Габриеле Нисим: Държава, която казва истината и признава грешките, е по-зряла и по-добра

| Марта Методиева ,

Как можем да убедим Българското правителство, че при сторен грях трябва да се поиска прошка и да се поеме отговорност за деянието?

Как правителството да поеме отговорност ли? Мисля, че това бе ясният проблем на дискусията – не е лесно управленското тяло на една държава да приеме, че трябва да поеме отговорност. Смята се, че това ще има негативен ефект върху репутацията на цялата страна и ще създаде повсеместно чувство за вина. Но според мен поемането на отговорност не трябва да се случи по наказателен начин, а с позицията, че държава, която казва истината и признава грешките си, е по-зряла и по-добра. Уважението към една държава се поражда от това, че тя признава лошите и добрите си страни. Това е урок, който трябва да дадем на младите – урок за надеждата. Държавата, която не се страхува да казва истината, е способна да се променя. Случаят с България, твърде болезнен за мен, защото макар неспирно да говорех за нея и конкретно за Димитър Пешев в Европейския парламент, цели четиринайсет години не бях добре дошъл тук, е пример за създаването на един мит и избора му пред истината. Митът за Царя - спасител на евреите, за сметка на Гражданина Пешев – застъпника на евреите. Една пропаганда, която да докаже невинността на властта, изтривайки фигурата на Пешев. За мен е важно да се признае, че е имало хора в тази страна, които са имали куража, макар и част от властта, да признаят грешката си. Пешев не е единствено спасител на евреите – в спомените си, след като описва спасението им, казва, че е виновен за прокарването на расистко законодателство заедно с останалите депутати. Представете си, Пешев от една страна спасява човешки животи, а от друга се признава за виновен... А днес с охота се създава мит за Царя – спасител на евреите… Това е абсолютна манипулация, която битува в Българската държава.

Не разбирам защо не избираме човека, който е могъл да признае вината си, а предпочитаме митологизираната версия на един управник? Не мога да си обясня защо обществото ни е толкова вторачено в мита и така неспособно да се съсредоточи върху истинската човешка вина и търсенето на прошка, върху признанието, че сме постъпили погрешно. Какви, мислите, са корените на подобно отношение?

Не мисля, че това е проблем само на България, но и на други държави. Митът за невинността е вечен. Винаги искаме да се представим за невинни, без да поемаме отговорността за допуснатата грешка. Мисля, че едно от най-големите постижения на християнството е, че прошката е част от човешкия живот. Можем да мислим, че държавите, както човешките същества, често допускат сериозни грешки. Но онова, което ни спасява, е способността на човека да прости на другия. А, когато признаваш грешката си, можеш да поемеш и отговорността за извършеното. След този двоен акт всичко може да започне на чисто. Ако една държава може да поиска прошка за проблемното си минало, по този начин тя го „прочиства” и го оставя зад гърба си. Но, ако не го направи, миналото никога не отминава. Съвършен пример за това е Германия, която, за да продължи напред след Втората световна война, трябваше първо да поиска прошка.

Интервю на Марта Методиева

Габриеле Нисим е писател. Автор на книгата „Човекът, който спря Хитлер“.