Домовете за деца - къде да търсим чудото, когато държавата е сляп баща?

| Мирела Заричинова,

Представете си, че сте дете, отглеждано от зла мащеха. Студено ви е. Гладни сте. Иска ви се някой да ви гушне. Но тя не ви обръща внимание, защото нехае за вас. Принудена е да се грижи за вас, защото е необходимо да удовлетвори желанието на съпруга си. За нея обаче е най-добре да ви накара да изчезнете, да ви отрови, например, но по един привидно естествен начин. А представете си сега, че баща ви, онзи, който единствен може да спаси живота ви, е сляп и не му е възможно да ви помогне. Става ли ви още по-студено? Представете си, че институцията е вашата мащеха, а вашият баща е държавата. Така психиатърът Владимир Сотиров описа своята гледна точка за случващото се в институциите, в които са настанени стотици деца с умствена изостаналост. Парадоксално, те са наричани от държавата „домове”. Доктор Сотиров разказа своята „приказка” на международната филмова организация New Media Advocacy Project: N-Map и макар интервюто му впоследствие да не успя да се побере в рамките на краткия филм, посланието му беше впечатляващо със своята сила.

Американците бяха в България за заснемането на филм, с който да се лобира пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) по едно революционно дело – Кампеану срещу Румъния. Жалбата е заведена заради смъртта на Валентин Кампеану, румънски гражданин с ментални и други увреждания, настанен в институция и намерил смъртта си в нея след тежки злоупотреби. Кампеану няма близки, които да го представляват. Разследването на смъртта му е проведено неадекватно и безрезултатно от страна на румънските власти. Делото се води от две правозащитни организации – международната Interights и румънската Center for Legal Resources, а Българският хелзинкски комитет (БХК) е формално конституиран като трета страна. Случаят е емблематичен и показва изключително тежки пороци на системата не само в Румъния, но и в България, където ситуацията е аналогична.

Какво е различното в това дело? Неправителствени организации претендират правото да водят дело от и в името на мъртъв човек, без да са упълномощени за това. Какво налага този нов подход към Европейската конвенция за правата на човека? Простият факт, че има хора, за които никого не го е грижа и не би водил дело заради тях.

В нашата „приказка” никой не се интересува от нуждите на децата, които сме захвърлили в институциите си. Физическите и още по-лошо – психологическите им нужди са последната грижа в „домовете”, в които живеят. Децата са просто една досадна бройка.

ЕСПЧ взе решение делото по случая на Кампеану да се разгледа от Голямата камара, вместо по общия ред. Това очевидно идва да покаже, че Съдът разбира колко важен е този проблем. Ако ЕСПЧ допусне за разглеждане тази жалба, това ще създаде прецедент, който БХК ще използва пред Съда в случаите на мъртви български деца, които не са получили адекватно разследване от прокуратурата. Именно затова организацията е конституирана като страна.

В България фактите са следните: 238 деца са починали между 2000 г. и 2010 г. Според БХК поне три четвърти от всички тези смърти са били предотвратими, сред които 31 – от глад, 84 - от общо изнемощяване на организма, 13 – от лоша хигиена, 6 – от злополуки като измръзване, удавяне, задушаване, 36 - от пневмония, т.е. от студ или залежаване. Ако мислите, че тези практики са спрели, грешите. Деца продължават да умират, защото им е студено или са хранени неправилно. Умират на няколкостотин километра от нас, скрити, изолирани. Ние няма как да ги видим, защото политиката на държавата от тоталитарните времена насам е да крие всичко, което й се струва нелицеприятно, всичко, което издава слабостта й.

Но държавата-баща не може да скрие това от себе си, не може да се прави на сляпа до безкрай. Някой трябва да я превъзпита и да й отвори очите. След общите проверки, които прокуратурата и БХК проведоха заедно, първата няма как да каже, че не е видяла мащаба на чудовищните престъпления, които се извършват срещу български деца. Но фактите, към 2012 г., са следните: прокуратурата образува 229 досъдебни производства и преписки, относно поне 375 деца и младежи. По 149 от тях са постановени откази за образуване на дела. Към 2012 г. 65% от всички образувани дела/ преписки клонят към приключване без достъп до съд за жертвите и без адекватна, ясна причина за това.

За БХК не остана друга възможност освен да се обърне към една наднационална инстанция, каквато е ЕСПЧ. Дотук бяха избрани три стратегически, особено сериозни случая. Една от целите на организацията е Съдът да принуди българската държава да изпълнява своите задължения към децата, които все още са живи, но са институционализирани. За тези деца има какво да бъде направено, ако има воля. Трите дела са за Анета, Борис и Николина. Анета умира през 2006 г., когато е на 15 г. Причината е перфорация на стомаха - болницата изваждат от него 25 стелки за обувки, 8 парцала, 3 дунапренени гъби, 6 чорапа, 3 парчета хартия и 3 камъка с големина 3-4 см при операция, която не успява да я спаси. Борис е на 14 г., когато умира. Причината е дизентерия - зараза, обусловена от лоша хигиена. Николина умира на 19 години. Причината е крайна степен на патологично недохранване. Прокуратурата не просто не разследва защо това дете не е било хранено според нуждите му, според постановлението, в това число от Върховната касационна прокуратура, недохранването се дължи на умствената изостаналост на Николина.

Как завършват приказките обикновено? Попита д-р Сотиров. Обикновено някъде отвън идва чудо и спасява човека в беда. В тази зловеща „приказка” това чудо може да бъде в Страсбург. Защото когато слепият баща оставя децата си да умират в студените ръце на своята мащеха, а после, вместо да разследва и накаже нея, обвинява детето, тогава трябва да се намеси някой отвън. Друго не остава.

Очаквайте скоро филма на N-MAP, който ще бъде публикуван на страницата на Българския хелзинкски комитет.

Мирела Заричинова е завършила право в Софийския университет. От февруари 2011 г. работи в Правната програма на БХК.