Подлата атака на АТАКА срещу равенството и основните права на ЛГБТ хората в България

| Радослав Стоянов,

Едва ли може много да се спори по антидемократичната същност на политическа партия „Атака” и гласовете, които я подкрепят. Но дори да допуснем, че такъв въпрос легитимно може да се постави, без да се изопачава реалността, то бързо можем да разрешим тази дилема. Достатъчно е да посочим като пример две скорошни законодателни инициативи на парламентарно представените националисти, които са по същество два опита за постигане на една и съща цел – ограничаване на фундаменталните свободи на българските ЛГБТ граждани и данъкоплатци.

Ден преди провеждането на София прайд на 21 септември 2013 г. – събитие, по-популярно като „гей парадът в София“ – от „Атака” обявиха, че внасят законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, който предвижда от една до пет години затвор и глоба от пет до десет хиляди лева за всеки, който „[к]ойто манифестира публично своята или на други хомосексуална ориентация или принадлежност, чрез организация или участие в митинги, шествия и паради или чрез средствата за масова информация и Интернет“.[1]

Този законопроект беше отхвърлен както в комисиите на парламента, в които беше разпределен, така и на първо четене в пленарна зала, но само два дни по-късно, навръх 2 февруари 2014 г., депутатите Деница Гаджева и Илиан Тодоров съобщиха от студиото на телевизия Би Ти Ви намерението да внесат аналогична забрана, но в Закона за събранията, митингите и манифестациите.[2]

Че популизмът е верую на „Атака” е безспорно. Тези предложения, които без съмнение са популярни в българското общество, идват в момент, когато партията беше дълбоко компрометирана от редица скандали и според някои социологически проучвания губи подкрепа. Видно е, че „Атака” е готова да плати всякаква цена за реабилитация и електорална подкрепа, включително безпардонното предлагане и активно защитаване на очевидно антидемократични закони. Нека разсея съмненията на тези, които не са убедени дали тези законопроекти на „Атака” са именно такива.

Свободата да заглушиш уязвимите

Да заглушиш тези, чието мнение противоречи на твоето, за мнозина е естествен порив. В демократичното общество обаче такова действие е неприемливо, а международното законодателство защитава гражданите от произволната намеса на държавата (в случая в лицето на законодателите от „Атака”), която търси да ограничи свободата на гражданите да изразяват мнението си публично чрез слово или другояче, да се събират мирно и да се сдружават.

Правата на гражданите – абсолютно всички граждани, дори тези от етнически или сексуални малцинства – да изразяват мнението си и да организират мирни събрания са разписани както в Конституцията на Република България (чл. 39 и чл. 43), така и в международни спогодби, по които държавата ни е страна (вж. напр. чл. 10 и 11 от Европейската конвенция за правата на човека и чл. 19 и 21 от Международния пакт за граждански и политически права), и които, пак по силата на Конституцията, имат превес над онези норми на вътрешното право, които им противоречат.

Да се забрани на част от гражданите, при това обобщени по тяхната сексуална ориентация – хомосексуалните, но не и останалите – да се изразяват или събират мирно, освен всичко друго е и дискриминационно, защото дискриминацията е именно третирането на някого по-неблагоприятно от друг, който не носи признак, признат от закона като защитен. Сексуалната ориентация (без значение хетеро-, би- или хомосексуална) е именно такъв признак. Това е така, защото законодателят е заключил, че никой вид сексуална ориентация на гражданите не може да оправдава по-лошото им третиране.

Тези права са основни, защото без тях гражданите не биха могли да функционират свободно в обществото – да са несъгласни с мнението на държавата или дори на мнозинството от останалите хора, да възразяват, да предоставят легитимни (или пък нелегитимни) аргументи в защита на едно или друго, да изразяват волята си публично, като част от обществото.

Държава, която не признава тези права на гражданите си, няма демократичен характер. Ето защо такова законодателство, макар пряко да ощетява само ЛГБТ хората, касае всички граждани на обществото, които би трябвало да се противопоставят – „Съществуването на несправедливост някъде е заплаха за справедливостта навсякъде“.[3]

Да заглушиш гласовете на уязвимите (или да мълчиш, наблюдавайки как някой го прави) е да вържеш ръцете на жертвата си, за да не може да се защити. Не можем да претендираме за демокрация или демократична култура, докато такива неща се случват и се третират от една огромна част от обществото ни като приемливи, че дори и необходими.

Фалшивото неравенство като оправдание за действително

Най-популярният (или популистки – вие си изберете) аргумент против парадите на гордостта на ЛГБТ хората е, че видите ли, хетеросексуалните не организирали такива шествия. (Другаде съм писал по въпроса защо те се наричат „паради на гордостта“.)[4] Този аргумент обаче е заблуждаващ. Той пропуска да отчете, че хетеросексуалната романтика, интимност и еротика имат широка видимост в обществото, тъй като са имплантирани в културата ни – от допустимостта на публичните прояви на привързаност в ежедневието и на улицата, до словесната и визуална култура в рекламите и произведенията на изкуството. Хетеросексуалната образност е навсякъде около нас. Просто не я забелязваме.

В контраст на това еднополовата интимност няма такава видимост, а в редките случаи, когато я получи, бива санкционирана от обществеността. Така например в края на ноември 2007 г. тогавашният кмет на столицата, Бойко Борисов, нареди свалянето на билборд, за който много граждани бяха сигнализирали, че има пошло съдържание. Какво представляваше този билборд? На него имаше художествена фотография на българския турбофолк изпълнител Азис, известен с джендъркуиър[5] имиджа си, който целува декларирания си тогава партньор Николай Първанов – Китаеца. Двамата бяха голи до кръста.[6] Питам се – дали обществото беше скандализирано от билборд с двама голи до кръста мъже? Дали ако двамата не се целуваха, а например гледаха замислено в хоризонта някъде зад обектива, все така голи до кръста, този билборд би бил свален? Твърдя, че не би.

Друг пример. През 2011 г. предаването „Хрътките“ на телевизия Би Ти Ви направи социален експеримент със скрита камера, като засне реакциите на столичани на еднополова двойка.[7] Двете гей момчета, участващи в експеримента, се държаха за ръце и се целуваха на публично място. Реакциите варираха от ироничен присмех и гримаси на отвращение, до откровена закана за физическо нападение над двамата. Въпросът обаче е в съществуването на реакции въобще. Хората обичайно не реагират на публичната интимност на разнополови двойки.

Трети пример. Кратък. Живея точно до ритуален дом, където се организират сватбени церемонии. Организират си снимки отпред, пред сградата, а когато пристигат и потеглят по добър обичай надуват клаксоните на автомобилите си. Няма как да пропуснеш какво се случва. И това е нормално. Хората са щастливи, празнуват, и искат да изразят емоцията си.

При така очертаната картина, като се върнем на аргумента „хетеросексуалните хора не организират паради, защо тогава гей хората го правят“, лесно ще видим колко несъстоятелен е той. Хетеросексуалните хора всъщност правят „паради“ ежедневно, ежечасно и ежеминутно. Просто не го забелязват. И в това няма нищо лошо и нередно. Въпросът е защо според много хора има нещо лошо и нередно, когато същото правят нехетеросексуалните? И защо не разбират, че парадът идва именно като фокус върху тези и подобни проблеми? Толкова силно ли е авторитарното ни мислене, което ни тласка да налагаме агресивно на другите нашата представа за „нормалност“? Налагане, защото едно е да изразяваш себе си или да организираш парад, където и в двата случая никой не е принуждаван да бъде като теб, да участва или да не бъде това, което е; а друго е да забраняваш или наказваш тези форми на изразяване или шествия, с което де факто принуждаваш хората или да бъдат като теб, или да търпят санкцията.[8]

Целта е запазване на статуквото

Мерките, противодействащи на словото на ЛГБТ хората, имат една-единствена ясна цел – пресичане на прогреса чрез обезсилване на аргументите, които биха могли да разрушат старото хетеросексистко статукво.

Носителите на консервативни идеи и ценности губят честната война на полето на обществения дебат. Логичното действие в такава ситуация е обезоръжаването на противника, за да не може той да се защити. Или рекриминирането му – жертвата бива обвинена в иницииране на агресия.[9]

Тъкмо в това се крие и особено опустошителната сила на руското законодателство против „пропагандирането на нетрадиционни сексуални взаимоотношения“ пред непълнолетни, което беше прието от федералния парламент през 2013 г. Тази обтекаема формулировка се използва именно за да ограничи свободата на изразяване и мирни публични събрания на ЛГБТ хората. Стигматизирането на позитивните мнения за хомосексуалността чрез етикетирането им като „пропаганда“ (което освен всичко друго внушава неистинност и прозелитизъм в същността на тези мнения) е перфидна стратегия на репресията, която търси да унищожи дори опитите за съпротива.

Така това законодателство се опира на поне две фундаментални лъжи. Първо, допускането, че хомосексуалността е „заразна“ и може да се разпространява чрез достъпа до информация за нея. И второ, че поради първото такава информация е вредна за децата, а не напротив – полезна, както за генерирането на приемане към различните у хетеросексуалните младежи, така и за генериране на себеприемане у нехетеросексуалните.

Къде ни е чувствителността?

Едно общество, изповядващо осъзнато дълбоки и здрави демократични ценности би трябвало да реагира с остро раздразнение на опитите за ерозиране на същите тези ценности. За съжаление истината е, че силни гласове против предложенията на „Атака” не се чуха. Нито дори от политическите партии. Какво значи това мълчание?

И друго е важно – това мълчание тегне на фона на шестващи по медиите националисти и открити неонацисти, които удобно се настаняват в телевизионните студиа на журналисти или на страниците на вестници и биват представяни като „патриоти“, биват им задавани беззъби и деликатни въпроси, та да не се засегнат, и въобще получават един миловиден имидж на легитимна част от политическия живот.[10] А ако степента на медийното им присъствие се съпостави с тези на правозащитници или представители на малцинствени общности, картината става печална.

Някъде в прехода към демокрация забравихме, че все пак трябва да научим що е то демокрация. И да се уверим, че това ще научат и децата ни, както и техните деца. Защото в противен случай свършваме в ситуация, в която „традиционната българска толерантност“ се оказва валидна само спрямо носителите на предразсъдъците и дискриминацията, а не към техните жертви.

Радослав Стоянов е студент по психология в НБУ и активист за равните права на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните хора (ЛГБТ). Той е жалбоподател по дела в обществен интерес, свързани с дискриминацията срещу ЛГБТ хората, етнически, религиозни и възрастови малцинства. Част от екипа на БХК.


↑[1] Найденова, П. АТАКА настоява: Затвор за демонстриране на хомосексуалност. В-к „Атака“, 2013, 27 септември, онлайн издание, достъпно на адрес: http://www.vestnikataka.bg/2013/09/атака-настоява-затвор-за-демонстрира/ (посетен на 23.02.2014 г.).

↑[2] Атака ще иска забрана на гей парадите през Закона за събранията, митингите и манифестациите. (2014, 3 февруари). www.GamaNews.bg. Достъпно на адрес: http://gamanews.bg/2014/02/03/ataka-shte-iska-zabrana-na-gej-paradite-prez-zakona-za-sa-braniyata-mitingite-i-manifestatsiite/ (посетен на 23.02.2014 г.).

↑[3] Мартин Лутър Кинг в своето „Писмо от бирмингамския затвор“, 16 април 1963 г. Достъпно онлайн на адрес: http://www.africa.upenn.edu/Articles_Gen/Letter_Birmingham.html (посетен на 23.02.2014 г.).

↑[4] Стоянов, Р. Гордост. Сп. „Обектив“, бр. 210, 2013, стр. 18-21, достъпно онлайн на адрес: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/radoslav-stoianov/2013-05/gordost/ (посетен на 23.02.2014 г.).

↑[5] Джендъркуиър е обща категория от полови идентичности, които не попадат в половата бинарност мъж-жена (т. нар. циснормативност) – бел. авт.

↑[6] Керемидчиева, В. Бойко Борисов нареди да свалят хомосексуалните билбордове с Азис и Китаеца. В-к „Дневник“, 2007, 22 ноември, онлайн издание, достъпно на адрес: http://www.dnevnik.bg/print/arhiv_za_grada/2007/11/20/399603_boiko_borisov_naredi_da_svaliat_homoseksualnite/ (посетен на 23.02.2014 г.).

↑[7] Експеримент: Толерантност. (2011). www.btv.bg. Достъпно на адрес: http://www.btv.bg/shows/hratkite/videos/eksperimentat/video/533828329-.html (посетен на 23.02.2014 г.).

↑[8] За невидимостта като небитие - Вж. Стоянов, Р. Митът за „парадирането“. Сп. „Обектив“, бр. 212, 2013, стр. 45-47, достъпно онлайн на адрес: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/radoslav-stoianov/2013-07/mityt-za-paradiraneto/ (посетен на 24.02.2014 г.).

↑[9] Стратегията с рекриминирането е коварна в силата си да убеждава. Тази стратегия беше избрана и от известния български режисьор Андрей Слабаков, който в края на 2013 г. беше осъден за хомофобски изказвания в национален телевизионен ефир. По повод осъдителното решение на Върховния административен съд Слабаков се постара да се постави в публичното пространство като жертва – неразбран шегаджия, чието свободно слово е нелегитимно ограничено. Вж. по-подробно Стоянов, Р. За гейовете и цигарите. Сп. „Обектив“, бр. 214, 2014, стр. 32-33, достъпно онлайн на адрес: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/radoslav-stoianov/2014-01/za-gejovete-i-cigarite/ (посетен на 24.02.2014 г.).

↑[10] През последните няколко месеца десетки такива медийни отразявания получиха личности като Ангел Джамбазки (партия ВМРО-БНД), Елена Ваташка (Сдружение на българските футболни привърженици), Боян Станков-Расате (формация „Национално единство), депутати на „Атака”, различни представители на новоучредената, но все още нерегистрирана от българския съд Националистическа партия на България, и дори членовете на международната неонацистка мрежа „Кръв и чест“ – бел.авт.