„Боклук, гниди, мърша” и други превъзпитателни методи за деца

| Обектив,

В близост до природата, ще рече някой. Едни такива затънтени кътчета, на светлинни години от цивилизацията. Там някъде, поемаш сред гората по безименен тесен път, а любопитството ти нараства с всяка измината крачка. И така, не след дълго се озоваваш пред желязна решетъчна порта. В нищото, изведнъж тази голяма стара врата, която ти напомня на нещо, но не можеш да определиш на какво. Усещането, че ако я преминеш, ще влезеш в друг свят е толкова осезаемо, толкова реално, чак тръпки те побиват. С голям ръждясал надпис: Възпитателно училище интернат и с имена на някой наш национален герой-будител. Та това е училище! И веднага ти става ясно, че от другата страна на портата има деца. Нещо се надига в теб, едно такова недоумение, объркване - училище, интернат, санаториум или затвор. Възпитание и коригиране на детски души, изтръгване на непоправимите грешки като корените на плевелите в градината. Обогатяване на детската психика с професионални практики и методи за превъзпитание, както когато прибавяме тор към почвата, за да израстват красиви и здрави цветя. Мислите ти се лутат сред противоречиви пейзажи - решетки, ръжда, стари големи хаотични порутени постройки насред боровата гора и някъде там в нейната тишина птиците се надпяват. Един по един от другата страна изникват силуетите на деца, бавно и несигурно приближаващи се към нас, любопитни очи и погледи, говорещи без думи.

После се изливат думите, пълни с разочарование, чувство за несправедливост, неизказаност, неразбиране, планина от детска болка и страх. Това са разказите на деца и млади хора, принудително настанени или останали по „собствено желание“ в училището, докато завършат образованието си, както те разказват. Невинно-виновни деца, опасни жертви, малолетни и непълнолетни извършители на противообществени прояви, деца в конфликт със закона. Това са възпитаниците на тези училища - затворени институции. Тези, които крадат. Заставяни от родителите си да носят вкъщи пари и вещи, иначе са пребивани от бой. Откраднали айран, шпеков салам, баклава. Тези, които проституират. Изнасилени, отвлечени, принудени да продават телата си, жертви на трафик. Деца, които имат интимни взаимоотношения с роми или дружат с деца от ромски произход. Деца, които са израснали по улиците и просят, за да ядат, скитниците. Деца, които са избягали от дома си, защото са системно малтретирани и неглижирани, липсвал им е ефективен родителски контрол. Бягство от училище, конфликти със съученици и учители. Арогантно поведение. Деца, отглеждани от държавата, която не може да се справи с тях и ги прехвърля от един дом на друг, от дом в СПИ и така, докато се стигне до интерната. И колко още, колко…

А кои са тези училища и какво се случва с децата зад стените на институцията? „Това не е училище, госпожо, това е затвор!“ Порой от шокиращи факти. „Сега сте тук, но ще си тръгнете. Ние оставаме и знам, че нищо няма да се промени!“. Изникват все повече и повече въпроси, когато се сблъскваш с такава действителност. Търсиш смисъла и логично обяснение защо е всичко това, кому са нужни тези училища. Фабрики за болка, клетки, в които са „настанени“ неудобните, школа за престъпници… порой от абсурди, които е трудно да се съберат в човешката логика.

„Нямаме право на мнение.“ Зависи колко смелост имат децата. Който изказва мислите си, често е овикван, заплашван и удрян. Споделиш ли на глас, винаги има последици. Тяхното мнение не се зачита, няма тежест и значение. Те просто трябва да изпълняват и да се подчиняват безропотно.

„Наказват ни за какво ли не.“ Децата са заставяни да пренасят тежки метални кофи за боклук и да ги изхвърлят в яма, която като се напълни, пак те, наказаните, я изпразват. Лишават ги от редките екскурзии, от дългоочакваните ваканции и те остават заключени от другата страна през цялото време. Наказват ги да чистят - коридори, тоалетни и какво ли не. Уборка на двора по обед, когато слънцето е най-силно, ей така за урок! Забраняват им полагащия им се веднъж седмично кратък телефонен разговор - няма да чуеш родителите си, няма да чуеш приятелите си, те така или иначе, ако бяха стока, ти нямаше да си тук. Многократните клякания и обиколки на игрището в двора са също използвани методи за наказание, а когато ги съчетаеш с изпълнението на химна, превъзпитателната нотка е доста осезаема. Затварят ги в „изолатора“, когато не са послушни - събуждани ненадейно през нощта, изолирани и заключвани принудително. Някои от провинилите се са лишавани от храна - наказание с глад, та да ти дойде ума в главата.

„Обиждат ни и ни крещят.“ Ругатни и крясъци: „мангал“, „клепар“, „стар циганин“, „сган“, „мръсен цигански боклук“, „гниди“, въшки“, „мърша“, „мърла“ се редят ежедневно. Ако възпитателите и учителите са ядосани, ако имат семейни проблеми, си го изкарват на тях. Виковете в интерната са денонощни. „Не могат да се владеят и крещят“. В час, ако учителят се ядоса, започва да вика, а понякога удря, най-често през лицето.

„Бият ни, когато бягаме.“ Бягат, защото са насила там, не издържат на методите за превъзпитание и коригиране, които им се прилагат. Не разбират, защо са затворени в това училище. Защо ли? Та нали са настанени там за тяхно добро, крайната мярка в тяхна полза. В среда, осигуряваща им закрила, грижа, образование, подкрепа… и какво ли още не. А те бягат, опит след опит. Някои са го правили многократно, други са събирали смелост и са се опитвали къде с успех, къде с неуспех, а трети само си мислят да го направят, но не смеят, защото знаят какво ги чака. „Ще става още по зле! Бой за начало, тормоз и наказания.“ А може и още нещо, дето само са чували, че се случва, шепнат децата по коридорите, разказват си разни истории, когато няма други наоколо. Разказват си с една мистерия в гласа, с интерес и страх. Някои разказват, други отвръщат глава. Има и такива, които правят опити за самоубийство, това е техният опит за бягство. Скачат от покрива, пият шампоан. Други забременяват умишлено по време на ваканцията, за да напуснат интерната, за да бъдат преместени, за да се отърват. Бият ги нощните възпитали с дърпане на уши, шамари, ритници, юмруци, палки, дръжка на метла, метална пръчка. „Набутват“ ги в някоя стая, далече от погледите на другите. Карат ги да стоят на колене, да събуват обувките си и да подават ръце напред, за да ги удрят по пръстите и ходилата. В побоя винаги участват възпитателите, в чиято смяна децата са избягали, така отмъщението е по-сладко. Щом си ме изложил пред колегите ми, щом си доказал, че не си върша ефективно работата, щом си нарушил спокойствието ми, такова, каквото съм си създал по мое усмотрение, ще получиш възмездие, което ще помниш за цял живот. Побойниците са някои от възпитателите, някои от учителите, мъже и жени. Не всички са такива, но всички знаят за другите и тяхното престъпно мълчание и одобрение ги прави съучастници. Едно дете бягало постоянно и накрая го оставили само по бельо, за да се спре. Но това не било достатъчно - патешко ходене около общежитието, за назидание и за пример на останалите. Това ако не е възпитание, здраве му кажи.

„Големите карат други деца да ни бият.“ В интерната винаги има любимци. Е, за да стигнат до там и те са минали “през ада“. Любимците изпълняват поръчки. Това са по-силните физически, които действат, ако някое от децата трябва да се накаже. Учителите и възпитателите не участват, те само поставят задачи, поясняват цели и посочват обекта. Насилието е жестоко, защото всички знаят, че ще остане безнаказано. Насилникът има подкрепата и свободата да причинява болка. Колкото по-добре си свърши работата, толкова по-голямо ще е поощрението и наградата. Жертвата е в пълна безизходица, не може да се защити и няма на кого да се оплаче или още по-точно - не смее да го направи, защото отново ще бъде насилена.

„Деца много бият и крадат.“ Деца, жертви на насилие от страна на служителите, стават насилници над други деца. По-големите, по-силните, по-хитрите, те винаги властват. Присвояват си каквото им хареса. Ако някой се оплаче, вечер лошо му се пише. Когато всички си легнат, идват в стаята му. Един дебне на вратата, другите са вътре и бият. Когато дойде време за колет или запис, настъпват „законите на дивия запад“. По-силният винаги е с пари, дрехи, предмети. Стаята му е много различна от останалите, даже има и телевизор. Когато дойде време за храна, по-силният, ако е гладен, накрая никога не остава без допълнително, за разлика от слабия, който гладува. Може да гладува с дни. Възпитателите и учителите, не че не знаят за психическия тормоз между децата, но предпочитат да си затварят очите, то с такива деца не се излиза на глава, а и защо да си създават излишни главоболия. Не си заслужава! Няма смисъл, и без това тези деца са безнадеждни.

„Има и изнасилвания между децата.“ Набелязват си жертвата, все плахи, скромни деца, обикновено от по-малките, в които няма агресия и са изгубени в страха си. Хубави деца, някак си различни от повечето в училището. Случва се вечер, стаите не се заключват, възпитателите не минават редовно, особено ако при последната проверка са видели, че всички спят. Те се затварят във възпитателската стая и не излизат до сутринта. Тогава идва часът, в който всеки може да направи каквото си е наумил. Особено ако няколко от най-големите деца си набележат едно от малките. Случва се и извън интерната, на летния лагер, в някоя от стаите, когато всички други са навън и са заети с разни дейности. Случва се… и много рядко някой има смелост да си признае, рядко някой се решава да се оплаче. Срамът и страхът заглушават всичко останало. Не редки са и „доброволните“ сексуални контакти между малолетни и непълнолетни възпитаници. Всеизвестно е, че всяко сексуално посегателство над малолетно дете се смята за насилие и се определя като престъпление, независимо дали е доброволно или не. Там някъде се губи нотката на доброволността... Много от децата дори не крият за връзките си. Всички знаят, че се случват такива неща, но никой не говори за това.

Случва се, там някъде надалече, в гората, между боровете и чистия въздух, където са птичите песни, но екотът им вече е различен, защото е примесен с детски гласове. Какви гласове! Вече ги различаваме в тишината. Трудно е да се отърси човек от преживяното, от шока, а беше само за миг. Какво ли щеше да се случи с нас, любопитните, ако бяхме от другата страна на решетките, редом с децата. Възпитателно училище интернат!

Женя Иванова е изследовател в БХК и работи по програма „Мониторинг и изследвания“, проект за защита правата на децата, настанени в институции.