Протестиращият „Таксим”

| Обектив,

България и Турция вече няма да бъдат същите. Протестите на „Таксим” и на „Орлов мост” са сред най-актуалните политически събития това лято. Какво всъщност се случи? Има ли основа за сравнение надигането на гражданското общество в двете страни? Можеше ли нещата да не стигнат дотук? И кой ще спечели от изблика на гняв?Предлагаме ви мнения на участници в протестите и експерти от Турция и България за природата на недоволството – в Истанбул, в София, в Рио де Жанейро... За същината на кризата на доверието и на политическия водовъртеж. За бъдещето на Турция и България.Трима анализатори от Турция - Шахин Алпай, проф. Атилла Яйла и проф. Кемал Сайа, коментират протестите.

Текстовете са подготвени от в. „Заман” – Истанбул и са предоставени на БХК със съдействието на в. „Заман” – България.  Публикацията е осъществена със съдействието на журналиста Тайфур Хюсеинов и на преводача Шенол Касимов.


Шахин Алпай: Уроците от парка „Гези”

Движението, зародило се против възстановяването на старите османски казарми „Топчу Къшласъ”, е пълно с поуки от гледна точка на политическия живот на съвременна Турция. Този протест, по мнението на всички хора - включително и на самия министър-председател, започна всъщност като мирна и демократична демонстрация на млади хора с различни политически възгледи. Но постепенно тази демонстрация завладя първоначално Истанбул, а след това и цяла Турция и се превърна в протест срещу самоволното и авторитарно управление на министър-председателя, което той проявява непрестанно от изборите от 2011 г. насам. Под един лозунг се събраха хора с разностранни възгледи и от различни социални прослойки, които по никакъв друг начин не биха застанали един до друг.

Водачите на протестите бяха от средите на онези млади хора, които в голяма степен бяха плод на министър-председателя Реджеп Ердоган и неговото правителство - т. нар. лица на „Нова Турция” - младежите, които са много чувствителни по отношение на демокрацията, човешките права, различията между хората и отговорни към опазването на околната среда. За голямо съжаление, беше направен опит протестът да бъде яхнат от т. нар. лица от „Стара Турция” под предлог за възстановяването на старите османски казарми, подкопаването на мирния процес и предизвикването на размирици и хаос. На сцената се появиха лица, които почнаха да палят магазини и офиси, да хвърлят коктейли „Молотов” по силите на реда и да нападат полицейските служби.

Демонстрациите в подкрепа на парка „Гези” показаха, че лицата от т. нар. „Нова Турция” няма да приемат нито волята на военните, нито на цивилните, нито пък на авторитарните управляващи. Докато в началото министър-председателят обявяваше, че „няма да се вслуша в решенията на върховните органи”, той еволюира, като каза, че приема истината за основата на правовата държава и ще изчака решението на съда по отношение казуса по парка „Гези”. Накрая той беше принуден да отстъпи и декларира, че решението за или против възстановяването на старите османски казарми „Топчу Къшласъ” следва да бъде взето от самите граждани на Истанбул чрез организиране на референдум.

Демонстрациите в подкрепа на парка „Гези” показаха още веднъж колко централизирана е административната власт в Република Турция, която е съсредоточена почти изцяло в ръцете на само един-единствен човек - действащия министър-председател. Кметът на Истанбул - г-н Кадир Топбаш, който направи толкова за развитието на града, в един момент беше едва ли не обезличен напълно. (Моето лично мнение в случая е, че кметът следваше да подаде оставка в знак на протест срещу това пренебрежително отношение на министър-председателя.) Стана ясно още веднъж, че местната власт има нужда от по-голяма подкрепа и тя трябва да е по-силна и независима.

Демонстрациите в подкрепа на парка „Гези” показаха, че представителите на т. нар. „Нова Турция” няма да преглътнат други хора - управляващите кръгове - вместо тях да решават техния начин на живот. Но за голямо съжаление, нашият министър-председател раздели народа си на „тези, които са с нас, и останалите”, „които не са с нас - са предатели и подлеци”, организира многохилядни митинги с цел сплашване на инакомислещите и поляризиране на обществото. Вместо да се огледа в собствените си грешки и пропуски, той се опитва да опише положението с метода на щрауса със заровената в пясъка глава от т. нар. „Стара Турция”, като представя нещата като „компромати, подготвени от вътрешни и външни вражески елементи”. Той с лекота подклажда заличаването само за няколко седмици на международния авторитет на Турция, градена с много усилия през последните 10 години лично от него. Визията на Турция като република, съчетаваща в себе си както исляма, така и демокрацията, служеща за пример и вдъхновение на всички мюсюлмански държави, пострада доста сериозно. Може би най-страшното от всичко е това, че стъпките към мирния процес за прекратяване на конфликта с Кюрдската работническа партия (ПКК), продължаващ вече 30 години, е сериозно заплашен.

Има и поуки, които заслужават внимание и засягат обществото ни като цяло. Ние сме длъжни да направим обществените органи и организации по-силни и по-уважавани. Когато полицията прилага груба сила и нарушава човешките права, ние естествено ще ги критикуваме, но не трябва да забравяме никога, че полицията е гарант за нашата сигурност и спокойствие. Да, демокрацията не се базира на изборите. Там, където няма свобода на сдруженията и свобода на изказа на мненията, там не може да има и демокрация. Волята на нацията не е волята на мнозинството. Да, вярно е и това, че когато едно демократично избрано правителство със своите действия потъпква демокрацията, човешките права и принципите на правовата държава, ние сме в правото си да го критикуваме, но никога не трябва да забравяме, че правителство, дошло на власт със спечелването на избори, не може да се отъждествява по право с демократично такова.

Шахин Алпай е колумнист на в. "Тудей'с Заман".


Проф. д-р Кемал Саяр: След парка „Гези”

Младежите, събрани на площад „Таксим” в подкрепа на парка „Гези”, едновременно представляват много неща: мечтите, които не са реализирани от социалистите с помощта на оръжията, както и бунтът на младото поколение „в името на една обща цел”.

За едни това е един младежки фестивал, за втори е вид туристическо/религиозно посещение, а за трети - един отрязък от историческото време, уловен в края на техния обикновен живот. За някои това е мигът, в който посредством разпръснатия срещу тях сълзотворен газ те дори за мъничко да се почувстват като ветерани от войната. За трети това е мястото на тяхната утопия. За четвърти - да обявят и те своето присъствие тук и сега.

В района на парка „Гези” всеки един участник е много толерантен към културата на живот на останалите демонстранти. Културата на уважението, което участниците проявяват един към друг, поради факта, че това е „прекалено хубаво, за да е вярно”, според мен отразява пародията на реалността. Смея да твърдя, че е прекалено хубаво, за да е вярно, защото зад гърба им са изстърганите вулгарни надписи на сексистка основа, изтръгнатите тротоарни плочки и павета, както и агресивните послания в социалната мрежа Туитър. Пародията стига чак дотам, че портретите на Ататюрк и Йоджалан висят един до друг. Когато демонстрантите са разпръснат, дали ще си кажат „стана много добре, разбрахме си болката”, или пък, връщайки се към своите стари образи, още при първа възможност, ще се нападнат едни други? Без съмнение, ще има хора и от двете крайности. Тази, втората вероятност, не бива да я пренебрегваме, защото днес населяващите парка „Гези” действат точно с динамиката на група, като едни футболни запалянковци. Футболни запалянковци, които са с различен цвят, с различна вяра и възгледи, но подкрепящи един и същи отбор. Както на трибуните на стадиона, по време на футболен мач, в името на цветовете на любимия отбор изчезват и се размиват различията в класите, социалното положение, етническата или религиозната принадлежност, така и демонстрантите в парка „Гези” вземат от тези умения да превърнат специфичните си вярвания и способността да се превъплътят в едно цяло. Това е като едно място, където всички са щастливи, защото са дошли да се забавляват - точно като един Дисниленд. Тази поанта, насочена към мнозинството, съставлява нравствеността на движението „Гези” и по всеки повод ни се набива в очите от страна на медиите. Затова не бива да се учудваме, когато младите хора, които с един авторитарен език се наговарят да излязат на площада, за да се борят, в един момент вземат конституционните си права от едно „нравствено веселие”. Но спрете за минутка, какво е това всъщност?!

Една минутка само. Ако се опитаме да говорим на езика на младежите, за да можем да живеем заедно, ние не сме заплатили дан за живота си преди появата на „Гези”. Ние не идваме от една политическа реалност, която е обърната към защитата на правото на живот на другите, от одобрението на неговото съществуване. Ние се запознахме тук и се обикнахме взаимно. Ние се обикнахме, приемайки, че сме се събрали в името на една обща кауза. Няма никакво значение фактът как ще се отнасяме един към друг утре, когато нашите каузи се раздалечат. Ето защо, прехваленото поколение на деветдесетте, краят на филма за поколението „Й” е все още с отворен финал и невидим, той може да остане само във въображението на нас, по-възрастните.

Аз лично отдавам прекалена важност на онези момичета и момчета - „децата на цветята” - от първата нощ на протеста, които варварски бяха нападнати, на онези първи лица от ядрото на протеста. Те, декларирайки, че са готови на саможертва, се обявиха в готовност да бранят дърветата, но стана видно, че бяха направени опити тази аристократична акция да им бъде отнета с магическо движение и идеологически фокуси. Не само вандалите, а и извадените от нафталина фашисти от миналото и всякакви тоталитарни идеологически формирования се опитаха да откраднат ролята на тези аристократични младежи. Това се реализира, като или им придават романтичен ореол и се снимат редом с тях, или пък се постига, като тези младежи биват изтласкани на по-заден план. Тези непокорни младежи, които най-сетне успяха да вкарат и хумора в турската политика, ако успеят да вкарат и иронията към крадците на роли и, разбира се, към самоиронията, тогава вече наистина те ще израснат в нашите очи. Много ми е интересно дали един от тези демонстранти, който е против изсичането на дърветата, но е и привърженик на Ердоган, ще се разхожда със снимката на Ердоган в ръка?! Дали е възможно един привърженик на противниковия отбор, който желае срещата да протече миролюбиво, може да седне сред привържениците на другия отбор? Ако това е възможно, аз си вземам думите назад, понеже ще стане ясно, че вече „Гези” е придобил един реален образ на гражданска обществена организация.

Без друго паркът „Гези” със своята виталност и новостите в нашия живот в нашите очи отдавна вече се е превърнал в музей на открито и всеки опит да му се посегне, ще се изтълкува като опит да се зашлеви плесница на обществото. Този парк, който през нощта е във владение на бездомните деца, смъркащи лепило, вече се превърна в едва ли не свято място за младежите и сякаш възкръсна повторно. По този начин площад „Таксим” се превърна в място и площад за уговаряне на срещи. Нека околните сгради си отдъхват в мир, това място, което сякаш приканва хората към себе си, е нещо повече от едно процъфтяващо, но стерилно място. Дори и само едно дърво ни обещава много повече неща, всеки един сезон продължава да ни учудва, може да ни предложи хладина, сянка и плодове, без да ни иска нещо насреща, може със своята жизненост да ни вкопчи по-здраво към живота. Търговските центрове пък постепенно могат да ни отчуждят от нашия дух, от Господа Бог.

Този протест извади наяве и някои постмодернистични картини, които се отнасят само за Турция. В търговския център „Каньон” се проведе протест в защита на „Гези” и против изграждането на МОЛ там. Стана много лесно да си „протестиращ”. Когато полицията се изтегли, настъпи комфортно и безметежно за протестиращите време. Отбивайки се от време на време в парка „Гези”, хората си втълпиха, че са станали протестиращи. Това всъщност наподобява една постмодерна атмосфера с ония лица, които подпалиха градските автобуси, а после се снимаха на шофьорските седалки и качиха снимките в личните си профили във Фейсбук. Една постмодерна атмосфера, чийто комфорт е осигурен от същите тези управници, които „децата на протеста” критикуват, израснали в свобода, невкусили от боя със сопи в мътните и кървави времена от близкото минало на Турция, „не-историческите” ни деца. Наред с това, всичко тече толкова бързо, колкото и преминават символите на компютърните екрани и времето не се вмества в рамки. Тези хора, които смятаха, че това е началото на ново летоброене, не си дадоха сметка, че в постмодерното време природата на съюзите е толкова крехка, за летливостта на хронологическото време и че всичко това е като в компютърната игра - всичко се разваля и играта започва отначало. Днешният ни свят е силно протекаем - и контурите на миналото, и твърдите очертания вече са загубили предишния си смисъл. За да могат човешките мозъци да са в крак със смартфоните, светът всеки ден се пренарежда отново.

Ако спрямо тези младежи, напуснали топлите си комфортни легла, не беше приложено насилие, ако сълзотворният газ не беше изпуснат от бутилките, ако ги нямаше хората, надраскали срамни лозунги по стените, ако ги нямаше и подпалвачите, а политиците не бяха нагнетили излишно напрежението, ако не беше подпалена искрата на злото и ако нямаше лица, които си бяха поставили за цел да подпалят цялата страна и накрая - ако ги нямаше смъртните случаи, които разтърсиха всички нас - днес Турция щеше да добави политиката на улицата към своя безценен опит в най-чистия му вид. Днес улицата за нас е името на една политика без край. След толкова бурни дни, за някои може да се стори и смешно, но за широката безмълвна общественост, особено за тази част от нея, над чиито глави все още витае призракът на времето преди преврата от 12 септември 1980 г., това предизвиква страхопочитание.

Изказванията и рефлексите, дошли по време на протестите от страна на управляващите, са разнопосочни. При пръв удобен случай ще разискваме и тази тема. Ако се върнем към същността на темата, протестите в парка „Гези” продължава да бъде един много специфичен опит за турската политика и турската младеж. За да може този опит да се отрази в нашия обществен живот не като разделящ, а като един сближаващ елемент, имаме нужда от спокойствие, справедливост и състрадание. И не на последно място - на прозрение…

Проф. д-р Кемал Саяр е университетски преподавател в Медицинския факултет на Университета „Мармара”.


Атилла Яйла: Събитията около „Гези” и опитът за префасониране на политиката

Измина голям отрязък от време от горещите сцени на парка „Гези”. Всеки ден все нови факти се появяват на бял свят. Сега вече сме в състояние по-трезво да претеглим нещата и случилото се. Казано накратко - прескочихме един вид „държавен преврат”.

С тези думи не визирам всички и всичко, свързано с „Гези”, и не твърдя, че всички стичащи се там хора са били свързани с опита за такъв преврат. Но дълбоко в себе си съм убеден, че болшинството от ядрото на протестиращите носеха в себе си зрънцето за подобен преврат. Това беше планиран преврат, който няма да се извърши с еднократен акт, а чрез продължителен процес и, ако беше направена първата крачка, връщането назад щеше да бъде невъзможно. Ето защо, това не бива да се сравнява с класическите преврати. Ако има хора, които мислят, че думата преврат не е най-подходяща, за да ги зарадвам, ще наречем това „опит за премоделиране на политиката”.

Мисля, че планът им беше следния: г-н Тайип Ердоган ще бъде отстранен от политиката, а Партията на справедливостта и развитието ще бъде свалена от власт и ще започна процес на нейното тотално ликвидиране. Това беше един много хитър план. Нарочването на Ердоган за изкупителна жертва беше много по-ефикасно, отколкото да ликвидират огромната партийна маса и достигащата почти до 50% подкрепа от страна на избирателите. Добре, че го има Господ, а Ердоган, със своето патерналистично поведение, заповеднически стил и несправедливите му критики към начина на живот и предпочитанията на другите, не се поскъпи да даде обширен материал на своите противници и фактически до този момент беше натрупан обемен материал в това отношение. Ескалиращото напрежение хем щеше да деморализира Ердоган, хем пък щеше да предизвика неговата изолация сред съпартийците му. Как стана, не знам, но Ердоган беше заклеймен като „диктатор”, а пък неговата партия и правителството му - не. Грубата и неправомерна полицейска намеса на 31 май вечерта запали фитила. Широките обществени слоеве реагираха остро и справедливо на грубата полицейска сила. В резултат на това, откритото прилагане на насилие от страна на полицейските служби премина всякакви граници и ескалира до репресии. Хиляди хора се стекоха към „Таксим”. Това беше прекрасно. Но на следващия ден картината започна да се променя. Забравяйки любовта към дърветата и полицейското насилие, по-точно чрез тях, на мушка беше взет г-н Тайип Ердоган. Справедливата обществена реакция идваше от разпаления апетит на хората, които мразеха, но не успяваха да победят Ердоган край избирателните урни, и от страна на привържениците на Ататюрк. Ако бяха добрите стари времена, армията веднага щеше да реши проблема. Когато тази част на уравнението е непълна, на преден план излязоха революционните холдинги, фашистките финансови среди, обичащите насилието пролетарски кръгове и привържениците на Ататюрк и образуваха една коалиция, която се опита да накара Ердоган да подаде оставка. Ако бяха успели в това си начинание, те си правеха сметки, че една обезглавена откъм лидера си и сплашена партия много лесно може да бъде поставена под контрол. С окупирането на улиците и прилагането на насилие щяха да вкарат управлението на страната в задънена улица и да свалят правителството. По този начин, без да са ограничени правомощията на правителството, те щяха да отслабят правителството и да го обезсилят. По много причини този план не успя. Усещайки тези тънкости, някои обществени слоеве започнаха да променят своята тактика. Ердоган и неговата партия се възпротивиха. А така също и демократичните слоеве. Привържениците на Партията на справедливостта и развитието застанаха твърдо зад Ердоган.

Острият ум достатъчен ли е за демокрацията?

Не искам да обиждам никого. В началото много на брой хора тръгнаха към площад „Таксим” с искрени намерения и справедливи причини. Да наричаме тези хора „превратаджии” не е справедливо. Но, без да знам кои бяха неговите организатори, в своята цялост събитията от „Таксим” и техният отглас в страната, много ясно се вижда, че в ход беше план, подобен на описания по-горе. В допълнение на това, от господстващата философия в блокадата за известно време на парка „Гези” не можеше да се изведе нито теорията за независимост, нито пък една система за свобода. Искайки свобода, следва да се направи разлика между свободата като обща ценност и как тя може да се наложи. Логиката и поведението на „Платформата Таксим” (ТП) беше най-яркото му доказателство. Говорителят на ТП направи следното изказване: „Не може да има референдум за „Гези”. В развитите демократични общества следва да се обърне внимание на обществената нагласа и да се предприеме необходимото. Научните истини не могат да бъдат променяни чрез референдум”. Казано с езика на народа, на тези думи може само да се отговори с думите: „Заповядай, пали оттук!” Тези пояснения са по-силни от подкрепата на правителството, понеже към министър-председателя може да се обърнете с думите: „Ти пък кой си?”, но към науката не можете да постъпите по същия начин, нали? Това е позиция, която се отразява на базираното на тоталитарната мисъл на едно архаистично разбиране за позитивизма на 19-ти век. Тогава, щом министър-председателят е авторитарен, то пък ТП е тоталитарен. ТП твърди, че говори от името на народа, но се страхува от народа. Типично левичарско мислене. Народът е добър само тогава, когато мисли като нас. Даже повече - ние сме народът. Говорителите на ТП считат своите възгледи за възгледите на народа. Да си призная, и аз съм кореняк от Истанбул, но нямам никакво отношение към „Гези”. Значи, може и така, а може и иначе. И дърветата са маловажни. Всяка година се отсичат хиляди дървета, засаждат се и хиляди дръвчета. Ако повечето жители на Истанбул мислят като мен (и това не е много далеч от истината), тогава какво правим? Тогава вашата платформа, наречена „Платформата Таксим”, да не се превърне в „Платформата на господството”, а „Подкрепата Таксим” (ТД) - да не се превърне в „Принудата Таксим”?!

Някои от хумористичните и сатиричните опити в „Гези” бяха доста сполучливи. Моите най-искрени поздравления. Но те не дават отговори на моите въпроси. Оставете настрана Партията на справедливостта и развитието, парка „Гези”, ТП и останалите, основният проблем е следният: „Кой следва да взема тези решения и как да бъдат взети те?” Разбира се, че следва да се вслушаме в повелята, както и в исканията. Проблемът е в това, че има многобройни повели и искания, които си противоречат. Как да ги помирим? Ако не успеем да ги помирим, кои от тях, защо и по какъв начин следва да вземем под внимание? Истина е, че поведението на правителството, ако не на цялото, е частично авторитарно. Добре тогава, бягайки от авторитаризма на правителството, сега трябва да бъдем застигнати от тоталитаризма на ТП и ТД ли? На това ли сме осъдени? Демокрацията е един отговор на фундаменталния въпрос, зададен по-горе. Обществените организации и институции, избрани на честни избори, са основните оправомощени органи за вземането на обществените решения. Няма никакво съмнение, че някой ще ни гарантира, че взетите от тях решения не винаги ще бъдат най-правилните и понякога взетите решения за някои от нас изглеждат наистина като неприемливи. За да смекчим тези неудобства, можем да направим много неща: децентрализация на управлението, заздравяване на местното управление, намаляване на сферите на темите, засягащи обществените теми, ограничаване на държавната власт, ограничаване на правомощията на авторитарните лица да вземат обществени решения, това са само някои от тях. Разбира се, че е добре по-широкото обществено включване, но това не може да разреши нашия фундаментален въпрос. Казано накратко, по-малко политика и държава, повече полета за частната индивидуалност и свободата. Би било добре, ако събитията от парка „Гези” стават по-често причина и да ни навяват по-често на подобни размисли.

Кои са „маргинализирани”, а кои - центърът?

Без правилния прочит на събитията „Гези” много трудно може да се управлява Република Турция. В тази връзка, най-напред следва да оставим настрани теориите за комплота. Вместо да се опитаме да разберем индивида, обществото, неговите проблеми и искания, създаването на теориите за комплот са един вид „бягство”. Наше право е да очакваме от тези, които твърдят, че управляват Турция, да предпочетат да се обърнат очи в очи и да разберат нещата.

В последно време, с цел разбирането на причините, исканията и реакциите на събитията от парка „Гези”, проведените на терен изследвания могат да положат основите на подобно добро начинание. Споменатите от мен изследвания се водят от страна на „Конда” и „Метропол”.

Базирайки се на получените сведения от тези изследвания, може да се твърди, че „основната динамика” на събитията от парка „Гези” е била насочена не към смяната на правителството, а за да очертаят границите на управлението. Вярно е, че правителството се сменя чрез избирателните урни, а не чрез уличните демонстрации. За всички е ясно като бял ден, че пред избирателните урни Партията на справедливостта и развитието има смазващо превъзходство. Именно по тази причина демонстрантите поискаха да заявят, че „да, вие сте правителството, но нямате право да се намесвате в личния ни живот”. Те твърдяха, че тези, които ги нападнаха, не бяха държавата, а заявиха своите искания за една държава, която е по-чувствителна към инакомислещите.

В изследването на „Конда” на демонстрантите от парка „Гези” беше зададен следният въпрос: „Какви са Вашите искания?” А ето и отговорите: 34% от тях отговарят - защитата на личните свободи; 18% - прекратяване на злоупотребите; 9% - да окажат отпор на натиска, а останалите 9% - да приканят правителството да подаде оставка.

По същество „исканията” на демонстрантите от парка „Гези” показват, че те са както за по-голяма отговорност към опазването на природата, а така също и за по-голяма свобода и повече права. Възможно ли е това да бъде обобщено?

Последното изследване на „Метропол” за цяла Турция е много интересно. 50% от анкетираните заявяват, че с времето правителството на Партията на справедливостта и развитието става все по-авторитарно. Получилата над 50% от вота на избирателите Партия на справедливостта и развитието в същото време е обвинявана от същия процент от избирателите, че става все по-авторитарна и по този казус правителствените среди следва да се замислят много сериозно. Не може да се внесе успокоение, че останалата половина от народа е с нас. Защото и 27% от избирателите на Партия на справедливостта и развитието също считат, че правителството постепенно става все по-авторитарно.

Другата допирна точка, свързана със събитията от парка „Гези”, е „усещането”, че се намесват в личния живот и предпочитанията на гражданите. Можете да кажете, че това няма практическа и зряла обосновка. Но не забравяйте, че и политиката в същото време е метод на усещанията. 54% от народа смятат, че правителството се намесва в начина на живот и вкусовете на гражданите. Твърдението, твърде интересно, съществува и сред привържениците на Партия на справедливостта и развитието. 33% от членовете на Партия на справедливостта и развитието също мислят, че намесата на държавата в личния живот и предпочитанията на гражданите е нараснала.

Това всъщност означава следното: сред гласоподавателите на Партията на справедливостта и развитието има колкото консерватори, толкова и „светски настроени” слоеве. Тях можем да ги наречем „традиционно дясно настроени” избиратели. Значи, поантата на министър-председателя за оста „Мендерес - Йозал” не е била безпочвена. В основата й лежи такава прослойка. Ето защо една оставяща впечатление за отдалечена от центъра и устремена към „националното самосъзнание” Партия на справедливостта и развитието може да изгуби мястото, което си е извоювала сама. Колкото и „ислямистко настроените кръгове” да са доволни от това положение…

Всъщност има изводи и поуки, които могат да бъдат извлечени и от политическите, и от обществените актьори от събитията в парка „Гези”. Може демонстрантите от „Гези” да са малка група, но проблемът не е в „Гези”, а в разбирането на промяната, правилното разчитане на посоката на промяната, на актьорите и динамиката…

Нека се вгледаме в профила на демонстрантите от изследването на „Конда”: това са работещи хора, хора с професии, с университетско образование или пък студенти. Средната им възраст е около 28 години. Процентът на нечленуващите в никое сдружение, политическа партия и клубове достига до 79%. 94% от тях са дошли на площада не „организирано”, а „индивидуално”. Почти половината от тях твърдят, че няма да гласуват за никоя партия. 37% от тях никога не са гласували. Даже 18% от тях твърдят, че няма и никога да гласуват. 29% все още не са определили и партийните си предпочитания.

Събитията от парка „Гези”, за разлика от общоприетото мнение, ще заздравят не маргинализираните групи, а диалога в политиката, включването и толерантността на централизираните движения. Всъщност, ще се „маргинализират” тези, които прилагат и „насилието на практика”, и „насилието на думи”.

Проф. Атилла Яйла е преподавател в университета „Гази”, Анкара.