Колко струва да бъдеш свободен: Впечатления от „София Прайд 2013“

| Радослав Стоянов,

На 21 септември 2013 г. се проведе шестото шествие „София Прайд“, по-популярно като „гей парада“. За шести пореден път станахме свидетели на това, как една будна и осъзната част на ЛГБТ общността се опитва да постави фокус върху проблемите, с които много нехетеросексуални и трансполови хора се сблъскват; как почитатели на идеята за това, че човешките права са само за някои, но в никакъв случай за всички, организират публична демонстрация с искане за забрана на друга публична демонстрация; как журналисти се опитват да отразяват темата „обективно“ до степен на безкритично предоставяне на трибуна и ефирно време на хора, свързани с неонацистки организации и деятели; как ЛГБТ общността бива вътрешно разединена поради нежеланието на част от нея да се „излага на показ“ и да бъде това, което е, без да го крие или лъже. Накратко – видяхме нещо много тъжно: липсата на напредък, липсата на чуваемост, липсата на акумулиране на знания или опит.

„София Прайд 2013“ трябваше да се случи през юни, както всяка година. Във връзка с провеждащите се в центъра на София протести против правителството на Пламен Орешарски обаче част от организационния комитет реши да отложи шествието и да проведе само „София Прайд Арт седмица“. Дали поради смяната на датата, дали поради ветровития есенен ден, дали поради слаба реклама, дали поради медийно затъмнение или опита на някои медии да генерират лъжливи сензационни новини в седмицата преди шествието, тази година участие в „София Прайд“ взеха около 600 души, в сравнение с около 1500 през 2012  г. (Това са официални данни на организаторите, които поради пропускателния режим в началната точка на шествието имат най-точни данни за броя участници. Въпреки това различни медии обявиха, че участниците са били между 60 и 200 души.)

Причините, разбира се, са комплексни. Но проблемите в организацията на този етап не представляват толкова голям интерес, колкото реакциите срещу шествието. За поредна година и в отзвук на актуалната мода у нас на всяко събитие да има контрасъбитие, и тази година се проведе шествие, наричано от медиите „антигей парад“, а от самите му организатори – ту шествие в защита на „семейството от мъж и жена“, ту „протест срещу пропагандата на содомия“.[1]

Доколкото антигей парадът постави за пореден път като искане забраната на шествието „София Прайд“, намирам за впечатляващо, че нито една основна българска медия не съзря в това антидемократични ценности и послания. Свободата на изразяване и свободата на събиране и сдружаване са фундаментални в демократичното общество. Няма демокрация там, където свободното изразяване и свободното събиране и протест на хората са произволно ограничавани, включително под претекст за несъвместимост с морала и културните традиции. В този смисъл идеята да бъде забранено шествието на „София Прайд“ е именно проповядване на идеята за произволна държавна намеса и ограничаване от страна на държавата на фундаментални свободи на гражданите. Това са човешки права, наричани така, защото са полагаеми на всяко човешко същество поради факта, че е човешко същество. Тези свободи са толкова основни именно защото дефинират носеното от хората естествено очакване за това, как трябва да бъдат третирани от околните. Такива свободи могат да бъдат ограничени само при изключителни, тясно определени в международното законодателство обстоятелства (а в някои юрисдикции не могат дори тогава).

На този фон убеждението на много хора, че гей парадът може произволно да бъде забранен само защото изказва тези и изпраща послания, с които те не са съгласни, е аларма за слаба демократична култура. Човек би помислил, че промените в България след 1989 г. и предхождащият ги тоталитарен режим са научили българите на важен исторически урок за цената на демокрацията и за свободите, на които тя се основава. Мъдрите си взимат поуки от историческите грешки. Но не би. Или може би просто никой не се е сетил достатъчно публично и ясно да артикулира въпроса за гей парада в този контекст? Това също би било жалко и симптоматично, защото показва лошото ниво на диалога, който се предполага, че прайдът инициира.

Новост в платформата на „контрапарадиращите“[2] е опитът да се разгърне тезата, че всъщност ЛГБТ хората в България нямат проблеми, всичко им е уредено в конституцията (тоест равенство) и прайдът всъщност се организира и провежда от малка група активисти, които не са представителни за ЛГБТ общността и организират събитието само за да оправдаят финансирането си и да „лапнат едни пари“. Ако има истина в тази теза, тя е, че участниците в прайда наистина не са представителни за общността си. Но тази истина не е разобличение, а тъкмо напротив – показател за проблема. Мартин Лутър Кинг и Малкълм Екс също не са били представителни за общността на чернокожите американци по свое време. Нито пък Нелсън Мандела за чернокожите южноафриканци. Въобще никой активист не е представителен за своята общност. Напротив – активистите са първите птички на пролетта и винаги най-самотните. Но това не значи, че няма зима. Не значи и че пролетта не идва. Вместо да си съчиняват, противниците на прайда би трябвало да се вслушат в аргументите и посланията на организаторите му и да се опитат да им отговорят; да се опитат да оформят сериозен и интелигентен диалог. Засега обаче те проявяват или нежелание, или неспособност да сторят това.

Най-голямото разочарование е, че за поредна година противниците на „София Прайд“ допуснаха в редиците си и легитимираха организации с крайно националистически възгледи и с връзки с неонацистки организации и движения. Всъщност това май беше основният профил на организаторите на контрашествието. И за поредна година медиите не успяха да разпознаят и покажат този факт. От изненадващо съществуващата още де факто (но кой знае дали съществуваща де юре) „ГВАРДИЯ“, до замаскираното Сдружение на българските футболни привърженици, защитаващо пронацистки прояви[3] и расистки престъпления,[4] които единствено поради несигурност в дефинициите няма да нарека тук „тероризъм“.

За съжаление не само че нищо от това не бе припознато и отразено от медиите, но те и тази година, шест години след първия прайд и тонове мастило и байтове, изписани по темата, продължават да представят тези организации като легитимни „граждански сдружения“, противопоставящи се на прайда и единствени възможни участници в дебатите около него, като защитници на гледна точка, различна от тази на организаторите.

Както написах в началото – напредък очевидно няма. Не ми се иска това да е тъжното обобщение, с което ще завърша, но е трудно сега да се намери друго. Докато българските граждани имат свободата да излязат на улицата и да бъдат недоволни от положението си, надежда ще има. Да видим докога.

Радослав Стоянов е студент по психология в НБУ и активист за равните права на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните хора (ЛГБТ). Той е жалбоподател по дела в обществен интерес, свързани с дискриминацията срещу ЛГБТ хората, етнически, религиозни и възрастови малцинства. Част от екипа на БХК.



↑[1] Вж. напр. Български национален съюз (2013, 22 септември). Протестът срещу пропагандата на содомия събра стотици родолюбци. Посетено онлайн на 24 септември 2013 г. на адрес http://goo.gl/XrfIA3

↑[2] По въпроса за „парадирането“ вж. Стоянов, Р. (2013). Митът за „парадирането“. Сп. Обектив, бр. 212, стр. 30–32. Достъпно онлайн на адрес http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/radoslav-stoianov/2013-07/mityt-za-paradiraneto/

↑[3] Вж. напр. т. 3 от тяхно писмо с предложения за законодателни промени на адрес http://goo.gl/jbdvpA (посетен на 24 септември 2013 г.).

↑[4] Вж. Сдружение на Българските футболни привърженици (2013). Писмо от Сдружението на българските футболни привърженици в защита на Ники Горския, Сашо, Васко и Стоян. Посетено на 24 септември 2013 г. на адрес http://association.ultras-bulgaria.net/?p=67