Луков марш – между институционалното безхаберие и плахата критичност

| Лю­бо­мир По­жар­лиев,

Точка 1.  „…категорично заклеймява всички тоталитарни или други идеологии и практики, включително нацистка, фашистка и неофашистка, които се основават на апартейд, расова дискриминация и расизъм, и на систематично отричане на човешките права и фундаментални свободи…”

А/ Резолюция /43/150, 75-та пленарна среща на ООН, 8 декември 1988

В София, столицата на Република България, на 16 февруари, за десета поредна година бе почетена личността и убийството на генерал Христо Луков, ръководител на фашистката организация Съюз на националните български легиони (СБНЛ) от 1939 г. до смъртта си. За десета поредна година и, по думите на самите организатори, за 3-4-ти път с факелно шествие, от не повече от 1000 души бе почетена фигурата на един спорен български генерал и държавник и безспорен фашист, национал-социалист и респективно антисемит.[2] В същото време Република България е член на ООН от 1955 г., на НАТО от 2004 г., на Европейския съюз от 2007 г., приема Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи от 1992 г., а българският парламент подписва декларация за спазването на Всеобщата декларация за правата на човека през 2008 г.

Горните две твърдения са факт и никакъв опит за релативизирането им не може да ги отмени. И тук стигаме до проблема: тези две твърдения, освен че имат обективен характер, взаимно се изключват. Не може и не би трябвало държава, интегрирала кажи речи всички международни документи против расизма, нацизма, неонацизма и утвърдила правата на човека като главна нейна ценност, да допуска по улиците й да маршируват с факли (символ не на Олимпийското движение, а на погромите и палежите на еврейското имущество в България от 1939 г. и във фашистките страни) неонацисти и ксенофоби.

Как е възможен този парадокс? Причините са институционални, политически и граждански:

На първо място ще поставя институционалното безхаберие и конформизъм, който властва на различни нива. Най-ярък пример е наказателно-правната ни система, която продължава да толерира престъпленията от омраза, дефинираща ги като хулигански или други, но не и като такива, каквито всъщност са. Към това число спада и липсата на нова законодателна инициатива, която да приведе всички споменати по-горе международни норми в режим на обективно прилагане.

За поредна година Столична община и нейният кмет Йорданка Фандъкова не излязоха със становище относно провеждането на Луков марш и така мнимо го разрешиха. Популизмът и отказът от заемане на позиция, подкрепена от международните и български правозащитни организации, надделяха. Тази липса на реакция, говореща за политическа мимикрия, ще тежи както на съвестта на г-жа Йорданка Фандъкова и Столичната община, така и на всички партии, които останаха безмълвни по въпроса, с изключение на яростните му поддръжници и организатори. Единствено общинският съветник от БСП Георги Кадиев реагира.

В същата резолюция на ООН, която използвах за мото на този текст, в точка 4 се казва: „Също така призовава всички правителства да полагат постоянни усилия да възпитават младежта в дух на уважение към международното право и фундаменталните човешки права и свободи, срещу фашизма, неофашизма и други тоталитарни идеологии, основаващи се на терора, омразата и насилието”[3]. А нашите деца още в 6 клас в учебника по история и цивилизация, на издателство „Анубис”, гледайки снимката на същия този генерал Луков и една от емблемите на неговото възкръснало движение СБНЛ (ама не тази със свастиката отдолу), научават, че национализмът е „идея или политика, която защитава интересите на нацията”. А пък другите да мрат, бих продължил аз тази безобразна дефиниция. За повече по този въпрос, погледнете превъзходната статия на Соломон Бали в сп. Обектив.[4]

И така нашите деца се лашкат между необразованост и преподаване на фрагментарни националистически уроци. Симбиозата между тези два феномена е фатална и, ако не бъде преустановена сега, ще резултира в дългосрочен план в събития, за които Луков марш вече ще изглежда като детска игра на шепа малчугани, обичащи да си играят с огън и факли. Стигаме до още един фактор, засягащ колективната ни памет, който се отнася до гражданската и академичната позиции. За съжаление, в България все още няма критическа публичност, която трезво и спокойно да рефлектира и да се произнесе по въпроса какъв е бил режимът в България преди и след 1944 г., за фашистките организации и техните противници, за антисемитизма в България и прочее, и прочее.

А дали сте чули, че малко преди началото на Луков марш се събрахме към 50 души от правозащитни и граждански организации и от университетите на бдение против Луков марш. Сигурно не. Не се учудвайте – няма и как да сте чули, тъй като бдението бе оповестено в лични имейли, дори не и във Фейсбук. Това се дължи на плахостта ни към неонацизма и неговите носители, както и на крайно лявата индоктринираност на част от участниците в бдението, отричащи съществуването на другата позиция и в този смисъл не желаещи да влизат в каквито и да е дебати по темата. Но няма как да противоборстваш на нещо, с което категорично не си съгласен, освен публично да отстояваш позицията си – и в дебати, и на улицата.

Любомир Пожарлиев е докторант в катедра „Социология” на СУ "Св. Климент Охридски". Магистър по сравнителна история на Централна и Източна Европа в Централноевропейския университет, Будапеща.



[1] A/RES/43/150, 75th plenary meeting, UN, 8 December 1988, „Again resolutely condemns all totalitarian or other ideologies and practices, including the Nazi, Fascist and neo-Fascist, that are based on apartheid, racial discrimination and racism, and the systematic denial of human rights and fundamental freedoms”. Бел.: превод мой.

[2] „Изцяло оформен фашистки характер вече през годините на Втората световна война имали Съюзът на българските национални легиони (ген. Христо Луков, после ген. Никола Жеков) и  Ратници за напредъка на българщината (Александър Белев, Л. Русев). В идеологическия им арсенал влизат обичайните крайнонационалистически и шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи, но още по-заострени и непримирими към всякакви партийно-парламентарни форми и либерално-индивидуалистични идеи; а също — и по-характерно — вождизъм и елитаризъм, расизъм, антисемитизъм и пр. Типично фашистките идеи (например водаческата) обаче остават недоразвити по тактически причини на съобразяване с установения монархически режим.”: Румен Даскалов, „Българското общество 1878-1939, т. 1“. С., 2005, стр. 234.

[3]  A/RES/43/150, 75th plenary meeting, UN, 8 December 1988. „4. Also calls upon all Governments to pay constant attention to educating the young in the spirit of respect for international law and fundamental human rights and freedoms and against Fascist, neo-Fascist and other totalitarian ideologies and practices based on terror, hatred and violence.” Бел.: превод мой.

[4] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/solomon-bali/2010-07/nasilieto-ne-zapochva-na-ulitsata-tam-go-vizhdame/