Защо депортирането на евреите от Македония и Тракия през Втората световна война е съучастие в геноцид

| Красимир Кънев,

По време на конференцията „Да опознаем миналото си“ нарекох депортацията на евреите от окупираните територии на Тракия и Македония „съучастие в геноцид“. Тази квалификация възбуди духовете още по време на събитието, а впоследствие предизвика гневни реакции и дори призиви БХК да се извини на българското общество за обидата. И навярно не напразно. Геноцидът е умишленото убиване или създаването на условия за физическото унищожение на хора заради тяхната раса, народност или религия. Той е най-тежкото от всички съвременни престъпления. По удачния израз на един виден съвременен юрист, геноцидът е „престъплението на престъпленията“. Поради това обвинението в съучастие в геноцид е естествено да предизвика потрес и гняв както у онези, които са склонни да видят в депортацията нещо нередно, така и у онези, които са склонни по една или друга причина да оправдаят действията на тогавашните български власти. Но ако нашият поглед в миналото престане да се ръководи от семплата националистическа философия, ние ще трябва да се изправим пред фактите, такива, каквито те са, и да ги погледнем през призмата на съвременните универсални стандарти за добро и лошо; тези стандарти, които са залегнали в съвременното международно хуманитарно право.

Квалификацията на депортацията през март 1943 г. от българските власти на евреите от териториите, които са били под юрисдикцията на българската държава, като съучастие в геноцид от тази гледна точка е съвсем точна. В наказателното право съучастието не е отделно престъпление, каквото може да бъде например подбуждането. Отговорността за съучастие произтича от основното престъпление. Основното престъпление в нашия случай е геноцидът на евреите, извършен от нацисткия режим. Съществуването на "геноцидна цел" за унищожението на евреите у нацистките власти е несериозно да се оспорва. Това се прави днес само от най-яростните отрицатели на Холокоста. Аз казах, че българската държава е съучаствала в това престъпление, като е доставила на нацистките власти повече от 11 000 евреи от окупираните територии, знаейки, че ще бъдат унищожени в лагерите на смъртта. За да има съучастие в геноцид, не е необходимо съучастникът (България) да споделя умисъла и целта на основния извършител, достатъчно е да е знаел за него. Това Международният наказателен трибунал за Руанда установи по категоричен начин в решението си по делото „Прокурорът срещу Акайесу” от септември 1998 г. При това умисълът за съучастие е ограничен в този случай до това българските власти да са знаели КАКВО СТАВА В НАЦИСТКИТЕ КОНЦЛАГЕРИ НА ПРАКТИКА, а не да са знаели за някакви планове за „окончателно решение на еврейския въпрос" от конференцията във Ванзее или от някакъв друг източник. Знанието на последното помага за доказване на геноцидната цел у основния извършител, но това не означава, че тя не може да се докаже другояче. Умисълът както на основния извършител, така и на съучастника, не се доказва непременно с изследване на някакви заявени подбуди; той се извлича от характера и обстоятелствата около извършването на самото деяние. Би било трудно на Хитлер или на някой друг от нацистките водачи да се защитят срещу обвинение в геноцид над евреите въз основа на това, че не са участвали в конференцията във Ванзее или поради това, че няма документ, от който ясно да личат заявените им подбуди в тази насока. Това е особено важно да знаем, когато обсъждаме такива тежки престъпления като геноцид, за които извършителите правят всичко възможно да прикрият всякакви следи.

Суверенна ли е била българската държава в решението си да депортира евреите от окупираните територии? С други думи, бил ли е актът на депортация неин собствен волеви акт? За да оправдаят правителството на Богдан Филов и цар Борис III, някои автори на свободни съчинения на юридически и исторически теми прибягват до теорията за „действията по принуда”. Те се мъчат да докажат, че българското правителство не е действало по своя суверенна воля, а е било принудено да депортира евреите от Тракия и Македония от германците. Тази теза, популярна сред някои дясноориентирани автори, по причудлив начин кореспондира с тезата на Георги Димитров и радиостанция „Христо Ботев” за „хитлеристката окупация” на България. С нея тези от нас, които изучаваха българската история по времето на комунизма, бяха системно индоктринирани от началното училище до университета. Тя логично се преливаше в тезата за освобождаването ни от „хитлеристката окупация” от съветската армия. Този логичен завършек обаче липсва у съвременните десни историографи. Истината в действителност е, че българските власти са взели едно напълно суверенно решение за участието си в Тристраниия пакт. То е взето от органи на държавната власт, които са били напълно конституционни. Това се отнася както за тогавашното Народно събрание, така и за тогавашното правителство. Повечето от нашите съседи по времето на Втората световна война не са били членове на Тристранния пакт и това също е било тяхно суверенно решение. Споразумението за депортация на Белев-Данекер на свой ред също е резултат от суверенната воля на българските власти; то е било одобрено от правителството на Филов. Такава е и акцията по задържането, въдворяването във временни лагери и депортирането в Треблинка на евреите от Тракия и Македония. България сигурно не е действала на равноправна основа с Германия като неин съюзник. Но такова изискване, за да е налице съучастие, няма. Ако един служител в организация съучаства в геноцид по нареждане на своя началник, с когото не действат на равноправна основа, това в никакъв случай не го освобождава от отговорност. Нито него, нито шофьора или секретарката.

Знаели ли са българските власти за това, каква ще бъде съдбата на депортираните от Тракия и Македония евреи? Предвид известните факти, би било доста нелепо да се твърди, че през март 1943 г. цар Борис III и Филов не са знаели, че изпращат македонските и тракийските евреи на смърт. Задачата за системното изтребление на евреите на територията на Европа се поставя през януари 1942 г. на конференцията на високопоставени представители на нацисткия режим във Ванзее. Скоро след нея нацистките лагери на смъртта заработват с пълна сила. Един от тях е и лагерът Треблинка, в който са транспортирани евреите от Македония и Тракия. Той е създаден изключително с цел незабавното физическо унищожение на пристигащите в него. За краткия период на неговото функциониране между юли 1942 г. и октомври 1943 г. в Треблинка са убити 870 000 души, от които повече от 800 000 евреи. Това прави по около 1 900 души средно на ден. Подобна е и ситуацията в другите лагери на смъртта, намиращи се на територията на окупирана от германците Полша. Тяхната работа, макар да е пазена в тайна от нацистите, в никакъв случай не остава скрита. През цялата 1942 г. еврейски и други организации заливат правителствата и медиите с информации за масовите убийства на евреи в концлагерите. Макар първоначално тези информации да са посрещнати със скептицизъм, към края на 1942 г. недоверието сред европейската общественост към тях се изпарява напълно. На 17 декември 1942 г. съюзническите държави-членки на антинацистката коалиция обявяват своята съвместна декларация по повод масовите убийства на евреи. В нея между другото се заявява: „Германските власти, неудовлетворени от отричането на териториите, на които се разпростира тяхното варварско управление на най-елементарните човешки права на лицата от еврейската раса, провеждат хитлеровото не веднъж повтаряно намерение да унищожат еврейското население в Европа. От всички окупирани територии евреи се транспортират в условия на ужасяваща бруталност към Източна Европа. В Полша, която е станала основна нацистка касапница, гетата, създадени от германските окупатори, се изпразват системно от всички евреи, освен от неколцина високо квалифицирани работници, необходими за промишлеността. Никаква по-нататъшна информация не е получена за никой от транспортираните”. Тази декларация е обсъдена същия ден в британския парламент и е огласена по БиБиСи, както и от много други европейски медии. Нима е възможно Борис и Филов да не са чули за нея? Три дни по-късно Васил Коларов я огласява на български език по българската емисия на радио „Москва“. Той предупреждава, че за евреите под българска юрисдикция също се подготвя депортация и унищожаване в лагерите на смъртта. По това време българската Дирекция на пропагандата следи ежедневно стотици радиостанции по цяла Европа и притежава достоверна информация за масовите избивания на евреи в германските концлагери. На свой ред, ако се вярва на дневника на министър-председателя Филов, швейцарският посланик в България Шарл Редар лично го уведомява, че изпращането на евреите в Полша означава, „че те отиват на смърт“. Това са само част от фактите, които биха навели всеки безпристрастен наблюдател на извода, че царят и Филов няма как да не са знаели, че през март 1943 г. те изпращат македонските и тракийските евреи на смърт.

Красимир Кънев е социолог, автор на книгите "Свобода на изразяване" и "Защита от изтезания". Публикува в българския и в чуждестранния печат. Председател на БХК.