Професионализъм, максимализъм и етика в документалния сборник за депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония

| Олга Тодорова,

Изказване на премиерата на книгата, 26 юли, НХА

За онези от вас, които ме познават, е ясно, че, макар и донякъде изкушена в еврейската проблематика, аз не се занимавам професионално с история на 20 век. Има обаче случаи, в които човек се чувства морално задължен – не толкова като специалист, колкото като гражданин - непременно „да вземе страна”, и случаят с документалния двутомник на Надя Данова и Румен Аврамов, посветен на депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот през 1943 г., е точно такъв.

В колкото страшния, толкова и срамен епизод от по-новата ни история, който се пресъздава чрез материалите, включени в двата тома, ние българите, уви, не можем да се огледаме и разпознаем в любимите си колективни роли - на жертви или на спасители. Спасени тук просто липсват, а жертвите не сме ние. Това са над 11 хиляди невинни човешки същества, евреи от т.нар. „нови земи”, които в продължение на цели две години (от март 1941 до март 1943 г.) преминават първо през ада на едно мъчително и унизително гражданско умъртвяване, проведено с безмилостна последователност от българските власти, за да завършат, в края на краищата, земния си път в хитлеристките лагери на смъртта в Полша. Двутомникът скрупульозно очертава целия ужасяващ кръг от напълно обмислени действия и бездействия от българска страна, които постепенно и методично затягат примката около тези хора и подготвят тяхната гибел.

Научното кредо на съставителите на сборника аз бих определила като максимализъм – както професионален, така и нравствен. Огромният брой и впечатляващото многообразие документи, поместени в двутомника, голяма част от които сега се публикуват за първи път, не просто разширяват емпиричното ни познание за зловещите събития от март 1943 г. и за тяхната непосредствена предистория; те не просто позволяват да се реконструира в подробности хрониката на едно почти предизвестено масово убийство, но и спомагат за развенчаването на поне два мита (а мога да кажа - и две илюзии), трайно обсебили българската публичност през последните десетилетия и настойчиво поддържани от официалната пропаганда: първият - за едва ли не съвършената непричастност на българската държава към унищожението на евреите от „новите земи”, и вторият – за едва ли не „изконната” наша българска толерантност. Не по-малко важно ми се струва обаче, е, че документите от този двутомник, някои от които са наистина покъртителни, властно апелират към съвестта и чувствителността на читателя, сблъсквайки го – впрочем по един съвършено безпощаден и безкомпромисен начин - с механиката на злото не само в нейния сравнително добре известен „официозен” аспект, но и в много по-слабо познатия й по-„простонароден”, „ежедневен” и даже битов аспект, в цялата му уродлива и смразяваща кръвта цинична рутина или, ако се възползвам от прочутата формулировка на Хана Аренд, в цялата му „баналност”. Смея да се надявам, че тъкмо защото говори с езика на автентичните документи, двутомникът няма да бъде обгърнат от обичайния „заговор на мълчанието”, който у нас като че ли съпътства всеки опит за излизане от рамките на общоприетия „канон”. Този документален корпус е твърде голям - и в буквалния, и в преносния смисъл - за да бъде заобиколен. Всеки, бил той специалист или лаик, сам ще отмери - от позициите на своята собствена компетентност и със своята собствена етична мяра - степента на вината и отговорността на българската държава, на нейните представители по места, на българския елит, а и на българското общество, за трагичната участ на евреите от „новите земи”. Най-хубавото обаче според мен е, че каквито и нови трактовки на събитията, свързани с депортацията да се появят, и колкото и те да са различни от тезите, лансирани в двете въвеждащи студии към документалния корпус (историко-археографската на Р. Аврамов и историографската на Н. Данова), тези нови трактовки няма как да подминат „нелицеприятната” фактология, събрана в двутомника.

Като всяко наистина значимо дело, и този документален сборник задава нови посоки за научни дирения. Един от въпросите, който веднага изниква след прочита на документите от двутомника и на който историческата ни гилдия очевидно ще трябва в близко бъдеще да отдели много повече внимание, е този за корените, предпоставките (религиозни, културни, икономически, демографски, политически и пр.), каналите на разпространение и степента на влияние на антисемитските идеи у нас след Освобождението. С някои малки изключения, доминиращата засега в историографията тенденция като че ли е за омаловажаване на антисемитските настроения и прояви. Фактът обаче, че наложеният у нас през 40-те г. държавен антисемитизъм явно среща отпор в определени сегменти на българското общество, не може да елиминира другия несъмнен факт, който прозира в немалко от документите, представени в сборника, а именно – че има и слоеве, сред които антисемитската пропаганда очевидно намира доста радушен прием, вероятно защото е попадала на предварително една твърде добре „наторена” почва.

Друга посока на размишление, към която мен лично отведоха документите от двутомника, е свързана с по-общата тема за отношението към човешките права в България след Освобождението. „Съвременното човечество – пише Л. Каравелов през 1869 г. - се ръководи в живота си от две идеи –– „правата на човека” и „правата на народа”. Каравелов равнопоставя двете категории, но в България, струва ми се, и по време на Възраждането, а и дълго след това, те са по-скоро дихотомични, с явно предпочитание към „правата на народа” (българския, естествено) за сметка на „правата на човека”. Вероятно в някакъв смисъл цялата ни Нова и Най-нова история би могла да се пренапише през призмата точно на тази дихотомия. Мисля си, че въпросната „философия”, даваща автоматично предимство на „народните” (т.е. националните) права за сметка на индивидуалните – особено на хората от малцинствата, е едно от обясненията за лекотата, с която българската държава жертва евреите от новоприсъединените територии. За илюстрация ще приведа един кратък и показателен пасаж от речта на депутат от мнозинството, който в отговор на дишащите от възмущение и гняв срещу депортацията слова на народните представители П. Стайнов, Н. Мушанов и Т. Кожухаров, заявява следното: „Винаги, уважаеми г-да [....], в големите сътресения, които преживяват народите, в големите прегрупирвания, съпроводени с кръвта на войните, [....] се налагат инициативи в защита на един голям национален интерес. Осъществяването на този интерес често пъти може да притисне някого и да създаде страдания, но те трябва да се понесат в защита на по-големия интерес”. Същият депутат оценява като проява на „дребна и евтина сантименталност” настояването за стриктно спазване на правата на представителите на малцинствата. И ако това разбиране, както, вярвам, ще се съгласите с мен, е в някаква степен живо у нас и до ден днешен, то документите от двутомника аз разглеждам като своето рода предупреждение, че при определени условия рецидиви на страшните събития от 1943 г. (разбира се – не точно в същата форма и не срещу същото малцинство) не са невъзможни.

Двутомникът на Н. Данова и Р. Аврамов остро и болезнено поставя още един въпрос, донякъде свързан с предходния – въпроса за академичната свобода и за отношенията наука-власт. Отказът на ред официални институции да се ангажират с подкрепа на изданието ясно подсказва, че на историческата наука у нас все още по традиция се гледа като на обслужваща сфера, предназначена не да произвежда автономно знание, а най-вече да „оркестрира” водената от държавата политика. Още по-опасното, бих казала, е, че този по същество тоталитарен възглед се споделя и от хора в самата колегия и тъкмо от тяхна страна аз очаквам да дойдат атаките към двутомника.

Накрая ми се ще да поздравя двамата съставители както за високия професионализъм, така и за куража и доблестта, които демонстрират чрез своето издание. А на всички вас пожелавам едно неспокойно и развълнувано четене, обърнато и с гняв назад, към вчерашния ден, и с тревога към утрешния – защото този забележителен документален корпус предполага тъкмо това.

Д-р Олга Тодорова е доцент в Института за исторически изследвания на БАН. Научните й интереси са насочени най-вече към първите векове на османското владичество в българските земи и са съсредоточени в сферата на етно-религиозните взаимоотношения, имагологията, социалната история, джендър-историята, историята на всекидневния живот.