Леа Коен: Българските историци не предложиха убедителна версия за съдбата на евреите

| Обектив,

В книгата си "Ти вярваш" казвате, че искате да постигнете равновесие между тези два противоречиви разказа – спасяването на едни евреи и неспасяването на други. Смятате ли, че това е възможно? Как оценявате в тази връзка конференцията "Да опознаем миналото си"?

Преди да стигнем до равновесието, нека започнем с неравновесието. В българското общество няма консенсус по този въпрос. Това обстоятелство се дължи не толкова на сложността на историческите факти, тъй като историческите факти са известни и от позицията на едно съвременно разбиране на историята на Втората световна война и на историята на Холокоста интерпретирането на тези факти не е в никакъв случай особено сложно. Но очевидно България не е изминала този път на осмисляне на собствената си история, защото в този път има едно прекъсване от 45 години, в което за никакъв вид осмисляне не е ставало въпрос. Поради което има един вакуум, който е всъщност и вакуум на поколения, тъй като онова поколение, което е трябвало да осмисли нещата и да ги прецени не само от позицията на своя личен опит, но и на своята лична отговорност, на своята лична съпричастност, всъщност е безмълвно и е изчезнало днес. Тоест дебатът се води с други субекти и това го прави изключително сложен и недемократичен, защото тези субекти са наследили според упоритостта на една или друга пропагандна схема различни клишета за този период, които като всички клишета са страшно упорити и страшно устойчиви като някакъв мутирал вече вирус. От тази гледна точка за равновесие между две тези не може да става дума, тъй като от смесването на бялото и черното се получава сиво. При смесването на истината с лъжата се получава друга лъжа, просто не може да се получи по никакъв начин истина. Поради тази причина, ако и двете страни смятат, че говорят истината, очевидно, че това не е възможно при две противоположни тези, и да се намери равновесие между тях означава да се изработи някаква трета лъжа, която да бъде еднакво удобна на всички участници. Аз съм точно против изработването на поредна лъжа. Когато говоря за равновесие, аз имам предвид да се намери равновесие с едно общочовешко, общоевропейско и общохуманно разбиране на тази тема в съответствие с новите модерни исторически критерии. И в този смисъл, когато говоря за равновесие, аз казвам, че темата за спасението е неразделно свързана с темата за неспасението. Това е вече тип равновесие – възприемането на една такава позиция. От една такава позиция нататък може да се гради всичко останало, да се разгръща този сюжет и да се намери действително неговото най-вярно звучене. Фактите сами по себе си не са достатъчен материал. Първо, разбира се, въпросът е какво наричаме факт, дали всеки документ е достатъчно факт, ако той не е във времевата верига на различни факти, които са свързани с един документ и с неговите последствия. Защото дори ако имаме само закона, а нямаме разпоредбите от закона и не ги вземем предвид, това още не е факт. Тоест позицията на един автор се формира, първо, от набора на факти, второ, от интерпретацията на фактите и, трето, от неговата лична убеденост и неговата лична идеология, която е също изключително важен фактор. И това се видя на тази конференция много ясно, видя се и манипулацията на фактите, видя се и манипулацията на подбора на фактите, видя се и това чисто схоластично разбиране за силата на фактите, което е според мен едно от най-вредните. Така че поне бяха назовани трудностите, препятствията, поради които очевидният консенсус по темата не съществува.

Като говорите за схоластичен подбор на фактите, кого имате предвид? Предполагам историците и представителите на историческата наука в България, тъй като след представянето на вашата книга възникнаха доста реплики от тяхна страна.

Смятам, че това е по-скоро проява на ревност. Те смятат, че тази територия е запазена за тях и че там трябва да се оперира с микроскопа на историците. За съжаление историците досега не предложиха нито една версия, която да убеди общество, и останаха на равнището на събирателната работа по отношение на фактите. Те няма какво да правят вече там, защото известните досега факти вече са отдавна събрани и подредени, и аз намирам даже за излишно и за доста плевелообразно насищането на пространството с тези вече известни факти. Ако някои хора се интересуват по-задълбочено от това, е достатъчно да прекарат един ден в Държавния архив и да се запознаят с тези факти, те са на разположение там. Така че просто е излишно това изброяване, като че ли току-що сме открили поредната гробница на не знам си кой и сега почистваме скелета. Тези скелети отдавна са извадени от гардероба, още от Натан Гринберг, и трябва да се каже, че много хора сега го преписват, без да го споменават. Не искам да генерализирам, има историци и историци, аз съм се виждала и съм спорила с различни историци. В българското пространство има също историци, които за съжаление са водени от предварителна концепция по въпроса, за която винаги може да се намери подбор на факти. Има я тази група на трудолюбивите мравки, които търсят просто да си маркират своя терен и смятат, че това е техен терен. Така не се прави, историята на Холокоста не се прави без специално познаване и вникване, включително психологическо и социологическо, в самата същност на антисемитизма и причините за него. За това се иска енциклопедично познание на всичко свързано с еврейството, с еврейската история и с много други неща. Затова впрочем много рядко история на Холокоста се прави от неевреи. В България това просто се е превърнало в едно правило, което смятам, че не е много релевантно. Всъщност най-добрите работи за България и за българския случай все пак са написани от хора, които имат по-дълбоки познания върху еврейството, поради това, че спадат към него. Това не означава, че това е територия, запазена само за тях, но просто в България някак са разместени нещата. Забравено е, че най-добрите неща, включително за българския случай, не са от български историци и български автори, а са все пак от Шломо Шеалтиел, ето сега Майкъл Беренбаум, от Фредерик Чери. Първите неща са написани от Натан Гринберг и има много други български автори от еврейски произход, които имат значителен принос, като например Давид Коен. Двама руски автори, също от еврейски произход – Лариса Дубова и Георгий Чернявски – написаха една изключително сериозна книга, която рядко се споменава, и т.н.

Предполагам, че не прокарвате някаква разделителна линия между евреи и неевреи, що се отнася до изследванията по тази тема?

Разделителна линия в какъв смисъл?

В смисъл на задълбоченост и обективност.

Смятам, че евреите изследователи имат предимството, че първо разполагат с един ресурс, който е родов, фамилен и който е изключително силен. Това е първото нещо. Второ, те разполагат с разбиране на този проблем в един много по-широк мащаб. Защото българският случай не може да бъде изолиран сам по себе си. Ако той не бъде гледан в контекста най-напред на Балканите и след това на цяла Европа, просто ние ще го ампутираме от много важни елементи, което не е продуктивно.

Градусът на напрежението се повиши, когато коментирахте гражданското участие, доколкото може да се говори за такова. Като че ли признавате единствено ролята на Българската православна църква?

Не, не казвам това нещо. Аз не мога в рамките на половин час да разкажа една книга, върху която съм работила пет години и която все пак е от 250 страници. Това е изключено. Това са само някои тези и аз съвсем умишлено избрах нарочно тези, които ще бъдат по-дебатирани и по-полемични. Мисля, че направих добре. Първо, тук трябва да направим цял един дебат за това що е гражданско общество, защото това е все пак един нов социологически термин. В онова време той не е съществувал и ние сега да прилагаме новоизмислени термини към една ситуация, която е със 70-годишна давност, това е просто да слагаме каруцата пред коня. Така че аз не съм привърженик на такива привнесени термини. Това е малко като история, създадена в епруветка. Имало ли е тогава действително маси българи, които са ходили по улиците, които са протестирали или са правили някакви подписки? Защото ние имаме тези модели след 50-годишно присъствие – манифестации, митинги, подписки, писма и т. н. Всеки един от тези елементи може да бъде изследван поотделно – присъствие в медиите и пр. – и аз това съм го направила в книгата. Смисъла, който ние внасяме днес в понятието гражданско общество – маси народ, които най-напред правят подписки, след това отиват на някакъв митинг, след това техни представители правят шумни декларации по медиите – това няма да го намерите в онова време. Така че просто да бъдат така любезни да използват термини, които са релевантни на времето, а не термини, създадени днес.

Споменахте тогавашната преса и липсата на каквато и да е информация за евреите, за нарушаването на техните права и всичко, което става с тях, особено в този период на пауза, както го нарекохте, между приемането на Закона за защита на нацията и спасяването, респективно депортацията на евреи. В този период обаче е имало законова забрана за присъствието на тази тема в пресата.

Да, имало е цензура, разбира се. Ама това е ясно, аз това съм го казала в книгата, че всъщност България е една цензурирана страна с управлявана преса. Вижте, историците в този случай реагираха много първосигнално и малко като на женския пазар. Те се почувстваха като че ли ограбени от една тематика, която смятат, че им принадлежи по право, а пък то не е така. Произнесоха се без да са чели книгата. В книгата е отделено специално място за ролята на пресата, на нейните връзки с властта, на начините на въздействие, на организираните антисемитски кампании. Така че това е един упрек, който е просто несъстоятелен и доста странен. Аз няма да влизам в задочен спор с тях. Специално медиите – тогава има печатна преса и радио – са изцяло или почти изцяло контролирани. Но не бих казала, че е наложена някаква цензура. По-скоро е самоналожена цензура, защото главните редактори като Крапчев и други са в много близки връзки с членове на мнозинството и всъщност изповядват същите идеи. Така че няма защо някой да им налага нещо, те просто го правят.

Леа Коен е писател, музиколог, дипломат и политик. Автор е на статии в областта на културата, политиката и изкуството. Последната й книга „Ти вярваш” е поглед върху Холокоста на Балканите.