Сезон Лято/Есен 2013: Бойни изкуства в медиите

| Митко Новков,

Българското политическо, а следователно и медийно лято беше горещо, врящо и кипящо, като по всичко личи, че тази вулканична термодинамика ще преобладава и през есента. Тръгна се, разбира се, с безумното назначение на Делян Пеевски и аз изобщо не се учудвам, че вече цели три месеца никой не си признава гафа: защото според мен този, който го направи, моментално трябва да бъде въдворен в психиатрична клиника. Протестиращите първоначално не прощаваха на Николай Бареков, крещейки под телевизионните му прозорци един не особено приличен епитет. Той обаче също не им се даваше – като контраатака им изпрати Петното, белким лекьоса възмутата им. Нещо като при бокса – ти на мен поредица леви прави, аз пък на теб дясно кроше. За чест на протеста, той набързо прескочи ниската топка Бареков, съсредоточавайки усилията си по „Цариградско шосе“ с единствената цел да покаже колко голям е. Показа го, но и това не помогна; обратно, дори попречи – властта я хвана стресът, осъзна тя, че са необходими спешни мерки за стягане на редиците, „бой последен“ и т.н.; вкара в разход всички присъщи й бойни техники за справяне с граждански недоволства. А един от най-важните терени, където тези техники биваха прилагани, бяха естествено медиите.

Започна се с предупредителни шамарчета – Михаил Миков изтъкна от трибуната на парламента, че е необходимо средствата за масова информация да бъдат по-отговорни в начина, по който представят протестите. Тоест да не са средства за масова информация, а да са средства за властова обслугвация. За тази цел дори беше вкаран в СЕМ не медиен експерт, а партиен функционер, Иво Атанасов, впрочем за първи път, откакто е конституиран медийният орган. Но специално на Миков му е простено, главата му често е замаяна и понякога дори той самият не знае какво точно витае в нея.

Непростимо (тук сюжетът зазвучава като филм на Клинт Истууд) обаче беше поведението на т.нар. медии на Пеевски, където информацията директно беше преформатирана в дезинформация. Имаше някога по време на правителството на Филип Димитров двама негови съветници, активно занимаващи се с производството на контрадезинформации, но през това лято бившите „кинжали“ бяха ударени в земята категорично. Първият контрадезинформационен туш беше, че на протестиращите им плащат, вторият – че тези, на които не им плащат, са заблудени добичета, помагащи на ГЕРБ и особено на Цв.Цв., а за третия туш хартисаха само неколцина неплатени и незаблудени, но те пък бяха глътнати като стой, та гледай от многолюдната другарска среща на Бузлуджа. Там социалистите си припомниха своя стар лозунг: „Много сме, силни сме!“. Една след други властови кендо (кендо е бойно изкуство със самурайски мечове) техники, докато накрая остана уж празното пространство на уж тихите улици и площади на уж единствено протестиращата София. Разбира се, нито София беше сама, нито улиците бяха съвсем тихи, но пък тишина настана в телевизионните студия: всички български телевизии побързаха да пратят във ваканция коментарните си блокове, докато се види накъде ще се наклонят везните. Телевизиите, като се задействаха като нинджи – скриха се, за да нанесат в най-подходящото време съкрушителния си удар. Само че тази тишина не мина без поражения: БиТиВи загуби звездната си двойка Цолова-Николаев, които съвсем справедливо се обидиха и поеха към Нова. Контрадезинформаторите обаче се впуснаха и тук вихрено – привлечени били двамата от парите, от нищо друго. Изписаха дори число –  10 000 лева на месец, което на ошмуления и оглозган българин му се провидя направо като сума с вселенски мащаби. Когато числата говорят, свободата на словото е без значение – това беше сякаш стратегията на дезинформацията. Почти като Сун Дзъ: ти пусни стрелата (мълвата) и чакай на брега на реката, където рано или късно ще видиш да плува тялото на твоя враг.

Най-силното проявление на бойните техники в това противопоставяне обаче дойде от правителството на Пламен Орешарски. Изправи се той на парламентарната трибуна, за да обяви: няма вече страх. Не знам от кого се е страхувал Пламен, но в заявлението му се открива в пълна степен онова, на което учи О’Сенсей Морихей Уешиба, основател на айкидото – да се използва силата на противника, за да бъде победен. Казано иначе, срещу страха на протестиращите, че мафията е на власт в лицето на това правителство, това правителство обявява, че няма страх от мафията. Прочее, премиерът се движи с такова каменно лице, ще речеш, че не е български политик, а японски самурай. Трябва само меч да препаше, че да бъде приликата пълна. Не премиер, шогун същи. А и изражението му такова, сякаш сепуко прави. Нещо като камикадзе на истинската българска демокрация…

Кинжалният удар срещу свободата на словото обаче най-изненадващо се оказа не български, а германски – редакцията на Дойче Веле след жаловито писмо от Корпоративна търговска банка реши да пресече изявите на двама от водещите си коментатори на българските събития – Еми Барух и Иван Бедров. Мотивацията: не спазвали журналистическите стандарти. Сякаш в тези стандарти влиза да пишеш само хубави неща за КТБ и шефа й Цветан Василев. Защото е чудно какво би станало, ако такова писмо бе изпратено до ТВ 7 от Малкълм Гладуел например, чийто термин „повратна точка“ (tipping point) се превърна в „притча во язицех“ за журналистите от „медиите на Пеевски“. Нали не си представяте, че веднага ще свалят Николай Бареков от екран? Да не споменавам тук обективността на „телевизии“ като Алфа и СКАТ, че ми се повдига. Това е май една от слабостите на всяка институция, спазваща правилата на морала и професионализма – тя се съобразява с наложените от нея самата морални и професионални стандарти, докато на контрадезинформаторите не им дреме за тях. И ето как те си пускат своите клевети и мълви, докато осланящите се на собствената си съвест и на чувството си за справедливост журналисти биват остракирани. Въпросът тук е дали ръководството на Българската редакция на Радио Дойче Веле се е опитало да защити своите публицисти, или си е замълчало, за да не си разваля рахатлъка. По резултатите ще познаем – май си е замълчало…

В този ред на мисли властта сякаш спечели битката за медиите. Но за разлика от традиционните, социалните мрежи определено са под опеката на протестиращите. Което предсказва един предстоящ „медиен апокалипсис“, да използвам заглавието на първия роман на Петър Волгин, един от днешните най-предани матросовци на правителството: ако 80% от българите са настроени негативно или поне мнително към сегашното управление (по данни на „Алфа рисърч“) и ако въпреки това традиционните медии продължават да го кътат и ухажват, това значи, че смъртта им е предизвестена. Впрочем, те май са и умрели, ако се вярва на Евгений Дайнов. Време е за упокойната молитва…

Бог да (им) прости (на) българските медии…

Митко Новков е литературен критик, публицист, журналист. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия.