Проф. Надя Данова: Знаехме ли къде изпратихме евреите си?

| Надя Данова ,

Наскоро се навършиха 70 години от спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Днес в българската историография съществуват два паралелни разказа за този период – единият е за отговорността на българската страна за депортацията на евреите от Тракия и Македония през март 1943 г., а другият отхвърля съучастието на България в това престъпление. Породиха се множество дебати в тази връзка, дали българските власти са знаели къде изпращат евреите. Твърди се, че тогавашното народно представителство не е знаело, че те отиват на смърт, а че се изпращат за работна ръка на Третия райх. В тази връзка Румен Аврамов, съвместно с проф. Надя Данова, подготвят за печат сборник с документи за съдбата на евреите в „освободените земи“ от периода на Втората световна война. Проф. Данова бе така любезна да ни разкаже повече по темата за „знанието и незнанието“ на тогавашните власти.

Кога започва да се разбира за масовите изтребления на евреи?

През 1999 г. се появява книгата на Ричард Брайтман "Публичната тайна" (Breitman, R. Official Secrets: What the Nazis Planned, What the British and Americans Knew, Hill and Wang, 1999). Според автора й информацията за започналите масови екзекуции на евреи на територията на Съветския съюз, извършени от германците през лятото на 1941 г., достига до британските тайни служби. През август 1941 г. Чърчил говори, че човечесвото е изправено пред едно чудовищно престъпление. През май 1942 г. еврейското социалистическо движение „Бунт” изпраща на полското правителство в изгнание в Лондон подробен доклад за новите нацистки методи на изтребление и за броя на жертвите им в Полша (700 000), в Галиция и Прибалтика. Докладът се излъчва по БиБиСи и полското правителство връчва протестна нота на съюзниците. На 7 юни „Дейли Телеграф“ публикува сведения за използването на газови камери. Следват публикации в британския и американския печат за решимостта на нацистите за унищожение на евреите. През лятото на 1942 г. до САЩ стига информацията за Лидице и Рузвелт реагира. През декември 1942 г. реагират и европейските правителства и Москва.

Какво се е знаело у нас?

Първо: няма съмнение, че у нас се е слушало Радио Лондон. Емисиите на Радио Лондон са прослушвани на ниво държавни служби, а и от дневниците на Васил Митаков и Никола Мушанов личи, че хората са слушали. От дадено ниво нагоре очевидно са имали достъп до информация за случващото се в другите части на Европа.

Дневникът на Васил Митаков от края на 1941 г. съдържа информация за масови разстрели на евреи в Съветския съюз и Полша. Изключително важен източник на информация е и дневникът на Никола Мушанов, който ще бъде публикуван в готвеното издание. Много важна е информацията, която се съдържа в протестното писмо на Димитър Пешев, както и запитването на Петко Стайнов. Много са важни и стенографските дневници на Народното събрание. От документите, които ще бъдат публикувани, се вижда, че официалната версия е, че изпращат евреите на работа в Германия, тъй като Райхът има нужда от работници. Има и информация, че на самите евреи при „вдигането” им е казано, че ги изпращат в „Стара България” и това обяснява защо в някои от филмите те се усмихват. Позивите, изданията и радиопредаванията на комунистическата съпротива в страната обаче говорят настойчиво, че изселените евреи ще бъдат унищожени. Мисля, че можем да твърдим, че на българската администрация й е било известно масовото избиване на евреи в други държави. Също така смея да твърдя, че назначението на депортираните се е знаело от организаторите и реализаторите на депортацията. Те са били информирани, че евреите се изпращат в Полша, като висшият персонал и част от апарата в КЕВ е бил осведомен за дестинациите Катовице и Треблинка.

Интервю на Фани Младенова, студент по социология и стажант в БХК.

Надя Данова е историк, работи в Института за балканистика при БАН. Чете лекции в СУ „Св. Климент Охридски” и НБУ. Автор е на множество книги, както и на студии и статии, публикувани в български и международни издания.