Поредна анатомия на българското правосъдие

| Красимир Кънев,

Преди месец и половина издателство „Алън енд Ънуин” издаде книгата на известната австралийска журналистка Белинда Хокинс „Кошмарът на всеки родител“. Тя е посветена на едно нашумяло в България дело — това на Джок Полфриймън, който през декември 2009 г. бе осъден на 20 години лишаване от свобода за умишлено убийство и опит за убийство, както и да плати общо 450 000 лева по предявените по делото граждански искове от близките на жертвите. Инцидентът, при който един млад човек, Андрей Монов, загуби живота си, а друг млад човек бе ранен, става близо две години по-рано, през нощта на 27 срещу 28 декември 2007 г. в София, на площад „Св. Неделя“, близо до входната врата на Министерството на здравеопазването. Първоинстанционният съд, председателстван от тогавашния заместник-председател на Софийски градски съд Георги Колев, прие, че Джок Полфриймън е нападнал дузина млади хора в онази нощ по „хулигански подбуди“, без да е провокиран, демонстрирайки „груба сила“, при незачитане на „обществото и неговите норми“. Впоследствие присъдата бе потвърдена на апелативната и на касационната инстанция. Българските медии, които писаха и излъчваха по случая по време на процеса, общо взето пригласяха на обвинителната теза, поддържана първоначално от прокурор Първолета Никова, и направиха каквото можаха, за да обрисуват нападателя като патологичен тип, воден от диви предубеждения към българите и с история на криминално поведение в собствената му страна.

В книгата си Хокинс нито за миг не омаловажава загубата на един човешки живот в неговия разцвет, нито трагедията на семейство Монови, изгубили единствения си син. Нейният фокус обаче е върху Саймън Полфриймън, лекар-патолог с утвърдена кариера в Австралия и баща на Джок, който е централен образ на книгата. Саймън пътува близо 40 пъти от Австралия до България, за да участва като защитник в процеса. Той е убеден, че синът му не е убиец.

Отвъд трагедиите на двете семейства, основната цел на авторката е да изследва фактите около инцидента на 27 срещу 28 декември на площад „Св. Неделя“ колкото е възможно по-цялостно, безпристрастно и задълбочено. Тя присъства на няколко съдебни заседания по делото от юни 2008 г. насетне, осигурява преводи на английски език на всички налични материали, преглежда с удивително старание часове наред запазените лошокачествени записи на видеокамерите около мястото на инцидента, прочита и прослушва, с помощта на българските си сътрудници, всичко написано и излъчено по случая в българските медии и прави интервюта с ключови участници в процеса. В края на работата си Хокинс се обръща към известния шотландски професор по съдебна медицина Дейв Баркли, на когото предлага всички материали по делото, с молба за „експертна, но независима оценка“ на фактите.

Възстановката на фактите по случая в книгата на Хокинс се различава значително от тази на българския съд. За авторката няма съмнение, че в случая не може да става дума за умишлено убийство. Според нея в нощта на 27 срещу 28 декември Джок Полфриймън, който в компанията на още двама души се намира в околностите на бар „Хепи“ в близост до пл. „Св. Неделя“, се втурва да помогне на двама роми, които са нападнати от групата младежи. Преди това, по пътя от спирката на метростанция „Сердика“ към кръстовището на „Стамболийски“ и „Мария Луиза“, тези младежи скандират в подкрепа на футболния отбор „Левски“ и пеят патриотични песни, включително „Шуми Марица”. В книгата си Хокинс публикува снимка – замръзнал образ от една от видеокамерите, от която се вижда как част от младежите бягат, преследвайки единия от ромите в посока към метростанцията. Този първоначален инцидент на нападение над двамата роми от групата младежи не е просто защитна версия на подсъдимия. Той, освен от видеокамерата, е регистриран и от още няколко души, включително пряко от двама охранители, които наблюдават инцидента от паркинга на хотел „Шератон“ и от един полицейски служител, пристигнал на местопроизшествието, който научава за него от групата младежи. Въпреки че полицията впоследствие не прави никакви усилия да издири двамата роми, по делото има многобройни доказателства за тяхното присъствие и съприкосновение с групата на площад „Света Неделя“ през нощта на 27 срещу 28 декември 2007 г. Хокинс познава добре тези доказателства. Поради това е шокирана от изявлението на съдия Колев в интервюто, което той й дава след делото: „Ако бе доказано, че такива хора са присъствали, тогава на делото щеше да се погледне от съвсем друг аспект [...] Но за такова нещо нямаше доказателства.“

След като Джок Полфриймън се втурва да помогне на единия от ромите, който е повален на земята от нападателите, те обръщат агресията си към него. Откъслечните кадри от наличните видеозаписи и противоречивите показанията на свидетелите и на подсъдимия не дават възможност да се установи по безспорен начин как точно протича схватката и кога точно се появява ножът. Има обаче няколко факта, които според Хокинс са безспорни: Джок е заобиколен от голяма група младежи на ъгъла на „Стамболийски“ и „Мария Луиза“ и на една от видеокамерите се вижда как те започват да хвърлят срещу него твърди предмети, които вземат от земята. Някои от младежите впоследствие разказват пред съда как са разчупили циментови плочи на по-малки парчета, за да могат да ги хвърлят. Вижда се как единият от тези твърди предмети удря Джок по главата и той пада. След това се изправя и прави опит да избяга, но групата го преследва. Според Хокинс всичко това със сигурност става преди фаталното намушкване на Андрей Монов.

От Австралия Саймън Полфриймън носи със себе си освен дълбоката съпричастност към съдбата на своя син, също така и една базисна вяра в правосъдието на човек, закърмен с ценностите на една система, в която подобна вяра е подплатена с постоянен стремеж на институциите към усърдно и добросъвестно изпълнение в служба на справедливостта. В България той се сблъсква с други нрави, зад които стои друга институционална телеология. Това, което според Хокинс довежда до осъждането на неговия син на 20 години затвор за умишлено убийство по хулигански подбуди, е една комбинация от мърляво разследване, манипулиране на свидетелите и открито пренебрегване от съда на красноречиви доказателства в негова полза. Един от най-ярките примери в тази насока е бездействието на дознателката по делото Таня Алкушева да осигури ключово доказателство – записите от камерите пред Министерството на здравеопазването, пред вратата на което се развиват събитията от инцидента Алкушева изисква още на следващия ден след инцидента записите от уличните камери, записали фрагменти от събитията. Но тя изчаква цели пет дни преди да напише писмо, с което да изиска записите от камерите пред Министерството на здравеопазването и получава отговор, че те са току-що изтрити. Трудно е да се намери разумно обяснение на подобно бездействие. Исканията на защитата да бъде осигурен твърдият диск, на който евентуално са се съхранили някакви данни, не получават отговор месеци наред, за да стане ясно в края на краищата, че той е непоправимо повреден от електрически удар. Трудно обяснимо е и пълното бездействие на разследването за издирването на двамата роми, информация за които то получава още в самото начало.

Шокиращо е описанието в книгата и на един друг епизод от процеса, при който Джок Полфрийман загубва окончателно доверие в неговата справедливост. Става дума за разпита пред съдия на досъдебното производство на един от младежите - участници в инцидента, който се явява като свидетел. След като обяснява в детайли как Джок е намушкал Андрей с ножа, младежът е запитан как Джок е бил облечен. Отговаря – „С тъмносини дънки. С някаква тъмна риза. Мисля, че беше с тиранти. Мисля, че имаше тиранти на панталоните“. В нощта на инцидента Джок наистина е носил тъмносини дънки. Те обаче са били пристегнати с колан. А над тях заради студа е обул други панталони, които, поради това, че са били по-широки, са били прихванати с тиранти. Върху тирантите е облякъл пуловер, а върху пуловера – яке. Външните панталони и тирантите са иззети в полицейското управление веднага след като е арестуван. Така че единствените участници в процеса освен него, които са знаели за тъмносините дънки и за тирантите, са били полицаите от това управление!

Присъдата на първоинстанционния съд е базирана основно на показанията на младежите - участници в инцидента, някои от които сами биха носили наказателна отговорност при адекватно установяване на фактите. В съответствие с действащите тогава процесуални норми, защитниците на пострадалите успяват да блокират разпита пред съда на охранителите пред хотел „Шератон”, които са единствените независими свидетели на станалото. Първоначално те са разпитани от полицейски дознател, пред когото описват нападението над ромите. Впоследствие, след промяната на Наказателно-процесуалния кодекс, охранителите са разпитани на апелативната инстанция, но тогава техните спомени от инцидента се оказват доста избледнели. Във всеки случай, в решението на апелативната и на касационната инстанции тези показания са пренебрегнати за сметка на показанията на младежите, чийто интерес да не дават срещу себе си показания, уличаващи ги в престъпление, е очевиден.

Хокинс е шокирана и от разпита на младежите - участници в инцидента. Техните показания пред съда се различават доста от тези, които дават на полицейското дознание и които авторката познава добре. Противоречията са толкова големи, че е трудно да се обяснят с неизбежно избледняване на впечатленията с течение на времето. Само на това основание възникват сериозни съмнения за наговаряне. Още по-шокиращ е начинът, по който протича техният разпит на първата инстанция. След разпита на всеки един от тях председателят на съдебния състав Колев дава разрешение на свидетеля да напусне съдебната зала и да се присъедини към другите, очакващи да бъдат разпитани свидетели, които чакат пред нея. Въпреки молбата на защитата да не допуска това, той разрешава и на следващите свидетели да напуснат залата.

Книгата на Белинда Хокинс е изключително интересно четиво от поне две гледни точки. Преди всичко нейният сюжет, който е едно класическо преплитане на теми за живота и смъртта, за солидарността и гражданския дълг, за сблъсъка на ценностни нагласи и поведения, стои до голяма степен отвъд времето и пространството. Тези конфликти са еднакво интригуващи и в Австралия, и в България. Не напразно казусът Полфриймън вече намери място като тема за изучаване в някои австралийски университети. Отвъд „вечните” теми, книгата на Хокинс е една проникновена дисекция на българското правосъдие. Тя описва върху конкретен случай, без, разбира се, да е в състояние да отиде докрай в този пункт, но достатъчно красноречиво, едно много нашенско преплитане на връзки между политици, медии, правосъдие и подземен свят. Читателят е оставен да гадае в тази насока, но не много, а изводите, до които би могъл да достигне, в никакъв случай не стоят като една далечна и абстрактна възможност. Това е едно истински професионално, тоест основано на достъпни факти и интелигентно написано журналистическо разследване, много различно от писанията под полицейска диктовка на криминални теми, на каквито се начетохме у нас през последните години.

Красимир Кънев е социолог, автор на книгите "Свобода на изразяване" и "Защита от изтезания". Публикува в българския и в чуждестранния печат. Председател на БХК.