Издържиш ли там една минута, ще ти дам каквото поискаш!

| Любомира Маринова ,

Бусманци, 22 август 2013 г.

Пристигаме в малко градче в покрайнините на София. По улиците няма жива душа и таксиметровият шофьор не може да се ориентира накъде е домът за настаняване на чужденци. Иска да ни води в Казичене, а ние обясняваме, че двете места са напълно различни.

Минути по-късно свиваме вдясно от пътя и пред нас се появяват няколко стари и порутени сгради. Най-скътаната обаче изглежда „по-лъскава“ и по-направена от останалите. Като изключим бодливата тел, която се шири на всяка стена. Добре дошли в Бусманци.

Домът е отворен през 2006 г. Тогава не се очаквал такъв наплив на бежанци. Седем години по-късно мястото гъмжи от всякакви хора. Чудя се какво да очаквам. Посрещат ни с думите: „В момента сме в извънредно положение. Бежанците обявиха бунт и са на гладна стачка. Агресирали са, всеки член на персонала е жизненоважен!“. Влизаме за среща с началника, но той е толкова зает, че оставаме в коридора да чакаме да се случи незнайно какво. В един момент идва охранител и ни казва, че може да се разходим „на карето“ и да поговорим с някои от настанените. 11:00 часът е и навън е горещо и задушно. В откритото пространство – „карето“, има около 50 души, може и повече. Някои обикалят в кръг, други си говорят под сянката. Забелязвам група от майки и деца, наредени под футболната врата. Отиваме при тях и с преводача, момче на около 20 с чудесен български, започваме да разговаряме. Те са в гладна стачка от няколко дни. Децата също. Не мога да проумея как двегодишно дете може да „вземе“ такова сериозно решение за здравето си. В този момент вече сме заобиколени от поне 30 души и всеки крещи и размята талончета с четирицифров номер на тях. Искат да им запишем номерата, а отстрани майки сочат с пръсти и обясняват как условията са кошмарни за семейства с малки деца. В следващия момент се чува грохот. Обръщаме се и виждаме как една от жените е припаднала на цимента по средата на карето. Другите майки я заобикалят и започват да ридаят, а децата пищят непоносимо...

Бусманци, 16 септември 2013 г.

Отново съм тук. Предния път не успях да огледам спалните помещения, санитарните възли и столовата.

Отново половин час се чака, за да има кой да те придружи в блока. Очевидно е, че охранителите не достигат, особено откакто има наплив на бежанци, търсещи закрила. Повечето от тях са с изморени лица и постоянно в движение. На смяна, с 400 души се оправят по 11, което според тях донякъде прави работата сама по себе си непълноценна.

Първо влизам в женското крило. То разполага с четири спални, в които са настанени семействата с деца, без деца и жените. Влизам в една стаичка, която няма и 20 м². Вътре са наредени няколко легла, а по земята и дюшеци. Около мен се събират деца, някои от тях са още с летните си дрехи, а навън е само 17 градуса. В стаята е някак мрачно и студено. Питам защо има одеяло, закачено на прозореца, а едно момче ми обяснява, че тъй като от горния етаж понякога уринират през прозореца, те са го заградили, за да не влиза в стаята им. Една жена се опитва да ми обясни, жестикулирайки, че нямат дрехи да облекат децата топло. Следващата стая е доста по-голяма и в нея са наредени много двуетажни легла. Навсякъде е оградено с чаршафи и одеяла, за да може семействата да имат някакво лично пространство. Някак си ми напомня на затвор. В тази стая живеят над 20 жени. Едно усмихнато момиче от Мароко се притича на помощ с превода. Жените гледат тъжно и са увити коя в каквото е намерила. В третата стая е вече някак страшно. Там живеят 13 семейства, около 50 души общо. От прозореца подухва студен вятър и няколко от децата се гушат в майките си.

По-страшното настъпва, след като отивам в мъжкото крило. То се свързва с женското чрез столовата, която може би е най-запазеното помещение в блока. Мъжете са двойно повече от жените с деца. Там цари пълен хаос и безредие. Още от коридора ме лъха миризма на мръсно и урина. Обграждат ме веднага и започват да се надвикват, размахвайки талоните с номерата. Питат адвокат ли съм или журналист. Когато повечето чуят, че не съм нито едно от двете, губят интерес и се разотиват. Спалните помещения са все така претъпкани, някои мъже даже спят на дюшеци на земята. Стените във всяка стая са изрисувани и изписани с лозунги и разказват лични истории. Едно момче ми казва, че ако вляза в тоалетните и издържа цяла минута, ще ми даде каквото поискам. Приемам предизвикателството и влизам на място, което кара публичните тоалетни да изглеждат някак чисти и поддържани. Вратите са изпотрошени, писоарите все още стоят, защото са направени от метал, а от три душа само един работи. Таванът на банята е плесенясал и е по-зелен от дъното на блато. Засрамен бежанец се провиква, че се къпе и да не поглеждам натам. Миризмата е нетърпима. В коридора торби с боклук се помръдват от ветреца, влизащ през прозорците. Надвикването отново започва и охранителят ми дава знак, че може би е време да си вървя. Излизам за глътка чист въздух.

Мисля си...

Факт е, че има опити да се помогне на бежанците, но в лагерите и домовете за временно настаняване като този материалните условия са ужасяващи. Децата стоят затворени между четири стени, не могат да посещават училище, а и кой знае на какви рискове от заболявания са изложени, имайки предвид ниската хигиена на помещенията. Факт е, че няма достатъчно охранителен персонал, а наличният едвам смогва да опази мира в Бусманци. Факт е, че ниската хигиена може би се дължи на това, че не всеки от настанените пази чисто, но нека не се забравя, че в този дом живеят и много деца и жени, много хора, които бягат от война, мизерия и убийства.

Излизам от „лагера“, а в съзнанието си все още виждам припадналата жена на цимента отпреди две седмици и децата й, които плачат и крещят, но не са я наобиколили, защото си мислят, че е умряла...

Любомира Маринова е завършила магистратура „Права на човека” в University College London. Работи като изследовател в „Мониторинг и изследвания” в БХК.