Игра на добруване или привидността на българския мир

| Марта Методиева ,

Цяло лято, а и включително в последните дни в Софийския университет, отеква големият въпрос без отговор: „Кой предложи Пеевски?”. Мнозина все още ходят на протести, но всички със затаен дъх очакваме поредната безобразна постъпка на нелепото ни, но очевидно ползващо се с могъща подкрепа правителство. Моето лично чакане за отговори и промяна приключи с естественото осъзнаване на факта, че тъй като управляващите ни са марионетки, дори те да се сменят, кукловодите им трудно ще изчезнат от международната сцена. Тъй като не се увличам по теории на конспирацията и нямам достатъчно време за губене в гадаене за възможните обяснения на невъзможните политически събития в България, трябваше да мина по пътя на болката и съчувствието, за да видя една съвсем очевидна симетрия.

Ако по отношение на случващото се в България чакаме обяснение вече почти половин година, то за събитията в Сирия търсенето на някаква логика и смисъл, поне за мен, продължава трета година. Никога няма да забравя безпомощността, омерзението и болката, които изпитвах при навлизането на коалиционните сили в Ирак, както и ясното съзнание, че ще бъде извършена абсолютна грешка и то от чуждестранни войски и правителства. Страшното паралелно звучене на продемократичната антитерористична пропаганда на Америка с единствената дума „петрол” ми бе неописуемо болезнено за слушане и възприемане. И все пак, в онзи конфликт имаше нещо подредено, ясно и студено като бетонна сграда, а именно, схемата на явното зло. Играчите бяха очевидни, знаеше се кой кой е, безумните им ходове не оставаха скрити, а още по-нелепите им и пагубни решения отзвучаваха в целия свят.

При Сирия ситуацията ми се струва съвсем различна, объркана и безизходна, защото ми бяга отговорът на основния въпрос: „Кой и какво печели от случващото се там?”. В Ирак беше ясно, че е оръжейният комплекс на Америка или големите строителни компании, или всички, които ще се ползват от новозавладения петрол, ако приемем тази версия. В Сирия нищо не води към лесни обяснения. Свои избиват свои в безконечна война, която на пръв поглед не води наникъде. Вероятно експертите по Близкия Изток веднага ще ми дадат някаква смислена гледна точка, която ще ми подреди хаоса на случващото се там, но истината е, че просто искам то да свърши. Но тъй като това няма да стане лесно, като в приказките с хепиенд, остава да се долови поне един устойчив елемент-ключ в цялата кървава картина. През изминалите години за мен той беше Русия. До момента, в който САЩ не решиха отново да изправят света на нокти с колебанието си дали за пореден път да не започнат миротворческа война, всички материали за Сирия и света бяха свързани с позицията на Русия и Китай по отношение на конфликта. Именно заради подкрепата, особено руската, на режима на Башар, ООН не можеше да осъди, санкционира и в крайна сметка да помогне на Сирия. До такава степен Русия виждаше случващото се по различен начин, че държавната пропаганда представяше режима на Башар ал Асад като бранител на законността и реда в държавата[1], застрашена от някакви разрушителни групировки, срещу които сирийското правителство трябва да се бие не с друго, а с руско оръжие.

Със сигурност истината не е една. Със сигурност противниците на Башар не винаги са изпълнени с любов и загриженост към цивилните. В материал от „По света” в този брой е представено резюме на доклад на Хюман Райтс Уоч, наречен „Все още можете да видите кръвта им”, посветен на масовото убийство на цивилни от проправителствено настроено селище. Сред убитите има и много жени и деца.

Какъвто и да е верният отговор обаче, не Русия ще го даде. Когато крадецът вика „дръжте крадеца” от позицията на своето могъщество, се влиза в преобърната реалност, в която истината е лъжа, а лъжата – истина. Защото, симетрично, в друга статия от „По света” от този брой е представен призивът на ХРУ именно към Русия да позволи пускането под гаранция на хора, които са от една година в затвора, в очакване на процеса си. Тези „криминално проявени индивиди” са протестиращи срещу избирането на Путин, обвинени в неправомерни действия срещу полицаи по време на мирна демонстрация. Обвиненията са неясни и неподкрепени със смислени показания, а условията в затвора са такива, че един от обвиняемите завършва в болница, тъй като сериозното нараняване на очите му не е лекувано.

Добре е да си спомним, че събитията в Сирия започнаха именно с мирен протест срещу правителството, подобен на този срещу Путин, по време на церемонията по встъпването му в длъжност на 6 май 2012. Подобен на този и всички следващи срещу българското правителство и безумните му действия и назначения. Сирия потъна в кръв, Путиновата държава става все по-недемократична и репресивна, а какво се случва с България е въпросът, който завършва симетрията на събития, случващи се в различни части на света, но с един общ ключов елемент – Русия. Този елемент има благоразумието да не се набива на очи с безумни действия като тези на САЩ, да се пази от крайни позиции, да присъства осезателно, но не директно, така че Великата страна да не бъде уличена в нищо конкретно, да дърпа конците така, че всички да го знаят, но да не могат да го докажат. А когато могъщият дребен Путин все пак дари света със словото си, то е за да зададе многозначителен въпрос като този, защо починалите от вероятна химическа атака сирийски деца са били оставени сами, без родителите си...

А какво се случва с България ли? Надалеч се чу, че тя е „залята” от бежанци, имали лошия късмет да бягат от държава, на която й бе достатъчен един мирен протест, за да се самоунищожи. За онези, които цяло лято мълчаха под обстрела на гневното протестно слово на множество българи, настъпи благодатно време за изграждане на словесни структури на страха, преувеличението и разпространяването на ужасяващи прогнози. Верният и вечен малък другар на велика Русия, в лицето на поредното българско комунистическо правителство, всекидневно множи ефекта от нещо, което само по себе си е малко. Не звучи сериозно 6 000 бежанци да са огромен наплив от човешка маса за страна с множество пустеещи земи, която според проучване, публикувано през септември тази година във в. „24 часа”, губи по 7 души на час, 2-ма от които емигрират, а 5-има умират. Охотно поета от не малък брой ксенофобски настроени българи, тази пропаганда разцъфна в нещо, което освен безкрайно срамно е и много опасно. В статията си от 23 октомври „Малките бежанци от големия свят” коментаторът от в. „Труд” Веселин Стойнев чудесно представя характеристиката на тези родолюбиви, загрижени за градовете си и добруването си големи патриоти, но малки хора. Към думите му бих искала да добавя един акцент по отношение на 2-мата българи, които на час емигрират от България. Познавайки бедственото положение на българските провинциални градове, можем да заключим, че те са роден дом на родителите на всеки втори български емигрант. Което води до въпроса дали същите тези майки и бащи, гордо изпратили децата си в странство, не са сред протестиращите срещу строенето на бежански центрове близо до китните им, прекрасни, български градове, чиито единствен, но премълчаван недостатък е, че провождат много емигранти и нови жители на София. Разбира се, за тези родители ще е кощунствено неповторимите им деца да бъдат сравнявани с някакви си клети бежанци, но погледът на държавата-приемник често отчита като натрапник и бягащия по икономически причини, и търсещия убежище по политически. Или моето дете може да бяга от прекрасната ни страна, за да търси по-добър живот, но чуждото не може да иска същото от България.

Страната ни си играе на добруване и се къпе в гордостта от мирните си протести, нямащи нищо общо с тези в Турция и още по-малко, с онези, ужасните, в Сирия, довели до цяла война. Но няма как всеки скандирал „Оставка” пред Министерския съвет поне веднъж да не се е запитал защо и докога протестите ни ще са мирни и красиви. Дали това не е илюзия, която скоро ще покаже истинската реалност, еднакво обща и със сирийското, и с българското правителство?! Не можем да знаем, но със сигурност е недопустимо да си позволяваме да гледаме на сирийските бежанци като на засегнати от болест, която никога няма да ни застигне. Все пак за шест месеца активни всекидневни протести не можахме да свалим едно правителство. Освен комичен и нелеп, този факт е и ужасно страшен, именно заради неизвестното му обяснение. Точно толкова неясно, колкото е и невъзможната война в Сирия. Единственото, което ни остава, освен усърдното противопоставяне на идиотщините на управляващите, е възползването от уникалната възможност да се опитаме с всички сили да помогнем на сирийските бежанци, да подкрепим личностите им, да обичаме децата им и да уважаваме старците им. С няколко свои посещения в бежанските центрове Българският хелзинкски комитет успя да алармира и разобличи неадекватните действия на Агенцията за бежанците, да огласи ужасяващите условия на живот в центрове като „Враждебна”, да призове към оказване на медицинска помощ на сирийските деца.

Много от участниците в антиправителствените протести организираха фейсбук кампании за събиране на помощи за бежанците, с което показаха, че чувствителността към проблемите не се проявява само когато те са лични, български, а и когато засягат другия, чуждия, молещия за помощ.

Марта Методиева е преподавател по латински в НГДЕК и в СУ "Св. Климент Охридски". Член на УС на БХК. 



↑[1] Вж. статията на Анна Нейщат „Руското двуличие” в юнския брой на „Обектив”, рубрика „По света”