Сборникът с документи, който раздели историците

| Марта Методиева ,

Всичко започна, когато преди близо две години двама български евродепутати се „разсърдиха” от името на България на бъдещия македонски филм „Трето полувреме”, който щеше да разкаже за неспасените евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Впоследствие филмът се оказа не толкова гръмовен и разобличителен, а по-скоро любовен и ползващ мащабните исторически обстоятелства за разказването на една по-скромна лична история, но спусъкът бе дръпнат. Българският хелзинкски комитет сметна, че си заслужава да посвети усилия, страст и организационен потенциал за извървяването на един противоречив, труден и неприемлив за мнозинството, но най-вече за българската държава път: довършването на изречението за спасяването на българските евреи.

Освен многобройните материали, излезли по темата в списанието на БХК „Обектив”, през октомври миналата година организацията осъществи срещата на видни изследователи на Холокоста на конференция, наречена „Да опознаем миналото си”. Бе разгърнат дебатът около факта, че поради различни причини българската държава и общество отказват да представят двете лица на истината за спасяването на българските евреи: да, 48 000 са запазили живота си, благодарение на личности като депутата Димитър Пешев, митрополитите Кирил и Стефан, решението на държавния глава по онова време цар Борис III; но 11 343 евреи с българско поданство все пак са били депортирани и в последствие срещнали неизбежната си смърт в концентрационния лагер Треблинка.

Ако конференцията бе първата стъпка в опита на част от българското общество да каже цялата истина, да поиска прошка за съучастието в неспасяването на хиляди хора, да изслуша изследванията на много специалисти, които за жалост знаят повече за българското участие в събитията от 1943 г. от самите българи, то представянето на една книга на 26 юли в зала „Академика” на БХА бе естественият завършек на трудната и болезнена среща с нелицеприятната и негативна страна на една историческа истина. Благодарение на огромните си усилия, изследователски потенциал, експертност, но не на последно място, граждански и човешки дълг, професор Надя Данова и Румен Аврамов успяват, с помощта на верни съмишленици като БХК и издателство „Обединени издатели”, да съставят и издадат двутомен сборник с документи, свързани с депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот през 1943 г. Близо 2000-те страници, изровени от архивите свидетелства за участието на българската държава и на отделни личности в пресметнатото, учудващо добре организираното и съвсем „обосновано” подготвяне на хиляди хора да напуснат пределите на България, би трябвало ясно и дефинитивно да сложат край на „съшиването на българската история само от лъскави парченца, които ни харесват” и да дадат свобода и възможност на истинските учени да изследват българската история sine ira et studio[1].

Цитатът в кавички е от Даниела Колева, която заедно с председателя на БХК Красимир Кънев, издателя на книгата Ясен Атанасов и Димитър Бечев проникновено и убедително представиха сборника. Те дадоха, от една страна, надежда, че той все пак ще бъде използван по предназначение от сериозни и качествени изследователи, но от друга, изразиха съмнението си за радушно посрещане от останалите колеги от гилдията на историците. Не бива да се подминава и фактът, че поради различни причини, лесни за описване с образа на горещия картоф, който никой не иска да вземе в ръце, съставителите на сборника са срещнали абсолютна съпротива и нежелание за съдействие най-вече и, за съжаление, по подразбиране, от българската държава, но също, и вече изненадващо и за някои обезкуражаващо, от страна на най-логичния участник в подобно научно събитие - Държавна агенция „Архиви”. В този ред, отказите за издаване на двутомника от страна на Софийския университет и издателството на БАН следват вече ясно зададената логика на нежелание „да се вадят скелети от гардероба”, както оприличи говоренето за депортацията председателят на БХК Красимир Кънев.

Лесна и очаквана е негативната общодържавна реакция към такова ревностно поддържане на ценността да се търси истината, която ще е за сметка на добрия имидж на страна, към която и без това има твърде много резерви, най-вече като член на Европейския съюз. Обясним е устремът докрай да се използва едно прекрасно държавническо и личностно постижение, вследствие на което 48 000 човешки същества не са загубили живота си, когато в същото време милиони техни събратя, живеещи в други европейски държави, не са имали подобен шанс. Целта да се знае цялата истина обаче не омаловажава добрата й част, няма как да го стори. Все пак числата, както и документите, сами говорят и винаги имат последната дума. Необясним е страхът от тях. Още по-лошо за младите учени в България е, че е непрофесионален. Той обрича българската историческа общност на бранничество и съставяне на „правилна” и „добра” история, което не е истинско научно поведение.

Когато в микроплан един родител признае, че редом с постиженията си детето му е допускало и грешки, това не значи, че се добавя и откровението, че вследствие на негативното дело на детето, родителят му вече не го обича или още по-лошо, спира да му бъде такъв. Тази логика би трябвало да се подразбира и за макроплана на един народ. Бидейки сбор от отделни личности, той е добре да следва индивидуалните реакции, а не да се крие в групова неприкосновеност и радеене за святото име на народен сбор от анонимни индивиди. Ако не друго, то последният месец и половина протести доказа, че ходещите там имат волята да го правят от собствено име, представяйки себе си, своите недостатъци, грешни избори, безизходица, но все пак и вяра в собствения си микропотенциал да се справят с поредната трудност. Незряло е да се вярва и поддържа тезата на безгрешността – подобно на всеки човек, който пораства, грешейки и поправяйки се, един народ извървява същия път.

Ако не бе проведен лесно споделен и приет от общественото мнение „възродителен процес” само 30 години след не докрай спасяването на българските евреи, можеше дружно да се обидим, обединени от българската ни идентичност и принадлежност и да кажем: „Стига, нека да говорим само за спасяването, другото не е могло да се предотврати, както много по-мащабни и ужасяващи държавнически престъпления, направени в името на националната политика!” Но не можем да си позволим подобен лукс. Както представящите сборника казаха, документите свързано показват както държавническата линия на организиране на депортацията, така и явното и осъзнато лично участие и съдействие от страна на много български граждани, голям процент от които са били учители! Битовостта на злото, по думите на историка Олга Тодорова, която прави алюзия с баналността на злото на Хана Аренд, не бива и не може да се подценява. Толерантността е крехко понятие, което всеки ден трябва да се отстоява, на цената на големи трудности и усилия. Тя не се подразбира и не е трайна черта на нито един човек, нито на един народ. Виц, който чух наскоро, разказан от дете, без никаква реакция от страна на възрастните, добре илюстрира този факт.

„Смешното” и ужасяващото в него е обезличаването на отделни представители на един етнос в груповото възприятие на една неприемана от българите общност. Тази тенденция с днешна дата изобщо не е нова за българското общество и съвсем ясно се вижда още в документ от 1943 г. Той е използван за корицата на втория том от Сборника с документи за депортацията на българските евреи от новоприсъединените земи и представлява прилежен списък, написан на чист български от преди 1945 г., който изброява лицата от еврейски произход от временния концентрационен лагер в град Скопие. В него са включени:

  • Деца до 4 години - 134
  • Деца от 4-10 години – 194
  • Лица от 10 години нагоре – 1673
  • Или всичко лица – 2001
  • Фамилии – 556

Тези анонимни числа, наречени „лица”, са описани, за да бъдат натоварени на влак от Скопие и изпратени в Треблинка.

Марта Методиева е преподавател по латински в НГДЕК и НБУ. Член на УС на БХК. От 12 години води рубриката "По света".


[1] Изследването на историята, без гняв и предразсъдъци, е основна черта на добрия историк според Тацит, римски историк, който започва традицията на модерното европейско историческо писане, различаващо се от класическото римско най-вече с ценността историята да се гради въз основа на доказани факти, а не да бъде „подпирана” от митове и легенди, които угодно попълват празнини или скриват неприятни истини.