас.“ Тя и друга млада жена питат: „Ти добре ни казваш за закрилата на детето, ама те дали няма просто да ни вземат децата, като ни бутнат къщите. Сигурно няма да ни дадат помощ да ги гледаме. Не е добре да им се обаждаме сега.“ Мъжът на едната жена, който боядисва една стая в зелено, решава да се намеси: „Госпожо, правилно ли е, че ни накараха да платим 300 лв. за багера, дето ни бутна къщите? Ние няма къде другаде да живеем и от района тука ни казаха, че нищо не са подготвили за нас. Ние, не стига, че строим вече трета къща, ами и по 300 лв. за багер ако плащаме, къде ще му излезе краят. Сега ще се нанесем при брат ми, тук в тази стая, ама сигурно и неговата къща ще вземат скоро.“

Колкото повече стоя и говоря с тези хора, толкова повече те вадят различни истории, с които доказват, че да разговаряш с власти няма смисъл. Винаги ти казват едно и правят друго и винаги ти си на загуба. Аз наистина няма с какво да докажа обратното и само повтарям, че те трябва да задават въпроси за бъдещето си на общината. Но не си вярвам. Те го усещат и решават да ме почерпят с кайсии за добрата среща и толкова. Разделяме се сърдечно.

Вечерта във Варна срещам германец, който искал да работи за алтернативни източници на енергия в България, но разбрал, че точно след Фукушима, само в България сме променили закона така, че алтернативи да не може да има, за да строим нова АЕЦ. Казва, че това поведение на управляващите го объркало много и най-вероятно няма да опитва повече да прави бизнес тук. Като разбира къде съм била през деня, ми казва, че никога не чува нищо за ромите във Варна, въпреки че говори прекрасен български и живее там от четири години. Решава да дойде с мен на следващия ден и му хрумват много идеи за подобряване на тяхното положение. Запознавам се и с българин архитект, който се върнал във Варна след 8 години следване и специализации в Германия. Учил да прави и калени къщи, каквито преди век имаше във всички села. Вижда решението за домовете на ромите там – истинско, евтино, удобно, енергоспестяващо, чудесна изолация. Не знае как да помогне реално обаче, защото няма връзки с никакви институции и европроекти. И разбира, че подобни решения няма да са удобни на корупционните схеми в България. Те с германеца имат сходни подозрения, че най-вероятно във всяка сфера на живота в България ще се случват най-нелогичните и контрапродуктивни развития, докато се изчерпят всички възможности.

„Колко ясни, колко различни и все важни въпроси ми задаваха хората в гетата“, си мисля след седмица пътуване и разговори със стотици роми и българи. Интересно дали някога някой политик или администратор е прекарвал една седмица в гета, само за да говори с хората. Те не казаха да се е случвало, но на мен ми се прииска да срещна поне един такъв човек скоро. Иначе си говоря само с моя шофьор за всичко, което преживяваме в тези пътувания и това не води до никъде.