Антоний Тодоров: Не вина или гордост, а оценка на събитията

| Обектив,

Говорихте за проявите на антисемитизъм в съвременното българско общество. По какво се различава българският антисемитизъм от този в Русия, в Западна и Централна Европа? Дали не става дума по-скоро за една характерна нагласа на българското общество да се мисли конспиративно?

Мисля, че в българското общество няма традиционен исторически антисемитизъм, на който днешният да може да стъпи сериозно. Разбира се, има достатъчно текстове от 20-те или 30-те години, дори от края на XIX век, произведени от български автори, включително от някои класици, на които днешни последователи в това отношение могат да стъпят, но това е по-скоро маргинално. Явлението е типично за една периферна култура като българската, става дума за подражание, за радикално говорене, използвайки антисемитска реторика и изобщо расистка реторика. Учудващото в този антисемитизъм е, че не толкова евреите са на прицел, колкото въобще всеки, който може да бъде идентифициран като виновник за трудностите, с които се сблъскват последователите на антисемитизма в днешна България. По-скоро това е някаква реакция на неудовлетвореност от сегашното положение и форма на протест. Разбира се, това е на едно масово равнище. Има обаче актьори, които прекрачват някои граници и правила и произвеждат нови митове. Този антисемитизъм е същевременно проява на ксенофобия и изобщо на расизъм. Спомняте ли си, когато в началото на мандата на тройната коалиция някой напомни, че ни управляват Сергей Дмитриевич, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган, давайки да се разбере, че става въпрос за чужденци, а не за истински българи? Тези прояви на антисемитизъм са свързани с крайните форми на национализъм, с усещането за накърнена национална гордост.

Дадохте, струва ми се, пет версии, популярни в днешното общество, за спасяването на българските евреи преди 1944 г. Коя е най-масовата представа?

Този списък сигурно може да бъде разширен, но мисля, че масовата представа, която витае в повечето глави, я изказа наскоро премиерът при посещението си в Израел. Българският народ – гласи тази теза – се вдигна, за да спаси всички свои евреи, защото е толерантен. Точка. Всяко друго нещо, което се каже, допълни премиерът, е всъщност антинационално, защото оспорва този голям подвиг. Ето за това става дума. И това се споделя от много хора – как така някой ще оспорва нещото, с което би трябвало да се гордеем всички до един. Затова в изявление на ВМРО нашата конференция беше наречена „Антибългарска конференция”.

Тезата ви, че не е имало гражданско общество в България по време на Втората световна война и не можем да говорим за участие на българското общество в някаква акция по спасяването на евреите, предизвика реакции. Как да определим тогава активността от страна на някои граждански структури и организации?

Това, което исках да кажа, е, че в условията на авторитарния режим по време на Втората световна война гражданското общество е било с твърде ограничени ресурси, за да може да се изяви. Да не забравяме, че действа извънредно законодателство, а годината е 1943-та. България е в състояние на война и действат извънредни съдилища, има твърде много забрани и няма нормален живот. Гражданско общество все пак има, обществото не изчезва дори при тоталитарните режими, защото иначе няма да разберем как те си отиват от историята. Има, разбира се, някаква мобилизация, но тя в никакъв случай не е толкова мащабна, че да повлияе директно върху решението. Несъмнено тази мобилизация на много среди в българското общество, които можем да квалифицираме като гражданско общество, е натежала, заедно с други фактори. Но внимание, под гражданско общество не трябва да разбираме просто будни и критични граждани. Под гражданско общество трябва да разбираме само организирани граждани – това е църквата, това са различни сдружения, от името на които говорят различни дейци. Иначе, ако са просто група будни граждани, те ще си останат само една група, която няма да има никаква тежест при взимането на решение. Това всъщност исках да кажа.

Ако се абстрахираме от възможните версии и начина, по който битуват те в масовото съзнание, коя според вас е автентичната версия за спасяването на евреите?

Тук има, от една страна, стечение на обстоятелства, свързани с мобилизация на различни кръгове от българското общество, успели да окажат натиск върху главата на правителството и върху царя, за да вземат това решение. Има и геополитически фактори, които не бива да бъдат пренебрегвани – през март 1943 г. войната не изглежда да е приключила и във всеки случай сме далеч от фанфарите за победа на Райха. Има, разбира се, също така усещане, че една такава акция може да струва много повече на короната, отколкото изглежда. Тоест стечение на действия, неорганизирани от единен център, натиск на различни хора, които показват, че разнообразни кръгове в обществото са против това. Общо взето така бих го разказал и така ми се струва, че е редно да се разкаже. Трябва да се споменат, разбира се, името на Димитър Пешев и неговата подписка, но не може сред всички участици да бъде избран, така да се каже, този, който е спасил българските евреи. Още повече, че евреите не са някаква пасивна маса, която очаква своя спасител. Не, те не са пасивна маса и мнозина от тях се включват в много от акциите.

Можем да кажем, че все още сме в началото на дебата за неспасяването на евреите по време на Втората световна война от страна на българската държава. Как мислите, че българското общество би приело тезата, че има вина по отношение на натоварените на вагоните за Аушвиц евреи от Македония и Беломорска Тракия.

От една страна, това е факт, който е достатъчно известен. Аз не случайно цитирам Уикипедия – най-достъпната за младежите форма да се информират – за тези над 11 хиляди депортирани евреи от „новите земи”. Трудността обаче е в приемането на това като отговорност и вина на България. Аз, разбира се, винаги съм бил противник на разни колективни чувства и на това колективно обвинение или оневиняване. Когато се каже: „Ние българите сме горди, че сме спасили своите евреи”, то е от същия порядък, като да кажем: „Виновни сме ние, българите, че не спасихме евреите от Беломорска Тракия и Македония”. И двете са еднакво неверни. Нито един от участващите в този разговор и в тази конференция не може да има нито вина, нито отговорност, нито дори гордост за това, че някой някога е направил нещо. По-скоро въпросът е как днес оценяваме това, дали го оценяваме като престъпление, в което много хора са участвали абсолютно съзнателно, или като нещо, което е някак маргинално, направено под натиск и за което не бива да говорим. Аз мисля, че е добре да бъдем честни, т.е. говорейки за едното, да говорим и за другото. Не да казваме какво бихме направили, ако бяхме на мястото на онези, това е невъзможна ситуация, но да кажем как ние днес оценяваме това, как го вписваме в днешните си морални критерии и да го назовем тъкмо с морални критерии. Ето, за това става дума, иначе информацията за фактите е общо взето достъпна.Това че днес отново поставяме този въпрос, особено във връзка с последната книга на Румен Аврамов, на мен ми се струва навременно. Ние трябва да поставяме този въпрос до момента, в който не намерим някакво общо съгласие, така че това обсъждане да стане нормално.

Нека уточним още веднъж ролята на Българската православна църква – заявихте, че както сега, така и тогава, Православната църква е била по-скоро пасивна по отношение на случващото се в обществото.

Аз наблегнах на нещо, което продължавам да твърдя, а именно, че след Освобождението църквата се отдръпва от светските и политическите дела, а преди това, напротив, е била много по-ангажирана с борбата за национална независимост. Отдръпва се и в много случаи не я виждаме да присъства. Ето, отбелязваме годишнината от Балканската война – ролята на църквата, както виждаме от документите, е най-много да освещава бойните знамена и да дава последно причастие на ранените и страдащите. Не си спомням обаче да съм попадал на някаква активна позиция срещу войната. За това говоря. Колкото до нейната намеса, е, да, има намеса.

Бяха издадени протоколите от заседанията на Светия синод, които показват позицията на митрополитите и тяхната ангажираност.

Да, въпросът е оттам насетне какво. Това чувало ли се е в проповедите на свещениците в църквите, има ли опит да се мобилизира обществено мнение или това е просто позицията на Синода към царя. Тя сигурно е повлияла, няма никакво съмнение. Тук ролята на митрополит Стефан би трябвало да се споменава изключително положително. Заслужава си да се проучи въпросът за поведението на целия клир. Но да продължим и по-нататък, защото казват, че по времето на комунизма църквата е едва ли не забранена. Донякъде това е вярно, донякъде не съвсем, държавата издържа тази църква, има едно много странно преплитане между църквата и тайните служби, което днес стана известно. Днес констатираме, че може би вследствие на това Православната църква си остава доста отстранена от светските дела. Хубаво, някой ще каже, че това е канонично, но не намираме същите дейности, които сме свикнали да виждаме в католическата и в протестантските църкви. Църквата като цяло мисля, че и до ден днешен не дава кой знае какви положителни примери за гражданско съзнание. Е, това със спасяването на българските евреи е един от редките примери, в който църквата реагира по този начин и въпреки това, достатъчно лимитирано и не чак толкова мащабно.

Антоний Тодоров е доктор на политическите науки и преподавател в НБУ. Автор на книгите Елементи на политиката” (2012), „Българската политическа култура и гражданско участие” (2011), „Граждани, партии, избори: България 1879-2009” (2010), „Политическият живот в България 1990-2005” (2005), „Модерната политическа мисъл” (2001).