Отново за ценностите: гражданска позиция и научно изследване

| Майя Грекова,

Благодарности на съставителите за поканата да участвам в представянето на книгата, което приемам по-скоро като възможност за продължаване на дебата, който е в основата на този сборник, защото книгата излезе от печат през юни и вероятно всички от присъстващите са я прочели, а които не са успели – вероятно познават представянето й, публикувано в сп. „Обектив“.

Така че аз ще се възползвам от тази възможност, няма да се спирам поотделно на текстовете в сборника, за да представя синтетично важното в тях. Ще фокусирам вниманието си върху няколко проблема, които заедно или поотделно, в една или друга степен присъстват в текстовете, или аз ги откривам в тях, или се поставят като проблеми от автори в сборника. И, разбира се, смятам, че са важни и дебатът по тях заслужава да продължи.

Преди да премина към очертаването им, трябва да направя една уговорка:

  • с оглед на времето, а и на жанра на срещата ни, няма да препращам и да се позовавам на автори, да привеждам цитати от текстове; давам си сметка, че това само по себе си би могло да породи възражения от разпознал се или припознал се автор; надявам се да е възможно да удържим вниманието си върху проблемите, без да влизаме в доизяснявания на конкретни фрази и на тяхната евентуално неразбрана от мен контекстуалност;

Трябва също така да кажа, че прочитът на сборника ме накара да се разровя из интернет, за да добия малко по-плътна представа за живия дебат, проведен на 9 ноември 2011 г. и в такъв контекст да разположа сборника с текстове. В тази връзка трябва да отбележа представянето на кръглата маса “Българският комунизъм – две десетилетия по-късно”, в. „Култура“, бр. 39, 18 ноември 2011, от Теодора Георгиева под заглавие „Комунизмът’ 2011 Между присъдата и носталгията“. Това представяне пък ме подтикна да се върна още малко назад във времето и така се запознах със статията на  Благовест Нягулов, Как да пишем историята на близкото минало (За един актуален историографски дебат) – История на Народна република България. Режимът и обществото. (в. „Култура“, бр. 6, 19 февруари 2010). От статията пък се насочих към обемното издание, което, признавам, не успях да преборя в дните до днес.  

1. Първият проблем, „гражданска позиция и научно изследване“:

Защо това е проблем? Аз за себе си убедена, че позицията на гражданина и позицията на учения трябва да бъдат ясно разграничавани. Гражданинът – ако и доколкото е гражданин, прави, бих казала всекидневно, съзнателно или недотам съзнателно, избор, основан на ценности, интереси; той може да е „ляв“/“десен“, консерватор/либерал, демократ, каквото и да означава това за него или за другите; той може да има свои интереси, които по различни легални и полу-легални начини да реализира; той може да е добър или лош човек за своите близки, приятели, колеги; и т.н. Ученият, когато и доколкото реализира научно изследване, а не когато е гражданин, би трябвало да се ръководи единствено от ценностите на науката, от правилата на научното изследване, другояче казано да постави в скоби желанието си да отсъжда и да осъжда своя изследователски обект. Казват, че това не е възможно, дори че не е желателно; аз смятам, че е задължително, но е трудно за реализиране, особено когато изследователският предмет предполага и изисква и гражданска позиция. Добре известно ми е, че и по света, не само у нас, има нагласа за определяне и за самоопределяне на социални изследователи като леви и десни; че натрапчиво се употребява напр. „лява академия“. Но, ако изобщо има право на съществуване подобно разграничаване, от моя гледна точка разбира се, то може да има своите основания единствено и само по отношение на избора на изследователски предмет. Както се досещате, в това си разбиране аз плътно се придържам към формулировката на Вебер за свободна от ценности наука: изборът на предмет се определя от ценности, но изследването на (избрания) предмет е подчинено на изследователски метод/и, съопределени от предмета и е свободно от ценности – освен от ценността на научното изследване.

Защо това е проблем по отношение на изследванията на комунизма? Цитирам:

„При цялата условност на едно разграничаване, се очертават две ценностни ориентации, които се отразяват в изследванията за близкото минало. Става дума за “избора” между сигурността и свободата. Тези, които условно “избират” или предпочитат сигурността на колективистичното общество и неговите социални и национални ценности, изглежда са по-склонни да представят социализма като “неизбежна брънка от верига предходни и последващи състояния” или като “нормален” период от българската история с неговите негативи и позитиви. […] Този род интерпретации се определят от техните автори като нормализация на писането на съвременната история, но понякога те водят до оправдаване на социализма и комунистическия режим.

Напротив, онези, които “избират” свободата на индивидуалистичната либерална демокрация, гравитират към представянето на комунистическия режим като “прекъсване в естествения еволюционен ход” на държавата и обществото. […] В този случай се достига и до косвено или пряко осъждане на комунистическия режим“ (Бл. Нягулов).

Още един, много по-кратък цитат (от предговора към История на НРБ. Режимът на обществото, с. 19):

“[…] начинът на “разказване” на историята на периода не може да изключва ясната оценка, няма как да не е функция на ценностната ориентация на изследователите.”

Ако в първия случай бихме могли да допуснем, че се предлага обобщение на случващото се в историческите изследвания в България днес, във втория случай няма как да не приемем, че се задава рамка на интерпретациите. Тъкмо „разказът“ на изследователите няма право да е функция на ценностните им ориентации като граждани. В противен случай, неусетно понякога, се стига до абсурда да бъдат обвинявани респонденти и по общо – част от гражданите на България, за тяхното невежество, за това, че имат такива, а не други – правилни „спомени за комунизма“, за това, че нямат интерес към историческото знание, че вместо да четат умните ни книжки, слушат чалга… ; и да бъдат подигравани респонденти (потенциално всеки, който като тях си спомня) за това, че „спомените“ им за комунизма са изпълнени с дребни/битови/ лични неща, а не са „спомени“ за… важните политически, икономически и т.н. характеристики на режима/системата.

Подобна не-научна нагласа (съжалявам, но няма как да я нарека по друг начин) води до едно много важно следствие:

  • до претенция за наличие на Истина и за постигане/владеене, овладяване на Истината за … (в случая – комунистическия период), която – за съжаление – другите още не са проумяли, но „ние“ (владеещите Истината) можем да им „помогнем“ да я научат. Все едно дали тази претенция ясно се заявява – бих казала ако е ясно заявена, тя не би била проблем. Но аз продължавам да се надявам да е възможно, поне в някакви кръгове на граждани-учени, да преодолеем силното влечение към Истината с главна буква. Наистина да приемем, че са възможни различни интерпретации от различни гледни точки и тяхното верифициране се провежда единствено с научни аргументи.

Да не забравяме един друг спомен от близкото минало: тъкмо историци (главно) около век втълпяваха на поколения български граждани Истината за „турското робство“ – безвъпросната, единна, всеобясняваща Истина. Отпреди 20-30 г., не само историци, започнаха да се разколебават във вярата си в тази Истина и да се опитват да разклащат създадените от историческата „наука“ митове. Нима искаме да повторим този опит? За да изпреваря възможни прибързани реакции: не твърдя, че „комунизмът“ не е „зло“, не твърдя, че комунистическият режим като такъв и в частност в България не е направил хиляди злини, разбил е хиляди съдби, и т.н.; напротив, твърдя, че като граждани, при това владеещи експертно социално знание, трябва да направим всичко по силите си, за да преодолеем дълбоко проникналите в живота и в мисленето ни остатъци, метастази на комунистическия режим. Твърдя също така, че ключовият въпрос, от който следват множество конкретни изследователски въпроси (на някои от които са посветени статии в сборника), е как комунистическият режим успява да просъществува 45 г., а последиците от него да продължават скрито-полускрито-полуявно да определят или да въздействат върху всички измерения на социалния живот в България днес? 24 години след като заклеймихме режима.

Тук се налага да направя едно отклонение към относително по-частен проблем на социологически, културологични и други изследвания, които добиват своя изследователски материал чрез интервюта от различен вид. Не бива да забравяме, че в ситуация на интервюиране ние упражняваме принуда над респондента: ние принуждаваме респондента в този точно момент да настрои своята мисъл, да постави в центъра на своя свят въпросите/проблемите, по които ние искаме неговото мнение – в този момент обаче напълно неизвестно остава какви други неща са в центъра на неговия интерес; още по-сложна е ситуацията на интервюиране, когато призоваваме респондента да си „спомни“, да се обърне назад към своето съществуване в един предходен исторически период, който за него не е „период“, а част от живота му, и в този от нас принуден поглед да „обхване“ живота си – в  случая по времето на социализма, да ни сподели представата си за политическия и/или икономическия и/или… живот по времето на комунизма, да ни сподели какво мисли за комунизма изобщо. Нима наистина си представяме, че това е възможно или поне – че е лесно постижимо? Или искаме да ни декламират запаметеното от учебници или от публични изяви на проповедници (тук отново, надявам се, разпознавате Вебер) и да ни го споделят като свой спомен?

В този проблемен кръг разполагам и обсъждания въпрос за „соцносталгията“ – какво наричаме соцносталгия, има ли нещо, което да попада в смисловото поле на съответното наричане и как го разпознаваме, и т.н. (Тук не мога да не отбележа статията на Даниела Колева, която дава много добри ориентири за избягване на злоупотребите с термина, както и коректния анализ на резултати от изследване на паметта за социализма на Петя Кабакчиева.) Ако всяко спомняне „с добро“ на нещо от времето на социализма бележим като „соцносталгия“, рискуваме не само да обезсмислим самия термин, но и да отречем правото на хората да съхранят своята собствена биография като преживян живот. Тук отново ще се върна за малко към интервютата-разкази за живота „тогава“ и особено т.нар. биографични интервюта. Защо ни се струва странно и едва ли не кощунствено в разказите да присъстват „дребните“ човешки радости и страсти, и хубави спомени, вместо очакваната от нас мрачна действителност на комунистическия режим като такъв? Нима действително си представяме, че е възможно хората, живели комунистическия режим, непрекъснато и устойчиво да са мислели и преживявали през режима? Или очакваме сега, в новото време, да преосмислят живота си през концептуализиране на режима?

2. И стигаме до следващия проблем: Преподаването на най-новата българска история, учебниците по история и присъствието в тях на комунистическия режим. Наскоро имаше дебат по повод на проведено изследване на учебниците, не познавам доклада по  изследването, но безспорно е заключението не само от него, че учениците и по-общо „младото поколение“, неживяло през периода на комунизма, не познават най-новата история на България. Стои въпросът и какво, и как да бъде преподавано, т.е. да присъства като знание в учебниците. Но за мен стои и въпросът, продължаваме ли да мислим, че учебниците и преподаването – в частност на история, трябва да дават на учениците безвъпросно знание, или – особено когато става дума за най-новата история на България – следва да предоставят, да провокират дори, възможност за обсъждане, за сблъсък на мнения, за събуждане на интерес към проблематиката и по този начин интерес към търсене и на изследователски публикации, материали извън включеното в учебниците. (Напълно съзнавам твърде вероятни възражения от типа: че това са утопични идеи; че учителите не са готови за дебат, а учениците не се интересуват; че не знам какво е средното училище в България днес; че комунистическият период е в края на учебниците и за него не остава време; и т.н. И все пак, това са друг тип проблеми.)

Казаното не означава, че не трябва да се търси и да се намери консенсус относно ключови събития, процеси, действия, личности сред широк кръг изследователи на периода. Ако изобщо е постижим такъв консенсус, но ако не е – това означава, че преподаването на история е и ще бъде зависимо от конюнктурни политически интереси и периодично ще се провежда промяна на съдържанието на учебниците, прогласяващи поредната Истина, независимо от научни аргументи и изследвания. Но след постигането на такъв консенсус, да се надяваме, че все пак то е възможно, в учебниците следва да се отрази различието в интерпретациите. И като казвам различието в интерпретациите, изобщо нямам предвид „оправдаването“ на комунистическия режим, защото оправдаването, респективно осъждането, не е въпрос на научна интерпретация. Впрочем аз не знам какво би могло да означава „оправдаване“ – оправдаване на жертвите, на явното и скрито насилие, на ограничаването на възможностите на белязани по някакъв начин граждани? Но има различни интерпретации, освен всичко друго и защото в рамките на комунистическия режим има различаващи се гледни точки: и аз не виждам нищо страшно в това, включително и от гледна точка на историческото знание, да бъде представена и гледната точка на бившите управляващи и тъкмо тя да бъде „сблъскана“ и „засрещната“ с преживяванията, записаните спомени, с факти от същата тази действителност, които показват какви са били следствията от политически действия на равнището на всекидневния живот на различни „групи“ от населението на България; които разкриват каква е цената на тези действия за тогавашните български граждани; какви са последствията, включително и за социалността днес. Давам само един пример на възможен сблъсък. Ако продължа на друго равнище с примерите, сблъсък между пропагандни думи и институционални действия; сблъсък между закони и прилагането им, което превръща действащ закон в произвол на „случайно“ оказали се овластени да го прилагат; сблъсък между заявена политика и провеждани „мероприятия“, които само изглеждат като произтичащи от нея; и т.н. Накратко, мисля, че изборът не е между „преподаване на суха фактология“ или „проповядване на единствената Истина“ – в случая, за най-новата българска история.       

3. И последният проблем, който за мен не е проблем, но присъства в полето на дебата: Приемственост или прекъсване в историческото развитие е периодът на комунистическия режим?

Аз отказвам да мисля в тази опозиция комунистическия период-режим и който и да било исторически период. Отказвам и да мисля като научно занимание проиграването на неслучили се варианти за алтернативно развитие. Какво означава „прекъсване в историческото развитие“? Има някакво „естествено“ развитие, което обаче не се е случило? Била ни е  предначертана националната история, но „външни сили“ я прекъснали? След прекъсването се връщаме към „националната си история“? Като прекъсваме прекъсването й?

А по повод на приемствеността, бихме могли да твърдим, че я има или не, единствено и само чрез внимателни сравнителни изследвания, които освен всичко друго биха обяснили как успява да се установи комунистическият режим и да се задържи 45 години. Откъде и как черпи ресурс – извън външната сила, международното положение и др. подобни. Силата на насилието не е убедителна като единствено и финално обяснение. Съзнателно или несъзнателно, комунистическият апарат се ориентира, след началния терор, към „мек“ натиск, който възпроизвежда – в новите условия – действеността на популярната поговорка от споменатото вече „турско робство“ - „преклонена глава, сабя не сече“.

Единствено в конкретни изследвания може да се проследи какво и как в институциите, политиките, законите, практиките, радикално се променя или – повече или по-малко варирайки бива приспособявано в интерес на новата власт.

Тези от вас, които са участвали в дебата или познават текстовете от сборника, вероятно са разпознали близост във вижданията ми по проблемите, на които се спрях, с двама от авторите в сборника – Румен Аврамов и Александър Везенков. Така е. В техните текстове, разбира се, има значително повече и проблеми, и аргументи, а и различия.

 


Публикацията е откъс от сборника Българският комунизъм (Дебати и интерпретации). Съст. М. Груев, Д. Мишкова, 2013.