Болести

| Митко Новков,

Българските медии са тежко болни: едни страдат от все по-засилващ се свински грип, други от неизлечима кокоша слепота, трети – от слюнчещ се кучешки бяс. Разяждане отвътре – толкова са зле, че дори и „Вълшебната планина“ не би могла да им помогне. Затуй са на това дередже – 100-но място в класацията за свобода на медиите, смъкване стремглаво в бездната на пълната (им) несъстоятелност. Епидемия на неадекватността и некомпетентността: някога журналистите са били обществени рупори, днес са само корпоративно-партийни дрипи.

Свинският грип се разпростира необезпокояван сред т.нар. „медии на Пеевски“ и неговата скъпа майчица Ирен. И е свински не единствено заради печалната прилика на двамата с това иначе интелигентно и полезно животно – все пак никой не може да избира външния си вид, свински е заради калта и помията, в която се валят работещите в тези медии. Странно е, наистина, как някой човек е склонен да се отрече без жал и срам от човешкото си достойнство, как без да се двоуми ни на йота си плюе на сурата, както би казал народът. С какво например да обясним факта, че когато в Украйна се лееше кръв, когато там се решаваше накъде ще тръгне Изтокът на Европа – дали към татароидна Азия, олицетворявана от авторитарния Кремъл, или към просвещенска Европа в лицето на обединения Брюксел, в. „Телеграф“ на 22 февруари 2014 г. (на тази дата пиша този текст) излиза с челно заглавие: „Закопчаха брата на Рачков с долари менте. Хванаха го с 1100 фалшиви гущера“. Да се смееш ли, да плачеш ли: журналистката Мария Атанасова хич не се свени да разплисква мръсотия (впрочем, трябва ли да я наричаме „журналистка“), спокойно разнася вонята на кочина из родината и хич и не помисля, че ако продължава така, в тази воня ще се валят децата ѝ, внуците ѝ, правнуците ѝ. То вярно, в корена на думата „журналист“ стои думата „днес, ден“, но пък чак толкова късогледство в същество, причислявано към рода homo sapiens, ми се струва кощунство. Не по-горе от копанката, читатели, не вън от смрадта, журналисти: е, българската журналистика, въплътена във вестници като „Телеграф“, достойно се старае да изпълни тази препоръка. Защото, нали знаете: колкото по-прост, толкова по-управляем. Затова и Цветан Василев се разсърди на „Сега“ и Светослав Терзиев: не защото, видите ли, го бил клепал несправедливо, ако и аргументите на банкера да се движеха в тази посока, разсърди се, защото журналисти като Светослав Терзиев надничат над копанката, поглеждат към небето. А не бива, не бива: всеки такъв поглед е саботаж срещу властта, бойкот на управлението – какво ще правим ние с пачките, ако народонаселението прогледне?!

Кокошата слепота е по-рафинирано заболяване, за него дори може да се учудиш как е поразило иначе умни и интелигентни хора. Свинският грип е ясен, там всичко опира до копанката, ама до къде опира едно говорене, което отказва да признае в естеството на човешките пориви нищо повече, освен елементарни партийни боричкания; партизанщина елементарна и нищо друго? Приличат на добре познатите ни учители по марксизъм-ленинизъм – човек говори за удара с чука на Буанароти по коляното на мраморния Мойсей, а те му дуднат за класова борба. За Петър Волгин, например, от Националното радио нещата са точно по този начин ясни, разбираеми, прозрачни: всеки, който е погнусен и против настоящето правителство, се е продал на ГЕРБ, ако пък не – е евтин слуга на империалистическите интереси, които се скриват удобно зад приказките за морал, чест и демократични правила. И никой не може да го убеди в противното – едно си баба знае, едно си баба бае. Или ГЕРБ, или Орешарски – трето не е дадено. Също като при догматиците, някогашните преподаватели по научен комунизъм – имаме от едната страна капиталисти – експлоататорите, имаме от другата работниците, пролетариатът – експлоатираните, и „един ще бъде повален, един ще бъде победен“. Слепи очи, само не зная поради каква причина: дали от мерак за идеологическа екстравагантност, или пък е по-прозаична – Петър Волгин като древен грък, пътуващ към Лета с оболи на очите...

Кучешкият бяс е сякаш най-недвусмислен, там директно работи езикът на омразата, телевизията „Алфа“ е добро доказателство. Питането там е по-скоро друго, обаче то не е работа на коментатор-публицист, а на оторизирани органи, прокуратура и данъчни и се съдържа в следната простичка формулировка: Откъде у партия „Атака“ средства никак не неизобилни, с които обкичва София и страната с билбордове и други разни рекламни харчове, които трудно биха се покрили от държавната субсидия за влизането им в парламента? Прибавят се тук разходите по издръжката на телевизията, ментето „Вестник на метрото“, луксозните воаяжи, пръскането на пари с широки пръсти и се замислят органите: Тия май имат и други източници на финансиране, но като политическа партия не би трябвало да имат, тогава що не вземем да ги проверим? Още повече, че методът, по който реализират партийно-пропагандната си дейност, е в нарушение на всякакви закони, забраняващи словото на дискриминацията и подтикващо към насилие – още един аргумент в полза на проверката. Защото – употребявайки такова слово, всъщност те дестабилизират държавата – защо? На чии чужди интереси служат? Защото на българските не служат, това е от ясно по-ясно. Тогава?…

Но колкото госпожата Мария Атанасова си задава въпроса нужно ли е да разпространява смрадност из родината, толкова и прокуратурата си задава въпроса защо „Атака“ и подопечните ѝ медии разпространяват смрадност в родината. Ето всъщност една от причините, поради която:

Българските медии са тежко болни: едни страдат от все по-засилващ се свински грип, други от неизлечима кокоша слепота, трети – от слюнчещ се кучешки бяс. Разяждане отвътре – толкова са зле, че дори и „Вълшебната планина“ не би могла да им помогне. Затуй са на това дередже – 100-но място в класацията за свобода на медиите, смъкване стремглаво в бездната на пълната (им) несъстоятелност. Епидемия на неадекватността и некомпетентността: някога журналистите са били обществени рупори, днес са само корпоративно-партийни дрипи...

Митко Новков е литературен критик, публицист, журналист. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия.