Майкъл Беренбаум: Третото поколение пита

| Обектив,

За мен акцент остана темата за „отвореността”, която започнахте, отговаряйки на въпроса на Татяна Ваксберг колко време е нужно на един народ да признае грешките си. Към това се отнася и мотивът за третото поколение. Бихте ли развили тези мисли?

Третото поколение показва нова отвореност към темата за Холокоста. Извършителите на тогавашните престъпления и техните жертви са от първото поколение. Много години за жертвите е било трудно да говорят за случилото се; те не са искали да натоварват децата си и когато за пръв път започнали да говорят, малко хора повярвали на мащаба на разкритото. Извършителите са мълчали, защото са били победени, но най-вече, защото каузата им е била сразена. Съответно, ако биха почнали да говорят за отговорността си, това би означавало да признаят вината си: нещо, което не са искали да направят. Децата им, тези на извършителите и на техните жертви – говоря обобщено, без да ги сравнявам – са се старали да разберат какво са можели и какво не са можели да питат родителите си. Във всички семейни взаимоотношения има червени линии, които не се преминават с питане. Онова, което откриваме в различните страни, е, че третото поколение има волята да задава въпросите, които второто не е дръзнало или просто не е желаело да постави на своите родители. В Мексико говорих с Катрин Химлер, праплеменницата на Хайнрих Химлер. Тя е написала откровена книга за семейството си, в която срива мита, че Хайнрих Химлер бил гнилата ябълка, а другите му двама братя били чудесни. В Лос Анжелес говорих с Готфрид Вагнер, правнукът на Ричард Вагнер, а също и потомък на фамилия Вагнер. Той е написал достоверна книга за миналото си. Виждаме, че в момента внуците на оцелелите задават на своите баби и дядовци въпросите, които майките и бащите им не са задали. Ето това е новата отвореност. В Германия третото поколение отхвърля възгледа на Хелмут Кол, че имало няколко лоши нацисти, а останалите били добри войници, сражавали се във войната. Третото поколение иска да разкрие миналото, което хора като Кол са се постарали да заровят. В Германия има изложба на стената на Вермахта, представяща процеса на убийства – нещо, което не би могло да се случи преди 20, 30 години. А част от това, което ме доведе в България, е, че тя има три много различни традиции – това я прави уникална и доста интересна. От една страна, българите са били героични спасители на своите евреи; от друга, те са били брутални убийци на евреите от Тракия и Македония; от трета страна, те се превръщат в жестоки преследвачи на собствените си събратя. Но уникалното в тази история е, че някои хора с добра воля като Димитър Пешев или представители на Българската православна църква са се противопоставили на царското решение за депортиране на евреите от България и не са позволили това да се случи.

Можете ли да кажете, от ваша гледна точка, как е възможно случилото се с промяната на позицията на Димитър Пешев?

Това, което се случва с много хора, е, че идва момент, в който усещат, че не могат допуснат ставащото. Момент, в който са предизвиквани тяхната хуманност, благоприличие, целостта на личността им и всичко, зад което тя е заставала. Преди да се стигне до времето за депортиране на евреите, те са били приемани като чужденци – хора, които не са от нашите. И Димитър Пешев, както и представители на Българската православна църква, осъзнали, че щом погледнали на евреите като на „наши” хора, била достигната границата, която не можела да се премине. Тогава те реагирали със закъснение, за да спасят едни, но не твърде късно, за да спасят останалите. Това ни учи на нещо много важно: само защото не си съвършен, не значи, че не можеш да сториш добро. А само защото не си постъпил правилно по-рано, не означава, че не трябва да действаш правилно сега. Това е безкрайно важен морален, а също и политически урок, който трябва да учим и преговаряме отново и отново. Именно в това се изразява уникалността на българския случай. Но тук трябва да прибавим и нещо друго, твърде важно и свързано със смисъла от тази конференция. Според еврейската теология има три начина да се постигне промяна: трябва да разбереш какво си направил, да признаеш стореното и да вземеш решението да не го повтаряш в бъдеще.

Откъде смятате, че трябва да започне процесът на обръщане към миналото и превръщането му в истинско говорене и промяна на отношението ни към него? От политиците или от гражданското общество? 

Трябва да започне в учебните заведения, в медиите, в преподаването на история, в писането на история. Тогава ще има и повече участие от страна на политиците.

Мислите ли, че политиците наистина могат да препятстват подобно изследване на миналото. Или, ако имаме воля, те няма да могат да ни попречат.

Политиците могат да пречат за много неща, но позицията им трябва да бъде преодолявана, а не използвана за извинение. Всичко трябва да започне от младите хора. 

Проф. Майкъл Беренбауме автор на книгата „Евреите в Македония по време на Втората Световна Война“. Председател на Фондация за визуална история на оцелелите от Шоа.