Един необикновен ден в Москва

| Марта Методиева ,

Когато получих имейл миналия четвъртък от изпращач, наричащ се „Едуард Сноудън”, естествено бях скептична. Поканата, вероятно изпратена от един от най-търсените хора по света, имаше привкус на шпионски трилър от Студената война. Съобщението ме инструктираше да отида в залата за пристигащи на летище „Шереметево”, където „някой от летищния персонал ще ме чака с табела, на която пише „G9”. Какво бихте си помислили на мое място?

Дори и когато заваляха обаждания от медиите, все още мислех, че всичко е някаква измислица. Докато хранех с морковено пюре ревящото ми дете и говорех с журналист от ББС – журналистите и бебетата са еднакво нуждаещи се – още наполовина смятах, че това няма да се случи.

Но тогава телефонът иззвъня.

Бяха от охраната на сигурността на летището, за да ми дадат допълнителни детайли и да ме попитат за номера на паспорта ми. Тогава ми просветна: беше истина, най-търсеният човек в света искаше да се срещне с мен.

Телефонът ми непрекъснато звънеше и в един момент си помислих, че ще пропусна срещата – толкова ожесточено ме търсеха от медиите, че нямах време да се облека и да тръгна. Накрая се спретнах и стигнах до влака за летището тъкмо на време. По пътя отново ми позвъниха, но от съвсем различен източник: посолството на САЩ. Дали разбирам позицията на САЩ? Че Сноудън не бил защитник на човешките права, а нарушител на закона, на когото ще му бъде потърсена отговорност? Отговорих, че официалната позиция на ХРУ по случая беше изразена в изявлението ни, публикувано преди няколко седмици. Служителят от посолството ми отвърна, че позицията ни им е известна, но те искат да предам тази на САЩ на Сноудън. Молбата ме изненада, но накрая реших да му я спомена. Изглеждаше ми честно да го уведомя за това позвъняване.

Сцената на летището беше невероятна. Свикнала съм с тълпи и журналисти, но онова пред очите ми беше лудост: блъсканица от викащи хора, удари с микрофони и безброй камери на национални и международни медии. Уплаших се, че ще бъда разкъсана в суматохата. Добрах се до служебния вход на Терминал Ф, където зърнах човека с табелата „G9”. Точно както ми казаха. Така, заедно с още осем души – включително руския омбудсман, един депутат и представители на други правозащитни организации – бях качена на автобус и отидохме на друг вход. Влязохме и той беше там: г-н Сноудън ни чакаше с човек от Уикилийкс и един преводач.

Първото, което си помислих, беше колко млад изглежда Сноудън – като ученик.

Опитах се да щракна две снимки и да ги изпратя на колегите в ХРУ, за да ги постнат в Туитър, преди да ни забранят да снимаме.

Срещата продължи един час. Той прочете изявлението си и каза, че е готов да отговаря на въпроси. Каза, че ни моли да направим петиция до САЩ и европейските държави да не пречат на придвижването му. При настоящите обстоятелства, продължи той, нямал други възможности, освен да потърси убежище в Русия. Увери ни, че не може да се оплаче от условията си на живот и че е в добро здраве – но че не може да остане на московското летище завинаги. Изглеждало, че единственият начин да гарантира сигурността си в Русия, бил да поиска убежище. Оттам и втората му молба: да помолим Кремъл да му даде убежище. Въпреки че, както нееднократно подчерта, искал да стигне до Латинска Америка, а Русия била временния му ход.

После си тръгнахме по пътя, по който дойдохме, през коридорите и отново през невероятния медиен цирк. В Москва вече бе полунощ, а аз все още не бях закусила.

Автор: Таня Локшина, програмен директор на Хюман Райтс в Русия. Превод: Марта Методиева.