Юриспруденция по стандартите на Енвер Ходжа

| Красимир Кънев,

На 11 април тази година Софийският апелативен съд разгледа и постанови окончателно решение по делото за регистрация на „Сдружение на македонски клуб за етническа толерантност в България”. С решението си тримата съдии – Светла Божкова, Теодора Кръстева и Ивайло Младенов, потвърдиха решението на Благоевградския окръжен съд, с което се отказва регистрация на сдружението.

Това е поредният отказ на българското правосъдие да признае организация на български граждани, които се самоопределят като македонци и които са решени да отстояват македонската си етническа идентичност. Целите на сдружението включват защита на правата на македонците и другите етнически малцинства в България, организирането на събития за отбелязване на важни дати от историята на македонците, публикуването на материали, свързани със съдбата на репресираните македонци, организиране на публични прояви за отстояване на правата на македонското малцинство, поставяне на проблемите на това малцинство пред българските държавни институции. С други думи – нищо, което, ако не ставаше дума за македонци, би се схванало като особено крамолно и заслужаващо отричане и ограничение.

Софийски апелативен съд впрочем изобщо не крие, че тъкмо това е основанието за отказа от регистрация. В мотивите към решението си той твърди, че целите на сдружението противоречат на чл. 44, ал. 2 от Конституцията, с който се забраняват организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията. Според съда „като такава следва да се квалифицира и организация за защита на интересите на етническо малцинство, каквото не е исторически структурирано и обособено на територията на Р. България”. По-нататък съдът приема чрез „систематично тълкуване” нещо, което е очевидно – че в устава „се съдържат твърдения за съществуването на македонско малцинство”. А такова, според решението, в България не съществува. Поради това признаването му е опасно, защото води до „култивиране сред определена част от българските граждани на различно етническо самосъзнание”. И като едни добри градинари, тримата съдии искат да изтръгнат този плевел още в зародиш, за да предпазят нас, останалите, от това, да станем македонци. Очевидно те по-добре от всички нас знаят защо е лошо да бъдеш македонец.

Това решение не е първото, с което се отрича съществуването на македонци в България. Но то е едно от най-показателните за подхода на българското правосъдие по „македонския” въпрос. Този подход ни връща в късното Средновековие с дебатите за ролята на държавата за защита на „правата вяра” и по-точно за това, в правото си ли е една държава, сред чиито поданици има хора с различни етнически, религиозни или политически идентичности, когато решава какъвто и да било въпрос, свързан с признаването на тези идентичности, да се ръководи от това коя религия, кой етнос или коя политическа идеология са „правилни” и кои са плевели. В цивилизованите държави този въпрос е решен отдавна и по категоричен начин – такава преценка никой държавен орган не може да прави по никакъв повод. В днешна Европа (но не и в САЩ) все още съществуват рудименти на толериране на неравнопоставеността между различните етноси и вероизповедания, например в конституционните уредби на „господстващите” църкви или в облекченото право на гражданство според „кръвта”. Но това, държавата да казва на други хора какви са те или какви трябва да бъдат по етнос или по религия, е недопустимо.

С мотиви, подобни на тези на Софийски апелативен съд, през 60-те години Енвер Ходжа забрани религията в Албания. Линията на разсъждение бе семпла и последователна – ние сме комунистическа държава, за комунистическата идеология религията е опиум за народа, плевел. Комунистическата идеология е правилната, другите са заблуди. Следователно – трябва да забраним религията с всички произтичащи от това последствия; защо трябва да съществува нещо, което е неправилно? Подобен, макар и не основан на комунистическата идеология, бе и подходът на Тодор Живков към турците по време на „възродителния процес” – турци в България няма, те са всъщност българи. Сред тях може да има заблудени за своя етнически произход, но ние имаме наука, която знае по-добре от тях какви са. Следователно, трябва да им сменим турските имена с български с всички произтичащи от това последствия. Разбира се, в зората на комунизма заради несъответствие с „правилния научен мироглед” се забраняваха и всякакви опозиционни политически партии.

Няма никакво съмнение, че решението на Софийски апелативен съд, ако отиде в Страсбург, ще предизвика България за пореден път да бъде осъдена за нарушаване на правото на свобода на сдружаване. Досега това е ставало няколко пъти във връзка със сдружения на македонци и няма никакви причини да се предполага, че подходът на Европейския съд по правата на човека би бил по-различен в този случай. Трудно ми е да си представя, че съставът на Софийски апелативен не е бил наясно с това. Но в България страхът от това, да те обвинят в дефицит на патриотизъм, е по-голям от това, да измениш на правосъдието. Дори ако си съдия в Софийски апелативен съд. И това е сериозен проблем пред българското правораздаване и пред българското общество. Решаването му е може би по-трудно от който и да било друг подобен проблем, тъй като не се свежда до институционална реформа, а е вкоренен в дълбинните структури на самоосъзнаването и функционирането на цялото ни общество.

Красимир Кънев е социолог, автор на книгите "Свобода на изразяване" и "Защита от изтезания". Публикува в българския и в чуждестранния печат. Председател на БХК.