Гейове, педофили и на баба ти хвърчилото

| Радослав Стоянов,

Има една особена група хора, която вижда взаимовръзки и смислени модели в заобикалящия ни свят, които всъщност не съществуват. Тази група хора аз лично наричам „конспирацисти“ или „конспиративно мислещи“. На пръв прочит са доста разнородна маса, но в основата си имат тази обща черта. Някои от тях вярват, че атентатите срещу Световния търговски център в Ню Йорк от 11 септември 2001 г. са организирани от самото американско правителство. Други пък вярват, че човек никога не е кацал истински на Луната, а прословутите кадри, документиращи този исторически момент, са заснети в секретно студио. Трети смятат, че през последните години в небето има атипични самолетни следи, наричани „кемтрейлс“ (химически следи), които се разпръскват умишлено от секретни самолети със злия умисъл да увредят здравето на населението. А пък четвърти откровено вярват в тайно световно правителство в сянка, което се управлява я от евреите, я от илюминатите,[1] я от – и това е съвсем сериозно – влечугоподобни извънземни, наричани „рептили“, които се крият в огромни кухини под земната кора. През последните седмици пък имаме „удоволствието“ да се нагледаме и на бум на конспиративните теории за американския финансист и милиардер Джордж Сорос, който е обвиняван в подстрекателство или директно кукловодство на антиправителствените протести срещу кабинета на Пламен Орешарски, и то само защото неправителствени организации, които някога или понастоящем са финансирани от учредени от него фондации, се застъпиха за върховенството на закона в България, за сметка на действителния сенчест олигархичен модел в управлението, който излезе на бял свят покрай скандала с Делян Пеевски от тази година.[2]

Какво е общото между всички тези конспиративни теории, освен идеята, че някой върши нещо тайно, за да навреди на обикновените граждани? Обща е именно тенденцията към халтави асоциации, към произволни твърдения за взаимовръзки, които освен емпирична, често пъти нямат и логическа основа. Тези възгледи, или по-точно – системи от вярвания, намират особено плодотворна почва сред консервативните кръгове и най-често националистическите и християнските общности (както православни, така и католици и протестанти). Този факт отваря топла връзка между конспиративното мислене и ксенофобските, антисемитски, ислямофобски, расистки и – разбира се – хомофобски нагласи.

Така например може да чуем любопитната теза, че, търсещите да дестабилизират дадена национална държава тайни, еврейски или масонски кръгове финансират движението за равноправие на гей хората, което да разклати „устоите“ на нацията, като измени понятието за „нормално“. Струва ви се странно? Но не и на хората, които го твърдят. Докато за тях сексуалната ориентация е въпрос на морал, а не е естествен компонент от психиката на човек, който не подлежи на възпитателни интервенции (а те избират да вярват в това, защото удовлетворява предразсъдъка им), за тях тази теза звучи напълно смислено. Всъщност, тя не е нова. Това е просто старата песен за плана „Дълес“, но на нов глас.

Планът „Дълес“ или доктрината „Дълес“ се нарича основният документ, около който е развита конспиративна теория, според която началникът на ЦРУ през 50-те години на 20 век Алън Уелс Дълес е разработил план как в хода на Студената война САЩ да унищожат Съветския съюз посредством покваряване на културното наследство и моралните ценности на съветската нация. Документът за първи път е публикуван в Русия след разпадането на СССР. Този фабрикуван план всъщност е заимствана и изменена версия на художествения роман „Вечният зов“ (Вечный зов)[3] на руския писател Анатолий Иванов. За първи път е публикуван с названието „план“ и приписан на Алън Дълес през 1993 г. от митрополит Йоан Санктпетербургски във вестник „Советская Россия“.

Друг аналогичен случай пък са печално известните „Протоколи на Сионските мъдреци“ – антисемитска мистификация, описваща еврейски план за глобално господство, която е публикувана за пръв път в Русия през 1903 г. и дори днес продължава да се цитира като легитимен документ. „Протоколите“ пък са заимствани от литературни оригинали на германския писател Херман Гьодше и френския сатирик Морис Жоли. Толкоз за тайните планове за морална поквара.

На гей-лесбийската общност обаче не й се разминава току-така. По неин адрес съществува една много по-опасна и печално популярна клевета, набрала най-голяма популярност през 60-те и 70-те години в САЩ, а днес усърдно проповядвана от различни християнски институции – предимно протестантски, но не само. Тази клевета е, че мнозинството от хомосексуалните мъже всъщност са педофили; или че мнозинството от педофилите са хомосексуални мъже; или пък че въобще съществува някаква „връзка“ между хомосексуалността и педофилията. Последното твърдение е точно толкова вярно, колкото това, че съществува „връзка“ между хетеросексуалността и педофилията; без съмнение различните педофили имат различни предпочитания към пола на сексуалните си обекти и това няма как да не е така. Проблемът с тази клевета обаче е, че тя внушава, че всеки гей мъж е потенциално опасен за децата и търси да „докопа“, сиреч да вербува, децата на „нормалните“, разбирайте хетеросексуалните семейства.

Най-популярен проповедник на тази клевета е развихрилата се през 70-те години в САЩ певица и бивша Мис Оклахома Анита Браянт. През 1977 г. окръг Дейд, Флорида, приема наредба, забраняваща дискриминацията на основата на сексуалната ориентация. Като ревностна баптистка, Браянт подема кампания под името „Спасете нашите деца“, организирана не просто около консервативните християнски вярвания за греховната същност на хомосексуалността, но и около твърдението, че гей мъжете блудстват с деца. Според Браянт, тъй като по естествен път гей хората не могат да имат деца, „те трябва да вербуват нашите“.

Кампанията на Браят има толкова опустошителен ефект, че антидискриминационната наредба бързо е отменена. Отговорът обаче не закъснява. Многолюдната и политически активна гей общност организира бойкот на рекламирания от Браянт портокалов сок, който е не просто забранен в гей баровете, но е заменен с ябълков сок, ползван в коктейл с името „Анита Браянт“. Парите от коктейла собствениците дарявали на гей активистите. Загубите за производителя на сока били огромни и той се видял принуден да скъса отношенията си с Браянт, която по-късно банкрутирала. Въпреки това последствията от кампаниите й останали в продължение на десетилетия. Забраната за осиновяване от еднополови двойки, гласувана във Флорида в отзвук на нейния активизъм през 1977 г., бе отменена едва през 2008 г. – тридесет години по-късно. Тридесет години очевидно неравенство пред закона заради една публична и нагла лъжа. Лъжа, на която хората са вярвали и немалко продължават да вярват.[4]

Същата вяра по-рано тази година доведе до приемането на федерален закон в Русия, забраняващ свободата на изразяване на публични места, която може да бъде изтълкувана като „пропаганда на хомосексуалност“ сред непълнолетните; а като такава „пропаганда“ се разбира всяко представяне на хомосексуалността и еднополовите връзки като нормални или равноценни на хетеросексуалността и разнополовите семейства.[5] С други думи – за хомосексуалността или лошо, или нищо.

От 2013 г. България си има своя собствена Анита Браянт. Нейното име е Елена Ваташка и тя е председател на новоучреденото Сдружение на българските футболни привърженици (СБФП). Тази година тя успя да генерира същинска истерия около едно – според нея – учебно помагало, наречено „Азбука за теб и за мен“. Изданието всъщност е ръководство, предназначено за учители, за работата с което те получават задължително няколкодневно обучение. То е част от комплект материали, предназначени за преподаване на полово образование и култура в среден курс в училищата – именно времето, в което настъпват физическите промени на пубертета и децата започват да откриват своята сексуалност. В действителност „откриватели“ на помагалото обаче са от християнския сайт Hristiqni.com.[6] Подела алармата от техните ръце, Ваташка по-рано тази година внесе в прокуратурата жалба срещу двама от авторите на изданието, защото, според нея, то учело децата да се отдават плътски на възрастни мъже.

И всичко тава, макар и не експлицирано в самата жалба, е публично комуникирано в контекста на това как всъщност в „помагалото“ на децата се казва, че хомосексуалността е „просто“ алтернативна сексуалност, а не тежка болест и грях, както вероятно им се иска на критиците. Новината за „Азбука за теб и за мен“ обиколи десетки фейсбук групи, а самата програма беше заклеймена като (тайно!) вдъхновена от гей активистите и развращаваща (разбира се) децата. Някои коментари отиват дори по-далеч – до това да се твърди, че такава тема въобще няма място сред децата в такава възраст. В действителност обаче половото възпитание не е нововъведение, а добре забравена стара практика у нас още от преди 1989 г.[7] Но не и за конспирацистите, за които това е „нововъдение“, целящо удар върху „традиционния морал“.

Но как седят нещата точно? Педофили ли са гейовете и vice versa?

Най-обилни и достъпни данни за педофилията предлага англоезичната литература. Според различни изследванията на американски психиатри и психолози случаите на еднополово блудство с дете са средно взето 1/3 от всички случаи на сексуална злоупотреба с деца.[8] Фактически в мнозинството от случаите на сексуална злоупотреба с малолетни възрастен мъж блудства с малко момиче. Никой обаче не нарича тези педофили „хетеросексуални педофили“ и не прави кампании срещу хетеросексуалните, нали?

Фактите обаче никога не са пречели на вярата. Ако някой носи предразсъдък, сиреч пред-убеждение, той неизменно ще е по-склонен да кредитира като достоверна тази информация, която утвърждава предубеждението му, отколкото тази, която поставя на изпитание възгледите му. Нещо повече – така наречените от мен „конспирацисти“, които неизменно съзират подмолни действия срещу установения ред, според някои учени са продукт на еволюционния процес: залагайки на това да вярват в съществуването на взаимовръзки между потенциално несвързани неща, предците ни са залагали на презумпцията за опасност дори там, където може и да я няма, като така са оцелявали по-лесно, а с тях и това поведение.[9] С други думи – еволюционно сме „програмирани“ да вярваме. А когато носим и предразсъдъци, вярата е един от най-мощните инструменти, с които да ги браним. Защото са си наши, нали така?

Докъде са готови да стигнат родните анти-гей кръстоносци предстои да видим. Лошото е, че май не сме готови за тази война. За да бъдем, са ни нужни мечът на здравия разум и щитът на критичното мислене. А редица примери от последните години показват, че българинът масово е невъоръжен с тези потребни умения. Медиите обичат да засягат темите в сензационна светлина и максимум в 5 до 10 минути телевизионно време, в което клеветникът да избълва клеветите си, а защитникът безпомощно да се опитва да оборва набързо акумулираните неистини. Така наречените културни войни започнаха, честито! Лошото е, че бежанската вълна, започнала още след промените след 1989 г. (визирам потоци млади нехетеросексуални хора, напуснали и все още напускащи родината ни), е в наш ущърб. Или трябва да се учим бързо и в движение, или да си стягаме куфарите. Защото готови да предлагат закони, дори по-безумни от руските, се намират. Това вече сториха от ПП „Атака“, които предложиха наскоро 5 години затвор за организиране на гей парад – едно мирно събрание, в една уж демократична държава.

Амин!

Радослав Стоянов е студент по психология в НБУ и активист за равните права на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните хора (ЛГБТ). Той е жалбоподател по дела в обществен интерес, свързани с дискриминацията срещу ЛГБТ хората, етнически, религиозни и възрастови малцинства. Част от екипа на БХК.


↑[1] Германско тайно общество от 18 век.

↑[2] Вж. http://goo.gl/45g5gY

↑[3] Издаден на български от „Партиздат“ с предговор от Маргарита Митовска през 1974 и отново през 1979 г.

↑[4] Вж. напр. http://goo.gl/D6eF24

↑[5] Вж. http://gamanews.bg/UoSUON

↑[6] Вж. също пресконференцията на „Свобода за всеки” и ПП „Християндемократичен форум” на адрес http://goo.gl/TWWSxZ

↑[7] Вж. напр. Грасел, Х., и K. Бах. (1984). Сексуалността при децата и младежите. София: Издателство „Наука и изкуство“, стр. 393-394.

↑[8] Вж. напр. Ранчев, И. (2012). Сексуални престъпления срещу деца. София: Изд. „Фенея“, стр. 155. ISBN 9789549499889

↑[9] Вж. по-подробно при Шърмър, М. (2013). Вярващият мозък. София: Изд. „Изток-Запад“, стр. 77 и сл. ISBN 9786191522354.