Държавата срещу джамията или защо Вели Караахмед не получи защита в родината си

| Мирела Заричинова,

Вели Раиф Караахмед е българин от турски произход, роден в гр. Рудозем, на 37 години, практикуващ мюсюлманин. През последните няколко години той живее заедно със семейството си в гр. София и редовно посещава единствената софийска джамия в града - „Баня Башъ“.

На 20 май 2011 г. Вели Караахмед отива на петъчна молитва (джумуа) в джамията. За него, както и за всички мюсюлмани по света, петъчната молитва е от съкровена значимост. Това е основната молитва, изпълнява се колективно и от вярващите мюсюлмани присъствието на нея се възприема като дълг. След първия езан (призив) при джумуа, който свиква мюсюлманите за молитва, имамът изнася проповед, благодари на Аллах, призовава вярващите да вършат добри дела и да следват повелите на Аллах. Езанът е част от традицията и задължителен елемент от мюсюлманската молитва. Именно звукът от него става причина тази молитва на Вели да не бъде каквато я е очаквал.

На 20 май 2011 г. около 150-200 представители и активисти на партия „Атака“ организират протест в непосредствена близост до оградата на джамията. „Протестиращите“ носят знамена „Атака“ и „Да си върнем България“, пускат български патриотични песни от високоговорители, монтирани на коли.

Заедно с още 30-40 вярващи Вели Караахмед се подготвя за молитва отвън, защото в сградата няма достатъчно място. Но е нападнат. Неговата петъчна молитва така и не започва. Оказва се под дъжд от яйца и камъни, агресори се опитват да го провокират към агресия, молитвените килимчета около него са оплюти, други горят.

Турски мекерета. Терористи гадни. Боклуци. Еничари. Резаци. Фесове. Ислямисти. Свине. Тези думи Вели чува около себе си. А е отишъл просто да се помоли.

Причината за нападението е религията на Вели Караахмед - фактът, че е мюсюлманин. Друга няма. Престъплението, извършено над личността на Вели, е типично престъпление от омраза, престъпление с дискриминационен мотив. Това са особен вид престъпления, значително опасни и вредни, които правят своя мишена цели общности от хора на базата на някакъв общ признак, без оглед лично поведение.

Вели не получава никаква защита от държавата, негова родина. Напротив, държавата влиза в ролята на зла мащеха. А три нейни действия особено смущават.

Става ясно, че партия „Атака“ е уведомила Столична община за провеждане на митинг пред Централната баня, която се намира до джамията. Общината не е реагирала. Законът за събранията, митингите и манифестациите налага на кмета да предложи промяна на времето и мястото на митинга, когато те биха създали условия за нарушаване на обществения ред. Нещо повече, законът предвижда изрично, че кметът може изцяло да забрани провеждането на митинга, ако той би нарушил правата и свободите на другите граждани. Столична община не се възползва от тези възможности, избира да остане пасивна, въпреки че е добре запозната с агресивното и крайно поведение, демонстрирано през годините от ксенофобската партия - организатор и заканите за разправа с езана. Безразличието на властта, в лицето на общината, която допуска провеждането на подобен агресивен „протест” срещу джамията – от една страна, в непосредствена близост до сградата, а от друга, по време на петъчната най-голяма молитва, фактически напълно легитимира ислямофобското насилие над молещите се и създава у тях усещането, че държавата е на страната на насилниците.

На следващо място, след като нападението вече е факт, има ранени и щети, прокуратурата се самосезира, но образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител. Това въпреки публичната известност на организаторите и участниците в „протеста“, въпреки че нападението над джамията и молещите се е заснето от множество телевизионни и любителски камери, въпреки че лицата на участниците ясно се виждат и многократно са излъчвани във водещи медии. Към месец юли 2013 г., близо две години след нападението, няма нито едно лице, привлечено като обвиняем. Лидерът на партия „Атака“ се оказва „неизвестен“ на българската прокуратура. Такива са народните представители, предвождани от него. От тази „неизвестност“ на агресията страда цялото българското общество. (А това става съвсем видимо в последните два месеца.)

Но да се върнем към Вели Караахмед. Унизен от ислямофобските и расистки възгласи, уплашен за живота и здравето си, обиден от поведението на властите, допуснали това да се случи, той иска да получи справедливост. На 5 декември 2011 г. подава молба до прокуратурата, в която моли да бъде конституиран като пострадал. Оказва се, че според противоречивата съдебна и прокурорска практика той не може да бъде „пострадал“. Прокуратурата го уведомява, че престъплението по чл. 164, ал. 1 от Наказателния кодекс (проповядване на омраза на религиозна основа) е формално. Това значи, че не е необходимо от него да настъпи някакъв конкретен престъпен резултат - престъплението е довършено с осъществяване на деянието и поради това от него няма пострадало лице, съответно Вели не разполага с правата на пострадал в досъдебното производство. По този начин българските власти се оказват неефективни да защитят Вели, те го лишават от правото му, като жертва, да участва активно в наказателното производство срещу престъпното посегателство над личността му.

Случаят с нападението над джамията в София и, по-конкретно, над Вели Караахмед, изобщо не е прецедент. Властите в България сякаш се плашат да преследват престъпленията, извършени от хомофобски, расистки, сексистки, ислямофобски подбуди, именно като такива. Ако някой е нападнат, защото е мюсюлманин, прокуратурата често вижда просто хулиганство, търси начин да скрие мотива или да обезвласти жертвата, както е в случая. Сякаш престъпленията от омраза не са в дневния ред на българските власти. На хартия законодателната власт ги разпознава, описва някои от тях, размахва им пръст, а отстрани съдебната и изпълнителната небрежно гледат в друга посока.

Пълният текст на жалбата, която Вели Караахмед с правната помощ на Българския хелзинкски комитет изпрати до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), можете да прочетете тук.

Мирела Заричинова е завършила право в Софийския университет. От февруари 2011 г. работи в Правната програма на БХК.