Наследството на Ариел Шарон е дълбоко притеснително

| Марта Методиева ,

От Сара Лий Уитсън

Какво е наследството на Ариел Шарон? Хвалебствените речи се съсредоточават върху решението му да изтегли израелските заселници от Газа през 2005 г. според т.нар. „план за оттегляне”. Генералният секретар на ООН Бан Ки-мун похвали „политическата смелост и решителност” на Шарон. Държавният секретар на САЩ Джон Кери каза, че Шарон „изненадал мнозина с борбата си за мир”. Истината е, че изтеглянето на Шарон от Газа не му даде кураж да промени своята прозаселническа и мачистка антипалестинска политика.

От 1970 г., когато той планира и подпомогна установяването на 64 поселения на Западния бряг, Шарон спечели прякора си „баща на поселенията”. Наистина, евакуацията, която извърши на 21 поселения в Газа и на 4 на Западния бряг, изглеждаше изненадваща. Но преместването на заселниците трябва да бъде гледано в контекста на времето, когато Шарон бе министър-председател на Израел, от 2001 до 2006 г. Факт е, че броят на израелските заселници на Западния бряг, включително на Източен Йерусалим и на Голанските възвишения, нарасна от около 388 000 до 461 000 души. Наследството на Шарон е дълбоко притеснително. Той почина, без да бъде съден за ужасните неща, които е сторил. Смъртта му е мрачно доказателство, че безнаказаността за злоупотребите с човешките права и нарушенията на международното хуманитарно право са бичували Израел и палестинците твърде дълго време.

За Шарон нямаше голямо значение, че прехвърлянето на израелски цивилни в палестински територии е било (и е) сериозно нарушение на Женевската конвенция и възможно военно престъпление. От още по-малко значение е, че заселническият режим и израелското военно управление в тези територии подлагат палестинците на жестока дискриминация и безброй ограничения, които правят живота им непоносим.

Основна част от този заселнически експанзионен план беше израелската разделяща бариера, която Шарон изгради и която днес стои като паметник на нарушенията на човешките права. Правителството на Шарон одобри издигането й през 2002 г., очевидно, за да предотврати палестинските нападения в онзи период, при които бяха убити 640 израелски цивилни. Но истинската причина за бариерата, както безброй проучвания са документирали, е изграждането на стена около израелските поселения, дълбоко навътре в Западния бряг, отрязвайки хиляди палестинци от останалата част на тази територия. Още по-лошо е, че той избегна разследването на убийства на цивилни, в които е участвал: факт, който заслужава опозоряване, а не хвалебствия.

Бан Ки-мун и Кери не можаха ясно да го споменат, но историята ще запомни Шарон с ролята му в клането на цивилни от ливанските милиции в палестинските бежански лагери Сабра и Шатила в Ливан през 1982 г. От 16 до 18 септември милициите убиват най-малко 700 души, а може би и повече от 2 000, включително бебета, деца, бременни жени и възрастни хора, като някои от намерените тела са били обезобразени. Шарон, като израелски министър на отбраната през 1982 г., носи най-голяма отговорност за израелските войски, контролирали територията на лагерите. Според документ, подготвен от кабинета му, инструкциите на Шарон на 15 септември, деня преди започването на клането, гласят: „За операцията в лагерите трябва да бъдат пратени фалангистите”.

През февруари 1983 г. комисията „Каан”, официална израелска комисия за разследване на събитията, открива, че Шарон носи „лична отговорност” за клането. Имало е „сериозно притеснение..., че вероятно фалангистите ще извършват жестокости”, докладва комисията, но „от самия Шарон знаем, че това притеснение въобще не го е впечатлило”. Комисията разкрива, че „омаловажаването на опасността от клане” от негова страна „няма как да се оправдае” и препоръчва освобождаването му като министър на отбраната.

Въпреки че подава оставката си като министър на отбраната, давайки ярък пример за безнаказаност за престъпления срещу палестинци, Шарон остава в израелския кабинет като министър без паспорт и по-късно става министър-председател, заемайки поста до инсулта му през януари 2006 г. По подобен начин Ели Хобейка, водачът на фалангистите, когото комисията „Каан” обявява за отговорен за ръководенето на милициите, също избягва преследване и е ливански министър до 2002 г., когато е убит от кола бомба.

Кланетата представляват военни престъпления и престъпления срещу човечеството. При все това израелските съдебни власти не извършват криминално разследване, за да определят дали Шарон и другите представители на израелската армия не носят криминална отговорност. Също така Израел се погрижва никой друг да не може да изправи Шарон пред съд. През 2001 г. оцелелите от Сабра и Шатила започват дело в Белгия с искането Шарон да бъде съден според белгийския закон с „универсална юрисдикция”. Политическият натиск от САЩ и Израел – „нещо невиждано”, както се коментира, кара белгийския парламент да поправи закона през април 2003 г. и да го премахне през август. Върховният белгийски съд прекратява делото срещу Шарон през септември същата година.

Мнозина в Израел наблягат на миналото на Шарон като войн и дързък политически лидер, но си струва да поспрем и да се замислим за досието му на човек, който е причинил унищожението и разрухата на живота на хиляди палестинци, без някога да бъде съден за престъпленията си и чиято политика подронваше усилията да се постигне мир между Израел и палестинците.