Ба­так - от­крит уро­к

| Лиляна Деянова,

Как­во й трябва на ед­на на­ция? “Кос­тни­ца и об­ра­зо­ва­ние по ис­то­рия”, каз­ва френ­ският ис­то­рик Мо­рис Ба­рес през 80-те го­ди­ни на XIX век. Ис­то­ри­ци, пред­ци, све­ще­ни кос­ти. Сякаш през про­лет­та на XXI век та­зи трои­ца е по-не­ра­зе­ди­ни­ма от всяко­га. От пре­пог­реб­ва­не­то на мо­щи­те на Ка­лоян до по­ред­но­то науч­но тър­се­не на ис­тин­ски­те кос­ти на Лев­ски и от­кри­тия пре­зи­дент­ски уро­к в Ба­так. “Кос­ти, го­ре!”. Те­ма­та е “Ба­так в бъл­гар­ска­та на­цио­нал­на иде­нтич­нос­т. Мит и/или реал­ност”. Но ка­къв е уро­къ­т?

Те­ма­та е бо­лез­не­на и труд­на. А въп­ро­сът не е са­мо ло­ка­лен и не е сим­птом са­мо на пос­тко­му­нис­ти­чес­ки и бал­кан­ски не­дос­тиг от “прос­ве­тен на­цио­на­ли­зъм” и “нор­мал­на ис­то­риог­ра­фия”. “Ба­так 2007” не е прос­то след­при­съе­ди­ни­тел­на или предиз­бор­на по­пу­лис­тка ак­ция, не е стра­ха на aнтиев­ро­пей­ски или по­вър­хнос­тно ев­ро­пеи­зи­ра­ли се ели­ти, кои­то се ле­ги­ти­ми­рат чрез на­ция­та, за­що­то нямат друг ре­сурс. Той е - стру­ва ми се - нео­ма­ло­ва­жим сим­птом за съ­вър­ше­но нов про­цес в де­фи­ни­ра­не­то на на­цио­нал­но­то. (Eтни­зи­ра­на­та пред­ста­ва за на­ция­та има раз­лич­ни фа­зи и фор­ми и “Ба­так 1990” не бе­ше то­зи, а друг сим­птом - то­ва е ед­на от те­зи­те, кои­то ще ар­гу­мен­ти­рам.) “Ба­так 2007” ни по­каз­ва про­це­са на тран­сфор­ма­ция на рол­ята на на­цио­нал­ни­те сим­во­ли и раст­яща­та нес­по­соб­ност на дър­жа­ва­та да удъ­ржа мо­но­по­ла си вър­ху тях, как­то и ед­на за­поч­ва­ща пром­яна в сре­ди­те на про­фе­сио­нал­ни­те ис­то­ри­ци, на­ши­те и чуж­ди­те “ек­спер­ти по па­мет­та”. Тук се от­кроя­ва ед­на но­ва ло­ги­ка, ЛО­ГИ­КА­ТА НА НОВ ТИП ДЪР­ЖА­ВЕН НА­ЦИО­НА­ЛИ­ЗЪМ с раз­лич­ни ви­до­ве “пат­рио­тич­ни ак­то­ве”, в раз­ноц­вет­ни по­пу­лис­тки, но ефи­кас­ни пос­ла­ния. Еди­н друг ев­ро­пей­ски пре­зи­дент нас­ко­ро съз­да­де Ми­нис­терс­тво на ими­гра­ция­та и на­цио­нал­на­та иде­нтич­нос­т. А кве­бек­ски­те су­ве­ре­нис­ти в Ка­на­да пред­ло­жи­ха - днес, във вре­ме­то на све­тов­на “кри­за на на­род­ния су­ве­ре­ни­тет” - но­ва прог­ра­ма по на­цио­нал­на ис­то­рия, обе­зпо­кое­ни от зас­лаб­ва­що­то й поз­на­ва­не, за кое­то те съ­що вин­яха “чуж­да­та ин­ток­си­ка­ция”. Там от­ро­ва­та раз­би­ра се не ид­ва­ше от “проос­ман­ски­те фон­да­ции”; или пък от “гер­ман­ския ба­ши­бо­зук”, пре­диз­ви­кал на­ше­то ме­дий­но опъ­лче­ние “да граб­не те­ла­та”. “По­ме­тох­ме те­зи фал­ши­фи­ка­то­ри на бъл­гар­ска­та ис­то­рия”, ка­за пред­во­ди­телят Бо­жи­дар Ди­мит­ров, ка­то се объ­рна спе­циал­но към “глав­ни­те ар­ти­ле­рий­ски оръ­ди­я - жур­на­лис­ти, граж­да­ни и ис­то­ри­ци” - “вие вес­тни­ци­те ще зас­та­не­те в еди­не­н строй сре­щу гра­би­те­ли­те и ще съ­бу­ди­те граж­дан­ско­то об­щес­тво”. Ед­но от оръ­дия­та из­стреля, че “въз­раж­да­не­то на пат­рио­тиз­ма се дъл­жи на бър­за­та реак­ция на бъл­гар­ска­та пре­са”.

Слу­чаят с та­зи ак­ция на въз­раж­да­не на пат­рио­тиз­ма е раз­ли­чен и от тър­се­не­то на кос­ти­те на Лев­ски или на ду­ха на “ве­ли­ки­те бъл­га­ри”. Той е по-бли­зък до скан­да­ла око­ло “чуж­ден­ка­та”, дръз­на­ла да при­ни­зи на­шия ро­ман “Вре­ме раз­дел­но”, до­кол­ко­то ни да­ва въз­мож­ност да ви­дим - пос­редс­твом то­ва бър­зо и ус­ко­ре­но втвърд­ява­не на на­ция­та сре­щу “от­не­ли­те ни на­шия Ба­так” чуж­ден­ци и ис­то­ри­ци-чуж­ден­ци, сре­щу “гер­ма­не­ца и бъл­гар­ка­та” (зад кои­то май “стоят тур­ци”) - на­цио­нал­но­то “Ние” в но­ва рам­ка. Ста­ва ду­ма за от­во­ре­ни гра­ни­ци, де-те­ри­то­риа­ли­за­ция, за ра­зе­дин­ява­не на граж­данс­тво и на­цио­нал­ност, как­то и на дър­жа­ва и на­цио­нал­ност, за па­ра­ли­за на по­ли­ти­чес­ко­то (по-точ­но на “пред­ста­ви­тел­на­та де­мок­ра­ция”) и смис­лов ва­куум, за ко­лек­тив­ни­те иде­нтич­нос­ти във вре­ме на не­си­гур­ност и ме­диа­по­пу­ли­зъм. Ста­ри­те на­цио­нал­но-дър­жав­ни ин­сти­ту­ции са в кри­за. Ло­гич­но е да има КРИ­ЗА И НА НАУ­КА­ТА ИС­ТО­РИЯ КА­ТО НА­ЦИО­НАЛ­НА ИН­СТИ­ТУ­ЦИЯ

За­що­то ней­но­то ема­нци­пи­ра­не ка­то ав­то­ном­на нау­ка е свър­за­но име­нно с раж­да­не­то на на­ция­та и с го­ле­мия раз­каз за ней­ния прог­рес. Но днеш­ни­те пост-на­цио­нал­ни ка­чес­тве­ни про­ме­ни рядко се осъ­зна­ва­т от по­ли­ти­чес­ки­те, науч­ни­те и дру­ги ели­ти, кои­то са се фор­ми­ра­ли - как­то за­беля­зва Ул­рих Бек - в “кон­тей­не­ра” на на­ция­та-дър­жа­ва. Те рядко се пи­тат - а ако някой ги по­пи­та, по­до­зи­рат не­доб­ро­же­ла­тел­на, а не про­дук­тив­на “про­во­ка­ция” - “как­во ще ста­не с ис­то­ри­ци­те ка­то из­ле­зем от кон­тей­не­ра” (въп­рос, кой­то ми за­да­де в “ба­таш­кия” ме­сец май пър­во­кур­снич­ка­та от спе­циал­ност “Со­цио­ло­гия” Диа­на Вел­че­ва ).

В то­зи сми­съл проек­тът за ек­спо­зи­ция на Мар­ти­на Ба­ле­ва и Улф Брун­бауер - мо­же би нео­чак­ва­но и за са­ми­те тях - ус­пя. Из­ло­же­но­то от тях плат­но от­крои ме­ха­низ­ми­те на фор­ми­ра­не и под­дър­жа­не на на­цио­нал­на­та па­мет (вкл. рол­ята на об­ра­зи­те и на уче­бни­ци­те), раз­лич­ни­те пред­ста­ви за “на­цио­нал­но­то” в си­туа­ция на смяна на раз­кла­ща­не на “го­ле­мия” раз­каз за на­ция­та. То­зи проект ого­ли - до кос­ти - ос­нов­ни стра­те­гии в бит­ка­та за на­цио­нал­ни­те мес­та на па­мет­та в про­це­са на раз­движ­ва­не­то на об­щес­тво­то. И та­ка ни да­де шанс да се по­пи­та­ме - про­дъл­жа­вай­ки пре­диш­ни­те три ста­тии в “Обе­кти­в” от­нос­но за­ко­но­да­телс­тва­та и по­ли­ти­ки­те по от­но­ше­ние на па­мет­та - за но­ви­те за­ви­си­мос­ти и ро­ли на по­ли­ти­ци­те и на ис­то­ри­ци­те . Ко­га­то ве­че има по-мал­ко ос­но­ва­ние да се смята, че “за на­цио­на­лиз­ма ис­то­ри­ци­те са то­ва, кое­то са па­кис­тан­ски­те произ­во­ди­те­ли на мак за нар­ко­ма­ни­те, до­кол­ко­то на­ции­те са са­мият то­зи раз­каз за ми­на­ло­то” (Хоб­сбом). Ко­га­то въз­ник­ва необ­хо­ди­мост да се “де­на­цио­на­ли­зи­ра ис­то­рия­та” и има раз­лич­ни проек­ти как да ста­ва то­ва (не-слу­чай­но по съ­що­то вре­ме под пат­ро­на­жа на пре­зи­ден­та Пър­ва­нов се про­ве­де кон­фе­рен­ция за пър­вия голям общ френ­ско-нем­ски уче­бни­к по ис­то­рия). Ко­га­то се раз­ко­ле­ба­ват твър­ди­те уве­ре­нос­ти на на­цио­нал­ни­те пе­да­го­зи ка­то Ла­вис - ав­тор на еди­н от пър­ви­те уче­бни­ци по ис­то­рия, на­ре­чен от Пиер Но­ра “ева­нге­лие­то на мал­ки­те френ­ски граж­да­ни” - уве­ре­нос­тта, че “на­ши­те де­ди сме ние в ми­на­ло, на­ши­те нас­лед­ни­ци сме ние в бъ­де­ще­то”. За­да­ва се сле­до­ва­тел­но вре­мо­то на края на ед­на па­ра­диг­ма, па­ра­диг­ма­та на мо­но­лит­на­та на­цио­нал­но-дър­жав­на ис­то­рия и ней­ни­те ца­ре, ге­рои, жер­тви. (Краят на “па­ра­диг­ма­та Ла­вис”, или “па­ра­диг­ма­та на “Царс­тве­ни­ка”, (смятан у нас за пър­вия уче­бни­к по ис­то­рия, със­та­вен от Хрис­та­ки Пав­ло­вич през 1844 го­ди­на). Та­ка че 163 - не “63 го­ди­ни”! - сти­гат! [*]

Мно­го се из­пи­са за “ка­зу­са Ба­так” и ако се зае­мам да ка­жа и аз не­що тук, то е за­що­то ми се стру­ва твър­де зна­чи­ма (и не са­мо науч­нозна­чи­ма) име­нно то­зи тип сим­пто­ма­ти­ка. Не че няма и дру­ги, но аз ще го­воря, за да се по­пи­там “Къ­де е Бъл­га­рия”. За­що­то за мен то­ва е въп­рос, а не зна­ние, ка­то то­ва, нап­ри­мер на “ид­ео­ло­га на на­ция­та” Ва­зов (как­то го на­ри­ча Ина Пе­ле­ва); или на пре­зи­ден­та Пър­ва­нов по вре­ме на уро­ка, прию­тил се зад ца­ре­те, при то­ва въз­му­тен ис­кре­но от ере­ти­чес­ка­та ми­съл на ис­то­ри­ци­те-на­шес­тве­ни­ци за “ре­си­туи­ра­не на Бъл­га­рия в ев­ро­пей­ски кон­текст”: Бъл­га­рия “си е там от вре­ме­то на цар Бо­рис Пок­ръс­ти­тел, чий­то па­мет­ник от­крих­ме пре­ди две сед­ми­ци” (ци­ти­рам пре­зи­ден­та). От­тук - цен­трос­тре­ми­тел­ни­те на­цио­нал­ни дви­же­ния ка­то “Съх­ра­ни бъл­гар­ско­то” или ко­ми­те­та “Бу­ди­тел”.

Та, нак­рат­ко ка­за­но, тък­мо за то­ва “ние”- сме-си-там” и “си е там от вре­ме­то на цар Бо­рис” (ос­та­ва да я съх­ра­ним или про­бу­дим), за сблъ­съ­ка на “мес­та­та на па­мет” и на де­фи­ни­ции­те на на­ше­то “ние” с те­зи на чуж­ден­ци­те, вкю­чи­тел­но с “мре­жи­те” на чуж­ди­те науч­ни проек­ти - по­во­дът за скан­да­ла да­ли Ба­таш­ко­то кла­не би­ло “мит” - ста­ва ду­ма в моя текст.

ПРОБ­ЛЕ­МЪТ - МЕЖ­ДУ “БА­ТАК КА­ТО БТК” И “ГЛО­БА­ЛИ­ЗА­ЦИЯ­ТА ЗАП­ЛАШ­ВА БА­ТАК”

Мо­же и да не съм ис­то­рик, но ще се оп­ра на ис­то­ри­чес­ки фак­ти, за да про­веря ед­но от въз­мож­ни­те раз­чи­та­ния на слу­чая “Ба­так 2007” (не твърдя, че тук не мо­гат да бъ­дат вид­яни и пре­диш­ни­те реф­лек­си на за­щи­та на на­цио­нал­ни­те мес­та на па­мет­та, ос­квер­не­ни от не­вер­ни­ци). Всред мно­го­то твър­де­ния на­ме­рих две, кои­то илю­стри­ра­т - в поч­ти ло­ги­чес­ки чист вид два­та край­ни ви­да реак­ции на опи­са­на­та по-го­ре ин­сти­ту­цио­нал­на тран­сфор­ма­ция и пром­яна в ис­то­ри­чес­ко­то поз­на­ва­не на ми­на­ло­то:

“Ис­то­рия­та трябва да се де­на­цио­на­ли­зи­ра, ка­то БТК и Со­ди Девня и по въз­мож­ност с уча­стие на меж­ду­на­род­ни стра­те­ги­чес­ки парт­ньо­ри” (ка­за Ю. По­пов в “Днев­ник” ).

От дру­га стра­на ав­то­ри­тет­ни ис­то­ри­ци ка­то про­фе­сор Г. Мар­ков смятат, че “Гло­ба­ли­за­ция­та смята, че ис­то­рия­та пре­чи.” Че “гло­ба­ли­за­ция­та ще заб­ра­ни ис­то­рия­та” (за­що­то “всич­ко е за про­дан”, за­що­то “тран­сна­цио­нал­ни­те кор­по­ра­ции ти сменят чи­па” и пр. ...).

За­то­ва проб­ле­мът, кой­то ме ин­те­ре­су­ва е как да об­ясним раз­лич­ни­те реак­ции на проек­та “Ми­тът Ба­так”, как се мислeха на­цио­нал­ни­те мес­та на па­мет в но­ва­та фа­за на дър­жа­ва (пос­тна­цио­нал­на), как­во зна­чи “де­на­цио­на­ли­зи­ра­не на ис­то­рия­та” и как­во е уча­стие­то на “меж­ду­на­род­ни­те стра­те­ги­чес­ки парт­ньо­ри” в то­зи про­цес на де­на­цио­на­ли­за­ция - и ре­на­цио­на­ли­за­ция - на на­цио­нал­ни­те бла­га. Къ­де ми­на­ват раз­де­ли­тел­ни­те ли­нии в мне­ния­та у нас - по­ко­лен­чес­ки ли са раз­ли­чия­та?Или пък обу­сло­ве­ни от по­ли­ти­чес­ки при­над­леж­нос­ти, со­циал­ни ка­пи­та­ли, об­ра­зо­ва­тел­ни, ин­сти­ту­цио­нал­ни и дру­ги сре­ди?

Ето нап­ри­мер някой се пи­та­ше “За­що на­ши­те мла­ди ис­то­ри­ци търсят да за­бият клин в на­ция­та ни, а не да я кон­со­ли­ди­рат”. (Но не е ли ана­хро­нич­но да се ис­ка кон­со­ли­ди­ра­не­то на на­ция­та и как мо­же да ста­ва днес то­ва?) Друг пък се тюх­ка­ше, че “по­ве­че­то за­пад­ни уче­ни, кои­то се за­ни­ма­ват с Бъл­га­рия, сим­па­ти­зи­рат на мал­цинс­тва­та”. (А не трябва ли?) Тре­ти пък си мис­ле­ха, че “прог­ре­сив­ни­те” ис­то­ри­ци не са в дър­жав­ни­те ин­сти­ту­ции, оку­пи­ра­ни от нас­лед­ни­ци­те на пре­диш­ния ре­жим...

Мне­ния­та се лее­ха оби­лно, нат­руп­вай­ки се в по­лю­си­те: на­род­ни­ци сре­щу без­род­ни­ци, фун­да­мен­та­лис­ти сре­щу кос­мо­по­ли­ти; бра­не­щи спо­ме­на за “бъл­гар­ския хо­ло­кост” сре­щу не­го­ви­те “от­ри­ца­те­ли”, ид­ва­щи по пра­ви­ло от чуж­би­на и от аге­нти­те й тук; пред­ста­ва­та за на­цио­нал­на­та иде­нтич­нос­т ка­то свър­за­на със зем­ята и кръв­та сре­щу де­конс­тру­ти­вис­тко­то схва­ща­не за ней­на­та произ­ве­де­ност, слу­чай­ност.

Слу­чаят Ба­так и де­ба­ти­те око­ло за­ко­ни­те за па­мет­та, кои­то ана­ли­зи­рах­ме пре­ди, са из­раз на ви­ди­мо­то ве­че и все по-неус­пеш­но уси­лие да се удържи ис­то­ри­чес­ко­то нас­ледс­тво в но­ви­те ус­ло­вия на съ­щес­тву­ва­не­то на на­ции­те, ко­га­то има ос­но­ва­тел­ни тре­во­ги за кул­тур­но­то нас­ледс­тво и не­го­во­то преп­ре­да­ва­не на по­ко­ле­ния­та. Та­ка че как име­нно да пом­ним Ба­так “спра­вед­ли­во” и на­шият спо­мен да се срещ­не с чуж­ди­те спо­ме­ни за съ­щи­те съ­би­тия? Спо­ме­нът не трябва да бло­ки­ра граж­дан­ския де­бат за нас­тоя­ще­то, той не трябва да бъ­де зов за мъст, а па­мет-уро­к (каз­ва в ед­на от мно­го ху­ба­ви­те кни­ги за “па­мет­та” Цве­тан То­до­ров). За­що­то ми­на­ло­то наис­ти­на мо­же да бъ­де уро­к и зна­чи­ма стра­на на иде­нтич­нос­тта на днеш­ния граж­да­нин, пък бил той и пост-на­цио­на­лен.

Въп­ро­сът за еди­н нов на­чин на пре­по­да­ва­не на ис­то­рия­та и но­ви­те уче­бни­ци по ис­то­рия са твър­де се­риоз­но не­що, за да бъ­де ос­та­вен без ин­тер­дис­цип­ли­на­рен де­бат. В прог­ра­ма­та за пре­по­да­ва­не на ис­то­рия се каз­ва, че тя трябва да раз­кри­ва промяна­та ка­то ос­нов­на ха­рак­те­рис­ти­ка на ми­на­ли­те и съв­ре­мен­ни епо­хи, за да по­ма­га на мла­дия бъл­га­рин да оце­ни мо­бил­нос­тта, твор­чес­ка­та роля на чо­ве­ка и да се про­ник­не от "раз­би­ра­не­то за ин­ди­ви­дуал­на­та ак­тив­ност ка­то ос­нов­на граж­дан­ска цен­ност”.

Нo нe про­ти­во­ре­чи ли на та­зи прог­ра­ма по ис­то­рия твър­де­ние ка­то “Бъл­га­рия си е там още от вре­ме­то на цар Бо­рис Пок­ръс­ти­тел”? Спо­ред мен про­ти­во­ре­чи - не мо­же да се по­каз­ва име­нно “пром­яна­та”, ако Ба­так е не­що не­пок­ла­ти­мо и не­под­ле­жа­що на реф­лек­сия, ако на­ция­та се мис­ли ка­то све­ще­ни кос­ти, ако се заб­ран­ява всяко дру­го чувс­тво, кое­то не е тре­пет и всяка дру­га па­мет, коя­то не е “на­ша”, па­мет, коя­то е из­раз име­нно на ин­ди­ви­дуал­на­та ак­тив­ност ка­то ос­нов­на граж­дан­ска цен­ност. При то­ва “на­ша­та” на­ция се мис­ли ка­то ет­нос, пле­ме, на­ция­та ка­то граж­дан­ска об­щност се ет­ни­зи­ра. И от нея във всич­ки слу­чаи се из­ключ­ват бъл­га­ри­те от тур­ски произ­ход, ро­доп­ски­те мю­сюл­ма­ни, оне­зи, кои­то мо­гат да има­т и дру­га па­мет за Ба­так? За­що не ис­ка­ме да я уз­наем? Та спо­ме­нът да е наис­ти­на “общ”. Още ед­на от пър­ви­те кла­си­чес­ки де­фи­ни­ции на на­ция (та­зи на Ер­нст Ре­нан от 80-те го­ди­ни на 19 век) под­чер­та­ва, че на­ция­та е не са­мо па­мет, а и все­кид­не­вен пле­бис­цит. Но по­ли­ти­чес­ка­та рам­ка днес все по­ве­че за­поч­ва да пре­чи на пле­бис­ци­та да се случ­ва; тя ста­ва все по-ана­хро­нич­на и нес­по­соб­на да за­да­ва име­нно прин­ци­пи­те на съв­мес­тно­то жи­вее­не (кое­то включ­ва и съв­мест­ява­не­то на сим­вол­ни­те мес­та).

Мисля не би би­ло пре­си­ле­но да се ка­же, че в опи­сва­ни­те по-го­ре реак­ции - ана­хро­нич­ния­ ези­к от уро­ка “на вър­ха”, ад­ми­нис­тра­тив­ни­те дей­ствия на дър­жав­ния ра­зум за заб­ра­на­та на проек­та “Ба­так”, по­пу­лис­тки­те сло­ва, ар­хео­ло­ги­чес­ка­та страст към дъл­бае­не­то на на­род­но­то нас­ледс­тво, кон­сер­ва­тив­ни­те да­же фун­да­мен­та­лис­тки дей­ствия (вклю­чи­тел­но пред­ло­же­ние­то да се гла­су­ва за­кон, под­веж­дащ под на­ка­за­тел­на от­го­вор­ност от­ри­ца­те­ли­те на “Ба­так - бъл­гар­ския хо­ло­кост”) ясно се усе­ща тре­во­га­та за все по-не­си­гур­но­то бъ­де­ще и нес­по­соб­нос­тта на дър­жа­ва­та да удъ­ржа мо­но­по­ла си вър­ху ле­ги­тим­ни­те ин­тер­пре­та­ции на на­цио­нал­ни­те сим­во­ли или да га­ран­ти­ра прос­транс­тво за диа­лог за ми­на­ло­то. Со­цио­ло­зи­те го­ворят за “на­ции без на­цио­на­ли­зъм” или за “на­цио­на­ли­зъм без на­ции”. Тук във всич­ки слу­чаи ста­ва ду­ма за но­ви схва­ща­ния за по­ли­ти­чес­ко­то - за “об­щес­тве­ния до­го­вор”, за то­ва “как да жи­веем заед­но” в си­туа­ция, в коя­то, по ду­ми­те на Ха­бер­мас, на­цио­на­лиз­мът е прес­та­нал да бъ­де “вто­ра при­ро­да на граж­данс­тво­то”. На­цио­нал­на­та оп­ти­ка ве­че не ни да­ва доб­ра ви­ди­мост към но­ви­те фор­ми на съв­мес­тен жи­вот, твър­ди друг со­цио­лог, Ул­рих Бек. Тя не мо­же да раз­бе­ре за­що по­пу­лис­ткият ези­к е ло­ги­чен от­го­вор на смис­ло­ва­та кри­за на рис­ко­ва­та, гло­бал­на­та мо­дер­ност, за­що той е сякаш еди­нстве­на­та въз­мож­на днес сим­во­ли­за­ция на гол­яма­та по­ли­ти­чес­ка об­щност. А нео­по­пу­лис­тки­те реак­ции в раз­лич­ни стра­ни и сре­ди са “реак­ция на ра­ди­кал­на­та лип­са на пер­спек­ти­ви в еди­н свят, чии­то гра­ни­ци и фун­да­мен­ти са раз­тър­се­ни”.

Във вто­ра­та част на то­зи текст ще ста­не ду­ма за на­чи­на, по кой­то бъл­гар­ски­те дър­жав­ни мъ­же ана­ли­зи­ра­ха не са­мо по вре­ме на ВИП-уро­ка на­цио­нал­но­то “ние” и не­го­ви­те ми­то­ве; за ал­тер­на­тив­на­та на пред­ло­же­на от Мар­ти­на Ба­ле­ва ек­спо­зи­ция и на на­ши­те пе­ти­ции в ней­на за­щи­та - ек­спо­зи­ция: тор­та­та “Опъ­лчен­ци­те на Шип­ка” в ед­на цен­трал­на ис­то­ри­чес­ка ин­сти­ту­ция. А сле­до­ва­тел­но и за ус­ко­ре­на­та фраг­мен­та­ция на “гил­дия­та” на ис­то­ри­ци­те.


[*] В своя най-съ­вър­шен вид та­зи па­ра­диг­ма - как­то по­каз­ва ед­на ин­те­рес­на ди­сер­та­ция вър­ху уче­бни­ци­те по оте­чес­тве­ноз­на­ние от 1878 г. до 1944 г. Б. Па­на­йо­то­ва - изо­браз­ява на­ро­да, дър­жа­ва­та и ге­роя ка­то “т­рои­ца”, кон­так­тът с Дру­гия, ка­то вое­нен сблъ­сък, съ­се­ди­те ка­то вре­ди­те­ли и т.н. Нап­ри­мер, в уче­бни­ко­ви­те раз­ка­зи за еди­н от ета­пи­те на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва от 28-те дей­ства­щи ли­ца (в пред­ста­ви­те­лен за та­зи па­ра­диг­ма уче­бни­к, то­зи на Ива­н Пас­ту­хов) 18 са дър­жав­ни гла­ви, три­ма - кни­жов­ни­ци, два­ма - ре­ли­гиоз­ни дей­ци и пе­ти­ма са бол­яри; ка­то 20 от ге­рои­те са по­зи­тив­ни, а пет - не­га­тив­ни; с някол­ко ви­да ро­ли - ос­но­ва­тел, ос­во­бо­ди­тел, ци­ви­ли­за­тор, ба­ща на на­ро­да, пат­риот-мъ­че­ник. обратно