Георги Тодоров: Да допълним списъка на жертвите

| Обектив,

Нека започнем този разговор, подчертавайки уникалността на вашето участие в конференцията „Да опознаем миналото си”, уникалност, свързана със споменаването на Бог и разглеждането на темата за Холокоста и отношението към евреите в България в контекста на Божественото, на Абсолютното. Подобен подход е малко чужд за една секуларизирана реалност. Не знам какво очаквахте, но как се почувствахте? Модераторът оцени участието ви като изнасяне на „религиозно-морална проповед”.

Смятам, че ситуацията, в която се намираме, е по-скоро неестествена. Смятам, че нито една наука, включително математиката, не може да се изгради без една аксиома или набор от аксиоми, които са преди доказателствата и чрез които доказателствата стават възможни. Как можем да докажем нещо, ако не го съпоставим с нещо безспорно. Никой не заявява кой е крайъгълният камък, коя е мярката, кой е критерият, макар предварително да се подразбира, че има такъв. Но кой е този, който се подразбира? Някаква абстрактна гледна точка на някакво абстрактно човечество, което всъщност няма как да съществува, защото човечеството не може да мисли, мисли отделният човек, мисли отделната личност, а не някаква абстрактна група от люде. Така че ние правим груба методологическа грешка, когато, без да поставяме аксиомата, изграждаме теореми, които висят във въздуха. Те в крайна сметка се свеждат до подмяна на Абсолюта с нещо относително, а когато подменим Абсолюта с нещо относително, ние фундаментално сбъркваме същността на нашето изследване.

Искате да кажете, че всяка човешка аксиология е безпочвена без тази аксиома, за която говорите?

Да, абсолютно, иначе падаме в капана на вродения човешки егоизъм. Никой не казва: „Аз съм егоист и меря света спрямо това, което на мен ми е изгодно”, но когато превърнем този егоизъм в патриотизъм, ние се солидаризираме в най-голямата подмяна, която съществува – подмяната на Бога с егото. Всички хуманистични конструкции и секуларни мисловни системи, в крайна сметка, слагат в центъра на вселената Аз-а.

Означава ли това, ако се върнем към конференцията и темата за съдбата на българските евреи, че подходът на провежданата тук дискусия е също методологически грешен, относителен и хуманистично- рационален?

И секуларен.

Можем ли в такъв случай да противопоставим останалите гледни точки на вашата, има ли радикално разминаване между вас и другите участници?

Имаше две изказвания – на Габриеле Несим и на Ед Гафни, които се вписаха по-скоро в една христоцентрична координатна система, макар и не изцяло. Аз държа вписването да е изцяло, защото, ако го формулирам в маскирана форма, може да бъде изтълкувано егоцентрично. Така че, да, има радикално разминаване. Смятам, че от много, много време, не от времето на комунизма, дори не от XX век, съществува една илюзия за самодостатъчност на секуларния свят. И когато свикнем с тази инерция, тогава всяко изказване, което не е човекоцентрично, а е богоцентрично, изглежда като опозиция на останалите. Да, действително така изглежда, но това е само защото сме потопени в илюзията на „нормалността” на безбожието.

Кои са в такъв случай секуларните тези и изводи, които не приемате и с които не сте съгласен?

Не бях толкова смутен от достоверността на изказванията. Според мен повечето от тях бяха достоверни, сериозни и добросъвестни. Смутен съм от координатната система, в която те се вписват. Между другото, представителят на музея на Холокоста на два пъти се разграничи, според мен много правилно, от термина „праведник на народите”. В момента, в който се произнесем спрямо личността, че е праведник, ние влизаме в ролята на Бог. Той усети това и се разграничи, като каза: „С този термин малко прекалихме”. Проблемът е в координатната система, а не в умозаключенията. Един от изказалите се каза, че имаме един апокалиптичен прочит на историята. Слава Богу, че имаме такава представа за историята, историята задължително е апокалиптична, тя е есхатологична. Ако не знаем, че историята върви към края на света, към Страшния съд, при който Христос ще ни съди, значи не сме разбрали нищо от това, че Бог е слязъл на земята и че е живял помежду ни, че е умрял на кръста, за да ни спаси. Ако това не сме разбрали, за какво сме живели. Това е най-главното нещо, с което трябва да започнем. В този смисъл бих казал, че жертви на тези чудовищни престъпления в никакъв случай не са само тези, които са загинали в Треблинка. Палачът Александър Белев е също жертва. Аз не знам как е загинал, но четох в интернет, че се е самоубил, че животът му завършва по един бих казал притчов начин. Той е един амбициозен тройкаджия, който стига до своята степен на некомпетентност като господар над живота и смъртта на хиляди хора, за да завърши с тоталното отчаяние и самоубийството, т.е. с пълната безнадеждност. Самоубийството е в крайна сметка самоосъждане и самоекзекутиране. Така че неговият живот е като притча, но той е всъщност жертва на своите учители, на своите слаби преподаватели по вероучение. Най-големите виновници за съдбата на Белев са неговото семейство, учителите му и енорийският свещеник. Там е коренът на злото.

В такъв случай в каква посока трябва да търсим вината за депортирането на евреите в лагерите на смъртта?

Трябва да сменим списъка на жертвите. Жертвите безспорно са тези над 11 хиляди евреи, които са загинали в Треблинка, но жертви са и Филов, и Борис III, и Белев, и палачите. Те също са жертви, защото и едните, и другите в крайна сметка отиват на Съд. И ако там отидеш с кръв до лактите, ясно е къде ще те прати Господ. Така че, според мен, не бива да спираме до газовата камера и да казваме това е тоталното престъпление. Тоталното престъпление е смъртта на душата, смъртта на безсмъртната душа. Смъртта на тялото е предопределена. Всички, които са загинали някъде по света, са смъртни. Фундаменталната разлика е след смъртта, когато едни ще отидат във вечния живот, а други – във вечната смърт. Ето, това е трагедията. Това е много важно за нашата перспектива.

Казахте, че робуваме на повърхностна митология по много въпроси, визирайки вероятно т. нар. национален идеал от времето на Втората световна война. Колкото и да се променят с годините обаче, така или иначе националните идеали и интереси са винаги егоистично обагрени. Това е присъщо на всички държави по света.

Така е, за съжаление националният егоизъм се припознава като добродетел навсякъде. Независимо дали е личен, колективен или национален, егоизмът е противен на това, на което ни учи Христос – да обичаме ближните и дори враговете си. Ако обичаме и враговете си, тогава националният егоизъм става невъзможен. Видяхме, че сръбският национален егоизъм беше победоносен в течение на дълъг период от време. Видяхме преди това германския, който беше победоносен 10 години, а след това на 12-ата изчезна и доведе до най-големия възможен срив на Германия. Нито един враг на Германия не би могъл да й причини толкова голямо зло и такова голямо унижение, колкото най-големите патриоти, т. нар. национални егоисти – Хитлер, Гьобелс и т. н. Нито един враг на Сърбия не можеше да измисли по-голямо зло за Сърбия отколкото Слободан Милошевич, най-големият патриотар. Тези уродливи форми на националния егоизъм ни разкриват неговата същност. Всеки национален егоизъм е уродлив, колкото и да разтягаме периода на полуразпад.

Как ще коментирате отсъствието на представител на БПЦ на тази конференция?

За мен това е слабост, защото ако има нещо безспорно, което признават всички участници в тази конференция, това е изключително положителната роля на Българската православна църква. Аз дори бих казал, че тя от времето на св. патриарх Евтимий до ден днешен няма такъв ярък момент на последователно, принципно положително поведение. Това е звезден миг за църквата и за мен е странно, че всички книги, които се написаха за положителната роля на БПЦ, бяха написани от хора, които не са членове на църквата. Това е скръбно.

Георги Тодоров е богослов и публицист. Бил е главен редактор на „Църковен вестник”. Автор е на многобройни статии и няколко книги на теми, свързани с историята, изкуството и православната култура.