За обществото, в което най-разпространената псувня е да насилиш сексуално нечия майка

| Ния Кирякова,

По обяд на 14-ти февруари влязох в така любимия Театър 199 с въодушевено очакване и с известни резерви. Предстоеше дискусия между забележителни жени върху въпроси за насилието над момичета и жени.

Бях въодушевена, защото имам нужда от пространство, в което да говорим за постоянно изсипващата се върху нас абсурдна амалгама от насадени социални порядки, полови роли, женомразки шеги в медии и ежедневни разговори, хомофобия, отрицание. В „нас“ включвам, може би дръзко, себе си и всички в това общество – независимо дали осъзнават дискурса, в който са поставени, или не.

Имах известни резерви заради основателката на т. нар. движение „Един милиард се изправят за справедливост“, писателката Ева Енслър, авторка на сборника „Монолози за вагината“, “Congo Stigmata” и обект на сериозни обвинения в полов есенциализъм и трансфобия, колониализъм, расизъм и хетеронормативност. Критиките идват от различни непривилегировани групи.

Общности на коренното население на Америка обвиняват Енслър, че “приватизира“ движението им и дори датата на възпоменание на изчезналите им жени и момичета. В отговор на инициативата на Енслър да посвети тазгодишното издание на „Един милиард се изправят за справедливост“ на борбите на коренното население на Америка, активисти от тези общности посочват, че истинското и искрено съюзничество от нейна страна би било да ги остави те да говорят сами за себе си, сами да определят от какво имат нужда и дори просто да отиде на някое от възпоменанията, които самите те организират.

С акцента на вагината като еднозначния символ на жената, много трансполови хора критикуват движението като есенциалистко и изключващо жените, чийто джендър не съвпада с биологичния им пол. Радикални феминисти отричат движението с аргумента, че е реформаторско и повърхностно и се присъединяват към критиките на цветнокожите феминисти за това, че движението на Енслър приватизира борбата и историята им и не създава истинска солидарност между жени с различна расова и класова принадлежност – критика, споделяна в социалните мрежи чрез хаштага #SolidarityIsForWhiteWomen.

Резервите ми не се разсеяха и след като разговорът започна, и след като мина повече от половин час от него. Не защото казваното бе маловажно или грешно. Напротив, статистиките са необходими и важни, както бе важно да отбележим липсата на систематична статистика за пострадалите от насилие в България, за заведените дела по такива случаи и за броя такива дела, завършили с правосъдие. Важно е и да сме осведомени и да използваме всички законодателни възможности за превенция на насилието. Важно е и всички да знаем какви услуги съществуват за подкрепа на пострадали от насилие и на извършилите насилие – както медицинска, така и психологическа и правна подкрепа, за да можем да помогнем на себе си или на близки и други пострадали, които може да се нуждаят от тях.

Всички усилия, време, воля, любов и упорство на хората, които говориха на 14-ти, са безценни и достойни за уважение и подкрепа.

Защо тогава у мен се образува почти физически осезаемо напрежение с всяка следваща минута, в която жените на сцената представяха работата си в преразказ? Защото е такава рядкост да имаме такъв форум, събрал такива силни жени, че е жалко да пропуснем възможността да назовем нещата с истинските им имена. Защото повече от половин час патриархалният строй остана розовия слон в стаята – очевиден, но неназован.

Статистиките, телефонните линии и други подробности можем да оставим върху листовките, които домакините грижливо бяха подредили и оставили на разположение за всички присъединили се.

Сега е важно да начертаем общ път напред.

Кои неща да назовем и какви истински имена?

Мария Габриел, евродепутат, подчерта, че трябва да се работи за превенция. Къде трябва да започне превенцията и какво всъщност искаме да предотвратим? По-важен въпрос: кога и защо някой си позволява да насилва и тормози някого и каква е причината често и насилникът, и насилваният да приемат това насилие за нормално, заслужено и приемливо?

Моментът, в който се успокоих и отпуснах в меките седалки в театралната зала, бе, когато жените пред мен започнаха да говорят за обществото ни – за езика на всекидневието, за традициите, за половото стереотипизиране.

Отдъхнах си, защото започнахме да говорим за причините за мрачните статистики, там, където изобщо съществуват, и за нуждата от кризисни центрове и временни приюти за хора, избягали от насилнически връзки.

Отдъхнах си, защото чувах от чужди уста идеите, които се боря да обсъждам дори с най-близки хора, отхвърлящи критиките ми като дребнави, сбъркани или като проява на липса на чувство за хумор.

Има, имам, имаме нужда да обсъждаме в нашето общество защо най-разпространената псувня и клетва е заканата да насилиш сексуално нечия майка. Дали няма нещо общо и с факта, че по време на война изнасилването на вражеските жени се използва като оръжие. Всъщност изнасилват и мъжете от вражеската страна и това се счита за едно от най-жестоките и унизителни наказания – да сведеш един мъж до статуса на жена, която бива прониквана. Другата обида, както адвокат Маргарита Илиева отбеляза, е да наречеш някого женски полов орган. Но това е само шега и дори не е същото – думата има и друго значение, например мекушав, неспазващ ангажименти или некадърник на общо основание. Наистина ли? Думата е една и конотациите, които влагаме в нея се обръщат обратно към първоначално описваното от нея, а именно – човек с вагина, и създават обстановка, в която е лош късмет да си се родил с такава.

Твърдо убедена съм, че езикът формира реалността ни. На 12-ти февруари в антидискриминационната рубрика на Дарик радио и Българския хелзинкски комитет „Дай ми правото” правозащитничката Марияна Кацарова формулира това така:

Когато виждаш другия като нечовек или като по-малко човек от теб, тогава можеш да си позволиш да го биеш. Когато сметнеш другия за различен от теб, за нечовек, ти можеш да направиш всичко с него.

Кога виждаме някого като по-малко от човек? Езикът е това, което е позволявало на много групи хора да отрекат човечността на други групи хора – примери са колонизационната епоха, Холокоста, конфликтът в Руанда, дори опитите на националистическите групи у нас за диктуване на дискурса около бежанските въпроси. Тези процеси на подмяна на езика се извършат ежедневно и се извършват от нас самите – чрез шеги, чрез обиди и псувни. Както каза Марияна Кацарова, дехуманизиращият „образ се създава от медиите и средата”. Изглежда безобидно и в това е опасността. Не е лесно и не става веднага да се откажем от всички думи и истории, които правят общественото ни слово източник на насилие, но ако не сме готови да преглътнем това неудобство, трябва да сме готови да носим отговорността за произтичащото насилие.

Имаме нужда да обсъждаме това наше чувство за хумор, което нормализира насилието над жени (чували ли сте вица за пернишката изневяра?) и над нехетеросексуални хора, защото в основата си то е женомразко и, ако говорим за превенция, трябва да му отделим сериозно внимание.

Имам, имаме, има нужда да обсъждаме като общество половите стереотипи, в които възпитаваме следващите поколения. От цветовите схеми до поведенческите норми, те не просто ограничават хоризонтите за развитие, те социализират децата в чернобели роли, които неизбежно ще влязат в конфликт с истинските им желания, инстинкти и убеждения в един или друг момент. Този конфликт, най-опростено, причинява страдание на бъдещите мъже, когато се чувстват слаби, но знаят, че е недопустимо да го покажат, на бъдещите жени, които са възпитани да вярват, че да имат мнение, да се утвърждават и да се ценят, са отблъскващи качества за една жена, както и за всички онези деца, които не спадат в тази полова бинарност (например интерполови и трансполови хора).

Част от тези стереотипи е и вредната логика, че сексуално насилената жена сама е предизвикала посегателството с поведение, облекло, употреба на алкохол и каквото се сетите друго. С благодарност прочетох в брошура на фондация „Асоциация Анимус” изброени именно тези погрешни обвинения спрямо претърпелите сексуално насилие под заглавието „За нас Не е вярно, че”. Бих предложила единствено да се подчертае, че от сексуално насилие може да пострада всеки, независимо от заявения или възприеман негов пол.

За нас НЕ Е ВЯРНО, че:

„Жените си го изпросват.“

„Жените си измислят или преувеличават в изнасилването.“

„Жените в оскъдно облекло и предизвикателно поведение биват изнасилвани.“

„Жените все пак изпитват удоволствие, когато ги изнасилват.“

Това са заблуди, чрез които отговорността за насилието се прехвърля върху пострадалите и се оправдават истинските виновници.

Когато говорим за превенция на сексуалното насилие, нека се замислим над думите на адвокат Маргарита Илиева, която призова родителите не да учат дъщерите си как да се държат „прилично” и да се обличат „пристойно”, а да възпитат синовете си в уважение към момичетата и жените, тяхното пространство, съгласие и изразяване.

Път напред? Предложения непретендиращи за изчерпателност

- Да създаваме пространства, в които да говорим за преживяванията ни на насилие – вербално, психологическо, физическо, сексуално. Да търсим начини на включване в тези пространства на непривилегировани групи хора.

- Да се вслушваме в чуждите истории и да позволяваме на непривилегированите групи сами да изграждат своя глас и да говорят за нуждите и проблемите си.

- Да сме осведомени как да помогнем на пострадали от насилие.

- Да се замислим откровено и над езика, който употребяваме. Да премахнем от езика си думи и конструкции, създаващи насилие. С търпение и любов да говорим с близките ни за езика, който употребяват и защо е вреден за всички.

Ния Кирякова е учила международни отношения във Великобритания, Канада и Косово. В момента работи в програма "Кампании и комуникации" на Българския хелзинкски комитет.