Списаревски в патриотизма на отрицанието

| Ния Кирякова,

В търсене на Списаревски – българският военен авиатор от Втората световна война, известен и като първата „жива торпила”, режисьорът Адела Пеева и екипът й разговарят със съвременници, колеги и роднини на капитана, с български и чуждестранни архивисти и хора, свързани с военната авиация, както и с представители на Българския национален съюз, ВМРО и Гвардия. Пред зрителя се разгръщат спомени за красив мъж, анекдоти, противоречиви сведения за първия боен полет на капитана в небето на 20 декември 1943 г., кадри от Списаревски марш, кадри от протести на националистически организации, изказвания на техни лидери.

Според „Национален репортер”, Адела Пеева така и не „намира” Списаревски. Възможно ли е тя всъщност да не го е търсела? Кадър след кадър, филмът разкрива, че обект на филма са по-скоро интерпретацията и присвояването на един исторически образ. „В търсене на Списаревски” пита не толкова коя е личността, загинала в своя Месершмит 109G-2 на 20 декември 1943, колкото коя е личността, която ни се иска Списаревски да е бил и какво говори това желание за пожелалия го. Изглежда почти всеки е склонен да проектира върху името на пилота липси, които изпитва в собствената си реалност, били те младост, привлекателност, буен нрав, непокорство, родолюбие или жертвоготовност.

В този смисъл, авторът на разочарована статия в гореспоменатата публикация вероятно е прав – Адела Пеева не „намира” неговия Списаревски, но отключва размисъл за това защо хора като автора пламенно се възмущават от сблъсъка им с противоречащи на убежденията им факти. Едно от достойнствата на филма е, че илюстрира склонността да се тълкуват събития и личности така, както е угодно, често дори в лицето на доказателства, категорично отхвърлящи това тълкувание. В психологията този отказ да преформулираме убежденията си под влияние на оборващи ги факти се нарича когнитивен дисонанс.

Друг въпрос, с който излизам от залата, е какво помним, ако помним, и как говорим за тази памет, ако изобщо говорим. Освен това, че Бойко Борисов се помести в учебниците по история още по време на мандата си, случило ли се е друго осъвременяване на учебниците от 2001 г.? Учебниците, одобрени от МОН, помогнаха ли на учениците да разберат защо порозовя паметникът на съветската армия? Вероятно много от тях, по примера на възрастните, са сметнали акта за вандализъм, а не като политическо послание или знак, че имаме крещяща нужда да говорим за миналото отвъд клишето и официалната линия. Засега заявките за критично преразглеждане на миналото се правят под прикритието на нощта, за да ги подминем с тролея в сутрешното задръстване, да ги отразим набързо във вечерните новини и пак в срамния мрак на малките часове да ги заличим с пароструйката. Оставаме с удобното клише за „спасените” български евреи, с разрушаването на мавзолея вярваме, че сме заличили и миналото, част от което е, а изграждането на музей на терора сме оставили в режим на изчакване.

Документалното кино не може и не бива да претендира за стерилна обективност. Самият факт на насочването на  прожектора към конкретна сцена от историята е обект на избор и като такъв е белязан от субективност. Филмът винаги е начертан като пътека към някаква цел, видяна като смислена от твореца. Отзивите за „В търсене на Списаревски” са противоречиви, дори тези, идващи от един и същи идеен камп. Докато някои от последователите на националистическата идея смятат, че филмът „дава възможност на един куп дребни душици да оплюят героя”, че не трябва да се закача паметта на човек, който не е тук, за да се „защити”, то други излизат съвсем доволни от киносалона и заявяват, че „стоят добре”. Възможно ли е тези противоречиви тълкувания отново да са плод именно на онази склонност да тълкуваме нещата така, че да защитим вътрешното си спокойствие, да ги тълкуваме така, както е най-угодно за настоящите ни убеждения? Разчитаме ли във филма знак от Адела Пеева за творческия замисъл? Нека се обърнем към самото заключение на документалната лента.

Финалната поанта е поставена от няколкоминутен близък план на сълзите на Боян Расате, породени от „срещата” му с предрешения като Списаревски актьор Иван Юруков. Последната картина са сълзите на човек, който само преди минути оправдава открития си призив към насилие над „цигани” с личната си убеденост, че именно това би направил и неговият Списаревски, ако живееше в наши дни – би „раздал справедливостта”, която държавата днес отказва да  раздаде. Интересно е какъв ефект е търсен с този завършек, какво усещане е искал режисьорът да остави у зрителя в онези секунди тъмнина и самота в тишината на салона преди лампите да светнат и да посегнем към палтата си.

В медийното пространство и в неформални разговори тези близки планове на сълзите на човека, срещу когото са заведени осемнадесет дела, арести и наказателни производства, се тълкуват различно. Отвъд разнородните тълкувания трябва да се отбележи, че сълзите в общия случай хвърлят пряк мост между зрителя и обекта на кадъра и създават предпоставка за негласна емпатия. Сълзите говорят за искрена убеденост. Зрителят е оставен насаме с тази емоционалност на Расате – без речеви или музикален коментар. Сълзите и тази възможност за емпатия създават опасната вероятност зрителят да забрави, особено ако не е бил достатъчно потресен, или дори да оправдае романтизирания подтик на Боян Расате към „раздаване на справедливост” за една „чиста” и свята България.

Въпросът не е до политическа коректност. Дори в идеалния случай епизоди, показващи абсурдната псевдоуниформеност, символните препратки към нацистката естетика и най-вече изказвания, приканващи открито към насилие и омраза към различните, действат стряскащо и предупредително на зрителя, който не иска да се озове в лош римейк на събития отпреди седем десетилетия. Именно тук, за съжаление, дреме проблемът с кадрите от филма, приканващи за родолюбското изтребване на чуждите елементи от KLETA MAJKA BALGARIQ. Проблемът е в субективността на зрителя и в капацитета му за критично мислене. Докато моята лична субективност долавя в режисурата на филма ирония към фашистите и затвърждава у мен убеждението, че те са хора в нужда от специализирана помощ, субективността ми като учител и правозащитник ме предупреждава, че иронията е превратна, когато не можем да бъдем сигурни, че ще бъде усетена.

В този смисъл изборът да се даде толкова филмово време на националистическите организации е хазартен. Част от залога е въздействието върху подрастващата публика на филма. В търсенето на идентичност, така типично за възрастта и развитието, тийнейджърите са склонни да поемат идентичности, предлагани им наготово, като например неонационализма. Особено е опасно, че той може да изглежда (не само във филма на Адела Пеева) патриотичен, а подрастващите през всички години в училище в час по история, в час по литература, се социализират в едни образи на родолюбие и патриотизъм, които биват узурпирани от неонацистите. За сведение, фашистките организации в България като БНС, Гвардия и ВМРО са съставени в голяма степен от младежи.

Проблемът с патриотизма, предлаган от Боян Расате, Ангел Джамбазки и съратници както от екрана на „В търсене на Списаревски”, така и от трибуните на телевизии, Лукови и Списаревски маршове, е, че той непременно гради идентичност чрез и в опозиция спрямо Другия. Пример - в кадър от Списаревски марш Ангел Джамбазки казва, че предпочита „така” да си прекарва времето, отколкото да ходи на „гей паради”. За проповядващите този патриотизъм на отрицанието той е източник на утешителното, макар и илюзорно чувство за общност, принадлежност и споделена идентичност. Хората от тези кръгове са зависими от този патриотизъм, изискващ готовността да убиеш или да се пожертваш, като източник на самоуважение. Интересите на този патриотизъм се преследват на цената на изключването и отричането на нуждите на Другия. Нещо повече, оцеляването му зависи от унищожаването на Другия.

Възможен прочит на расатевите сълзи е страхът от загубата на този източник на сигурност, идентичност и самоуважение в лицето на осъзнаването, че патриотичният Аз е илюзорен, че българската идентичност е флуидна и приемаща така демонизирания от патриотизма му Друг, и дали си добър гражданин и българин не се дефинира от това дали си готов да убиваш с думите и действията си всичко различно, всичко, което не разбираш.

Ако съществува дори бегла възможност за такова тълкуване, значи има вероятност и зрителите с националистически пориви да доловят фината ирония на Адела Пеева в последния й към момента филм и да преразгледат какво, как, под чия команда и с какви последствия величаят.

"Разбира се, хората не искат война. За лидерите, винаги е лесно да ги тласнат натам. Всичко, което е нужно, е да им кажат, че са нападнати и да обвинят пацифистите в липса на патриотизъм и излагане на страната на опасност. Това работи във всяка страна."

Херман Гьоринг

“Patriotism ... is a superstition artificially created and maintained through a network of lies and falsehoods; a superstition that robs man of his self-respect and dignity, and increases his arrogance and conceit.”   

Ема Голдман

 

Ния Кирякова е учила е международни отношения във Великобритания, Канада и Косово. В момента работи в програма "Кампании и комуникации" на Българския хелзинкски комитет.