Нездравата липса на любопитство на държавните органи към един незаконно подслушан разговор

| Мирослава Тодорова,

Конституирането на 42-ото Народно събрание вече е факт. Държавните институции все още са поставени в силно емоционално нагнетено и поляризирано публично пространство след изборната кампания, в която запомнящо въздействие имаха поставените въпроси за евентуално наказателно преследване на представители на предишното управление. След като заглъхне изборното противостоене обаче, неминуемо ще се наложи да бъде направен трезв анализ на последните скандали, в които бяха замесени представители на съдебната власт. Разпространените аудиофайлове от разговора на бившия министър-председател Бойко Борисов с градския прокурор на София Николай Кокинов поставиха отново на преден план проблема за незаконните влияния в съдебната власт в негови различни проявления. Незаконното подслушване и записване на публикувания в медиите разговор само на пръв поглед е извън тази тема. Дългогодишният слаб контрол по използване на специалните разузнавателни средства, манипулирането на обществената среда чрез насаждане на страх у хората за възможни злоупотреби със способите за подслушване или външно наблюдение, са резултат също на зависимост и слабост на съдебната власт. Нито прокуратурата, нито съдът успяха да въведат ясни граници за използване на тези способи тъкмо като изключителни при разкриване на тежките престъпления, за които действително са пригодни. Прокуратурата не успя и да разкрие криминогенните фактори в службите на МВР и ДАНС, които позволяваха изтичането на класифицирана информация или злоупотреба с използването на специални разузнавателни средства. Доколкото ресурсът на държавната власт не е за подценяване, неуспехът не може да бъде обяснен единствено с лош късмет, особена умелост на извършителите или некомпетентност на разследващите, защото дори да не става въпрос за целенасочена дейност, липсата на способности за овладяване на ситуацията се превърна в толерирана с години грешка. В същото време законодателят, въпреки осъдителните решения на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) срещу България, не създаде регламент, който да гарантира правото на лична неприкосновеност на всеки гражданин, за да не може да бъде уязвявано и нарушавано безконтролно и неоснователно, без да съществуват ефективни правни средства за защита срещу използването на специални разузнавателни средства. ЕСПЧ фиксира и основната опасност, когато цялостният контрол върху тези скрити способи за събиране на лична информация е поверена единствено на министъра на вътрешните работи и няма предвидена форма на публичен контрол. Тъкмо тези липси на ефективни гаранции за защита на гражданите и опасността силната концентрация на власт да доведе до произвол, особено в контекста на неосъществена реална реформа на МВР, изискваха от органите на съдебната власт особена критичност и при исканията за използване на СРС, и при разрешаването им, и при контрола на органите на МВР. Вместо това беше отбелязано нарастване на използването на СРС и на предвидените разходи за тази дейност, а общественото доверие, че събраната информация се ползва само за законното си предназначение пропорционално се сриваше. Така допълнително се нагнетяваше и страхът, и се засилваха опасностите от генериране на престъпност при използване на СРС. Не се получи и истински обществен и професионален дебат по констатацията на ЕСПЧ, че съгласно българския закон лицата, подложени на тайно наблюдение или подслушване, не се уведомяват за навлизане в личното им пространство никога и при никакви обстоятелства, независимо че евентуалният риск за постигане на целта на секретния способ вече не съществува.

В контекста на тази предистория на неуспеха на държавните власти да създадат регламент и да утвърдят адекватна правоохранителна и съдебна практика, които да не позволят да се създаде “вторична” употреба на събраната информация чрез специални разузнавателни средства с незаконни и дори престъпни цели, не е внезапна изненада нито съществуването на аудиозаписите на разговора между членове на бившето правителство и градски прокурор, нито тяхното разпространение в определен момент. Изключителното в конкретния случай е друго – с оглед степента на разруха на легитимността на държавните власти е недопустимо до нетърпимост игнорирането на съдържанието на незаконно подслушания разговор и то не само защото медийният ефект от разпространението на информацията беше съкрушителен за авторитета на правосъдието. Когато държавните институции не изпълняват основното си предназначение да функционират законно в обществен интерес, на опасността от най-висок ранг за държавността се реагира чрез незабавно разобличаване на скритите криминогенни фактори, на виновните и чрез вземане на спешни мерки, които да гарантират националната сигурност. Още повече, че потвърждение за това, че такъв разговор действително е бил проведен, дойде от самия главен прокурор. В разпространените аудиофайлове се съдържа позорна информация за състоянието на разделението на властите и за сведеното до симулация върховенство на закона – бившият министър-председател е домакин на среща между бивш министър и настоящ обвиняем и административния ръководител на прокуратурата, която ръководи досъдебното производство. Извън конкретните напълно недопустими реплики за движението на разследването и за възможните му перспективи, за оценката на свидетелски показания, за процесуалното поведение на самия обвиняем, за предполагаема намеса на самия премиер за промяна на свидетелски показания, както и за доказателствения потенциал на друго разследване във връзка с бившия земеделски министър, разговорът фокусира същностни проблеми на съдебната власт. От широко разпространения текст на разговора става ясно, че нито един от присъстващите няма доверие, че наказателните производства срещу хора с власт се развиват според логиката на разследването. Причините се търсят другаде и винаги във форми на зависимост. В конкретната ситуация не е най-важен фактът, че в разговора присъства елемент на съспенс – градският прокурор на София не знае кой е новият властови център, от когото зависи процесуалната съдба на бившия земеделски министър или пък неговата собствена дисциплинарна пред ВСС. Същественото е, че неговата биография – прокурор в средата на втория си мандат като административен ръководител на Софийска градска прокуратура, която е компетентна да повдига обвинения на магистрати и всички други граждани с имунитет, изяснява, че той не е разчитал (само) на собствените си качества в кариерното си израстване. Това означава, независимо от действителното фактическо положение, че два предходни Висши съдебни съвета при избора му за градски прокурор са затвърдили у него представата, че повишаването му в длъжност зависи от фактори, за които не се говори публично, и може би от лица, които не са членове на кадровия орган на съдебната власт. Дали разговорът е автентичен, дали вече бившият градски прокурор е извършил дисциплинарно нарушение, разбира се, е предмет на дисциплинарно и евентуално наказателно производство. За функционирането на съдебната власт и за защита на подкопаното доверие в нейната независимост и убедителност (че именно съдебната власт, а не задкулисни кръгове решават делата) се налага съвсем различно обсъждане. Едрите въпроси са няколко – как е възможно да се стигне до подобни безнаказани злоупотреби с използване на нерегламентирани способи за подслушване, които влияят и на индивидуални човешки съдби, и на конструиране на политическата системата на страната; каква е отговорността на органите на съдебната власт; какво точно се разбира от подслушания разговор за състоянието на политическо и икономическо компрометиране и корумпиране на съдебната власт. Професионалното обсъждане, което трябва да доведе до дефиниране на източниците на заплахата и до формулиране на конкретни мерки за защита на независимостта на съдебната власт, според Конституцията и Закона за съдебната власт следва да бъде проведено от Висшия съдебен съвет. Проверката, която неизбежно се налага да бъде извършена, само започва от конкретните имена и дела, защото трябва да завърши в задълбочен и честен анализ на функционалните и организационните проблеми, позволили причиняването на тази огромна щета за държавността – българските граждани да чуят и може би да повярват, че от министър-председателя и/или други лица извън посочените в закона зависи селекцията на самия кадрови орган на съдиите и прокурорите (какво друго да си помислят хората след репликата на градския прокурор, че премиерът си е избрал главен прокурор, или пък споделеното му желание да бъде повишен в административен ръководител на горестоящата прокуратура), а оттам и селекцията на редовите съдии и прокурори, на административните им ръководители. Ситуацията е наистина скандална, поради което липсата на адекватна реакция от компетентния орган оттук нататък сама по себе си би се превърнала в симптом за зависимост и още по-голям скандал, защото ще показва тревожно висока степен на загуба на чувствителност и на интегритет.

От друга страна, проблемите в модела на управление на съдебната власт са ясни много преди разпространяването на споменатия разговор в медиите. Сега те намират само още едно потвърждение и изключителен шанс да станат лесно разбираеми и достъпни и за хората извън магистратските и юридическите среди. Доколкото са продукт на политическата система, тези проблеми изискват решения с политически средства. Решенията са формулирани от съдиите в последните години в съответствие с международните стандарти и осъзнатия ни опит и налагат спешни законодателни мерки за промяна на начина на конституиране на Висшия съдебен съвет; за създаване на ефективни гаранции, че парламентарната квота няма да бъде проводник на корупционни влияния, а ще изпълнява законната си цел да осигурява обществен контрол върху съдебната власт; за разграничение на управлението на съда от това на прокуратурата така, че да няма почва за никакво съмнение, че съдът може да бъде зависим от страна в процеса или пък интерпретациите за една или друга мотивация на прокуратурата да бъдат автоматично прехвърляни и върху представата за независимост и безпристрастността на съда; за преосмисляне на статута на председателите на съдилища като първи сред равни и ясното му диференциране от административните ръководители на прокуратури.

В съвсем краткосрочна перспектива очакването е липсата на интерес на компетентните държавни органи към фактите и изводите от последните скандали, свързани с нерегламентирано използване на специални разузнавателни средства, да бъде преустановена. Това ще бъде единственият белег, че има управленска воля за изграждане на правова държава. 

Мирослава Тодорова е изпълнителен директор на Съюза на съдиите в България (ССБ). ССБ е носител на наградата "Човек на годината" на БХК (2011).