Хроника на една предизвестена медийна смърт

| Силвия Петрова,

Думата, която би могла да синтезира информацията от анкетите с журналисти,[1] на които е базиран този текст, е апокалиптичност. Това е ключовото послание на анонимните представители на национални и регионални медии, описващи състоянието на „четвъртата власт” у нас в момента – безнадеждност, замиращи жизнени функции, скорошна смърт. То е колкото очаквано, с оглед на проведения мониторинг и анализи на медийната ситуация в България, толкова и фрапиращо – с конкретните примери за ограничения, изкривяване, насилие и атрофия на функциите.

Оптимистичната версия при интерпретацията на резултатите от анкетите е медийна смърт, от която ще се роди тяхна по-свободна версия, функционираща в интернет – според интервюираните журналисти онлайн медиите са едни от малкото острови на свобода на словото. Ако трябва да изведем песимистична версия, тя би заключила, че медиите днес са изчерпали потенциала си и функционират на празен ход, само по инерция, която скоро ще затихне, нанасяйки междувременно непоправими щети на обществото.

Един от основните акценти, който присъства в огромна част от отговорите на анкетата, е порочната симбиоза между медиите и властта. Журналистите разказват за превърнало се в тенденция фамилиарничене с властта, интимност, загуба на респект и авторитет към институциите. Изтъква се фактът, че определен брой журналисти (в повечето случаи главни редактори) общуват директно по телефона с премиера и министрите, които им дават информация и инструкции, хвалят ги и ги порицават. Всеки министър е говорител на самия себе си, а медиите се използват като машина за подсилване на влиянието и обслужване на лични икономически и(или) властови интереси. Тези близки, частни, дори понякога махленски отношения са симптом за разпада на държавата в полза на (само)изтъкването на отделни личности. Свидетели сме на големия срив на политическата публичност. Според Юрген Хабермас[2] политическата публичност се формира, когато частни хора започват да дискутират обществено значими въпроси, позовавайки се на разума – размишляващи индивиди, които загърбват личните си икономически интереси и критикуват властта на основата на разумни доводи. Критиката се поднася под формата на изисквания към властта и според Хабермас тя е критерий за съществуването на обществено мнение. Това са процеси, които кристализират в Европа през 18 век, а днес очевидно регресират в България по особено зрелищен и абсурден начин.

Акцентът върху частното – във вид на уж професионални отношения между журналисти и властимащи, но и като начин за поднасяне на информацията (през лични истории, без коментари и анализи) – постепенно, но сигурно завладява всички обществени сфери, разяждайки по този начин институциите. В този смисъл резултатите от анкетата подкрепят направения в предишните анализи[3] извод, че медиите отразяват и конструират тенденцията политиката да се случва чрез неполитически средства – през личното пространство, хобитата, външния вид, интимния партньор. Стига се до абсолютния парадокс политици да се домогват до индивидуална покупка на медии, което е съобщено в прав текст в една от анкетите. Авантюрата на медиите с властта и икономиката всъщност отразява далеч по-дълбока криза в обществото като цяло: нежеланието (или невъзможността) да се прави политика. Налице е опит за тотално моделиране, а не просто манипулиране на цялата реалност, за изобретяването й наново чрез опростяване, опростачване, свеждане до първобитни, феодални принципи, архаизация, патриархализация. Описаната от анкетираните журналисти ситуация на насилие и контрол над свободата на словото, на съзнателно налагане на непрофесионализъм и клиентелизъм допълва анализираната вече в докладите тяга към лайфстайл средствата и срива на качествената журналистика.

Още един косвен резултат от ликвидирането на публичното поле е преформатирането на функцията на медиите – на предно място вече е развлекателната, а информационната, анализиращата, коригиращата останалите три власти (политическа, икономическа, съдебна) функции се размиват в полето на забавленията. Един от журналистите заявява, че за свободни медии днес се смятат тези, които могат да си позволят по-богата шоу програма, а не разходи за разследваща и анализираща журналистика. Отговорите в анкетата потвърждават отбелязаното вече заличаване на йерархията между самите медии: жълтите имат претенцията да диктуват обществени тенденции, да създават и рушат политически имидж, а качествените започват да се обръщат все по-често към частното пространство и лайфстайла.

Резултатите сочат за промяна в понятията за факт и информация.
От гледна точка на аудиторията, всяка медийна информация е манипулативна. В този смисъл се цени не бързият достъп до новините (който чрез интернет вече е лесно постижим), а уменията информацията да бъде разшифрована без поддаване на манипулативните медийни стратегии.

Осъществява се процес на търсене и представяне на отломки от факта, които публиката е свободна да сглоби както си поиска, според собственото си ниво на образованост, нужди и разбиране. От гледна точка на медиите, самият факт се мисли като изцяло податлив на въобразяване – споменават се случаи, в които главният редактор подава на журналиста заглавие, около което той трябва да конструира история и да напише статия. С други думи, налице е не само манипулация, а директно конструиране на една нова реалност, построена според интересите на властови групи. Наблюдава се усърдно, но безсмислено производство на факти, които са в услуга на нечий частен интерес. Медийното съдържание става „преливане от пусто в празно”, което е още едно условие за загубата на доверие и авторитет и в крайна сметка за приближаващата смърт на традиционните медии.

Проблем, който изтъкват всички анкетирани журналисти, е автоцензурата, която те определят като по-силна от цензурата. Изненадващото в случая е, че някои представители на регионални медии интерпретират въпроса за автоцензурата по неочакван начин: като самоограничение относно използването на уличен език (стилистично) или като нежелание за намесване на лица от семейството и приятелите при поднасяне на новините, а не като ограничение в изразяване на журналистическа позиция и коректно информиране на обществото. В тази връзка прави впечатление и обстоятелството, че част от интервюираните журналисти от регионални медии отричат напълно притискане от собственика на медията, властта или икономически сили. Подобен тип „светлина в тунела” би могъл да се обясни с липса на съсредоточие на бизнес интереси в съответния регион, но не е изключено и да става дума за страх от уволнение или глоби при случайно неспазване на обещанието за запазване на анонимността на интервюираните журналисти.

Като стратегия за преодоляване на автоцензурата се посочват блоговете и личният профил в социалните мрежи, но част от журналистите изтъкват, че ръководството на медията, в която работят, ги следи и там – което на практика означава удължаване на ръката на цензурата, насаждане на страх и, в крайна сметка, още по-засилена автоцензура. Резултатът е масово използване на псевдоними, а някои анкетирани споделят, че редовно се появяват материали, подписани с измислени имена, авторът на които не е известен дори за работещите в съответната медия. Подписването с псевдоними (често повече от един) е знак за „отчуждаване” от продукта, който произвеждат журналистите, нежеланието им да се идентифицират с позицията, която в повечето случаи е или осакатена, или изцяло трансформирана спрямо интересите на собственика на медията. Журналистиката става все по-непрестижна професия, което е свързано и с наемането на неопитни, дори неграмотни хора, които компенсират липсата на професионални качества с лесното поддаване на манипулация и управление. Срамът и отказът да поставиш името си под даден текст е причинен и от засиления натиск от страна на собствениците за ускорено производство на информационни единици, при намаляване на журналистическия състав и заплащането. Традиционните медии се опитват да се конкурират с он лайн медиите в стремежа непрестанно да се бълват новини, което пряко засяга както качеството, така и надеждността и достоверността на информацията. Анкетираните споделят за повсеместно налагане на copy-paste практиката – директно копиране на новини от други медии или PR съобщения без проверка на източниците и без аналитичен поглед. Това, разбира се, е сред главните предпоставки за изчезването на критичните гледни точки и аналитичните жанрове, което беше отбелязано в докладите до сега.

Още едно следствие от описаните от анонимните журналисти процеси е загубата на идеята за журналистическа мисия. В повечето случаи несвободата е напълно осъзната, но рядко се прави опит да се даде решение, да се посочи изход от ситуацията. Позицията е критична, но нерядко примиренческа.

За медиите се говори със същата реч на омразата, с която журналистите се обръщат и към аудиторията, поднасяйки новините и коментарите си. Прави впечатление, че анкетираните журналисти говорят за медийната ситуация в страната със същата реторика, в която обикновено се представят и новините – конфликтност, двуполюсност, скандалност, омерзение. „Речта на омразата” се самовъзпроизвежда дори в рефлексията на журналистите към собствената им работата, което вероятно е още един знак за усещането за безпомощност и отчужденост сред хората, работещи в медиите.

Copy-paste практиката, безсмисленото засипване на аудиторията с непроверена и често измислена информация отнема поредното парче от авторитета на медиите. Натискът от страна на собствениците за „производство” на огромното количество новини (част от които неизбежно се оказват лъжливи или изкривени) е резултат от желанието за конкурентност с он лайн медиите. Но всъщност поредната стъпка към самоубийството на традиционните медии.

Крещящата, цинична несвобода говори за разместване не само в йерархията на функциите, но за промяна в самото понятие за медии – под „медия” вече се разбира не толкова информационно „предприятие”, колкото развлекателно. Наблюдава се връщане на остарялата представа (от времето на Втората световна война) за медиите като инструменти за груба пропаганда и манипулация на обществото. Но за разлика от предишната епоха, медиите вече не се възприемат като демонична самостойна сила, а просто като слугини на властта и бизнеса.

Резултатите от анкетата сочат, че „четвъртата власт” вече не се възприема като коректив на останалите три власти, нито като „куче пазач” на обществения интерес. Вече дори не е валидно подозрението, че тя се домогва към овластяване в буквалния смисъл на думата. „Четвъртата власт” днес просто липсва: няма амбиции, няма цели, няма претенции. Има единствено желание за прилепване към влиятелни личности. Това е взаимна „любов” – политически и(или) икономически фигури купуват медии, за да използват вече затихващия им авторитет за лични облаги, а самите медии се ласкаят от близките връзки с тях и оцеляват финансово благодарение на изкуствено наливаните средства.

Вероятно това са симптоми, които освен че бележат дълбоката криза на българските институции, са белег и за намаляване значимостта на традиционните медии, което се наблюдава в световен мащаб. С появата на социалните мрежи и блоговете вече всеки индивид може да разполага със собствена медия. Това прави съществуването на медиите в традиционния им вид все по-„ретро”, все по-излишно. И както вече беше отбелязано в предишните анализи, емблема на новото, информационно активно поколение става демонстрираният отказ от ползване на традиционни медии и дори бунтът срещу тях. Традиционните медии стават „жертвата”, която се натоварва с манипулационната функция и ритуално се низвергва.

Изводи:

  • Срастването на медиите с политическата и икономическата власт е белег за кризата на модерните институции. Фамилиарното отношение между медиите и властта разрушава политическата публичност и гражданското общество. Големият срив на публичното обяснява популярността на лайфстайл реториката.
  • Наблюдава се тотална липса на независими медии, ценени заради информационната си функция. Днес медиите в България изпълняват главно развлекателни и обслужващи лични интереси функции.
  • Подтиквани от властови и икономически интереси, българските медии не се задоволяват просто да манипулират действителността, а се опитват да я конструират изцяло наново, в съгласие с интересите на личностите и кръговете, около които гравитират.
  • Една от най-сериозните причини за ограничаване свободата на словото е автоцензурата на журналистите. Освен че понижава качеството на информацията, тя предизвиква отчуждаване от труда им, както и загуба на усещането за журналистическа мисия. Журналистите са самостоятелни, блуждаещи единици, които се грижат единствено за собствения си финансов комфорт. Всичко това затваря порочния кръг „ограничение – самоограничение” и води до все по-тревожни резултати.
  • Традиционните медии днес изглежда, че са изчерпали потенциала си – работят на празен ход, от инерцията на който се възползват частни политически и бизнес фигури. Би могло да се предположи, че тези процеси са белег на променящата се медийна парадигма и изместването на журналистиката в полето на интернет.

Силвия Петрова е доктор по обществено-комуникационни и информационни науки. Работи в областта на медиите и като медиен експерт към фондация „Медийна демокрация”.


[1] Текстът се основава на интервюта с 25 журналисти от различни медии в страната. Интервютата са проведени от фондация „Медийна демокрация” при условие на запазване на анонимността на журналистите.

[2] Хабермас, Юрген. Структурни изменения на публичността. София, УИ Св. Климент Охридски, 1995.

[3] http://www.kultura.bg/bg/article/view/20114, http://www.fmd.bg/?p=6749.