Докторска дисертация в Париж, а защо не в Минск?

| Красимир Кънев,

Уважаема редакция[*],

Прочетох с интерес интервюто на госпожа Достена Лаверн в съботния брой на „Труд“. Чел съм и „Експертите на прехода“, нейния „антропологичен роман“, в който тя подробно обосновава някои от идеите, подхвърлени в интервюто. Веднага бих искал да кажа, че, познавайки от първа ръка немалко от това, за което авторката пише, не бях впечатлен нито от тезите, нито от изследователските методи, с които тя е подходила към предмета на своето изследване. Бях обаче заинтригуван от факта, че то е защитено като докторска дисертация в Париж, а не, например, в Минск.

Но не това е, което ме подбуди да се възползвам от любезната покана на редакцията да изкажа и друго мнение по повдигнатите въпроси. Когато разсъжденията в „Експертите на прехода“ са ограничени до читателите на тази книга, дискусията е сведена до един тесен и в основата си академичен кръг. Тя е една от многобройните дискусии, които се водят в такива кръгове с неголям обществен отзвук. Но когато авторката прави своите внушения от страниците на „Труд“, проблемът придобива друго обществено измерение. Става ясно, че тя или иска да прави политика, или поне няма нищо против някой друг да се възползва от тях, за да прави политика.

Не ме притесняват изобличенията на г-жа Лаверн спрямо неправителствените тинк-танкове, станали обект на нейното изследване, в семейна и професионална свързаност с бившата номенклатура на комунистическия режим, използване на неформални мрежи, лобиране, говорене от името на гражданското общество и непрозрачно финансиране от външни на България източници. Всеки, който излиза на обществената сцена и участва в публичния дебат на едно демократично общество, дължи прозрачност за целите, средствата, връзките, финансирането и дори в някаква степен за своя личен и семеен живот. А тяхното изсветляване е напълно легитимен елемент на същия този обществен дебат, който аз горещо подкрепям.

Но в тезите на г-жа Лаверн има нещо, което излиза извън демократичния консенсус. Тя твърди, че основният въпрос с неправителствените тинк-танкове „е в начина, по който те влияят върху политиката извън демократичното представително пространство, извън изборния процес“. Другото основно е, че те, според нея, „наставничат от името на външни институции, които им дават легитимност с финансиране или с позиции“. Става дума, другояче казано, за едни платени отвън агенти на глобалния капитализъм, които нямат почва и място в нашето здраво общество, защото никой не е гласувал за тях. Такива са те в конкретния случай на изследваните тинк-танкове, но според г-жа Лаверн, такива биха могли да бъдат агентите и на друг -изъм, защото „не е важно с какъв цвят ще напълним танка“. Впрочем, нито в интервюто, нито в книгата си г-жа Лаверн дава някакви доказателства за това дали наистина и по какъв начин неправителствените организации получават наставления от своите донори. Разчита се на лесно смилаемото в български условия кръчмарско разбиране, че „който плаща, той поръчва музиката“.

Политическото значение на подобни внушения е ни повече, ни по-малко отхвърляне на идеята за свобода на словото и свобода на сдружаване. Хора и организации, които са се стремели да участват в публичен дебат и да търсят начини, включително чрез участие в неформални мрежи и лобиране, да прокарват своите идеи в политики, без да имат каквато и да било политическа легитимност, е имало винаги там, където са се появявали някакви наченки на демокрация. От Сократ през Русо до Амнести интернешънъл такива хора и групи са се ръководели от най-различни подбуди – от чувство за религиозна мисия, от загриженост за определени обществени групи или дори за съдбата на цялото човечество, но също така от самолюбие, от завист или мъст, дори от мизантропия. Откъде произтича легитимността на упражняване на влияние и публично говорене извън демократичното представително пространство на вестник „Ле Дерниер Нувел д’Алзас“ или на вестник „Галерия“; на Оксфам или на Майка Тереза; на Центъра за социални практики или на Института за пазарна икономика? Във всички случаи отговорът е един: от признатите в демократичните общества права и свободи – на сдружаването и на словото. Важни ли са личните мотиви и житейските обстоятелства, които стоят зад тези желания за публично влияние и говорене? Вероятно, макар със сигурност не повече, отколкото тези на политиците. Но каквито и да са те, правото на свобода на изразяване и на сдружаване не може да бъде отхвърлено. Бих бил по-спокоен, ако г-жа Лаверн се бе ограничила до това от позицията на своите социалистически убеждения да изобличи агентите на глобалния капитализъм. Но тя прави и следващата стъпка, от отхвърляне на целите и средствата на неправителствените тинк-танкове до отхвърлянето на идеята за публичен дебат и упражняване на влияние извън формалния политически процес. Психологически е много лесно такава стъпка да бъде направена. Направи я Тодор Живков, когато през 1989 г. обяви „неформалите“ извън закона поради това, че „са една шъпа хора, които българският народ отхвърля“. Направиха я Александър Лукашенко и Ислам Каримов с техните репресии срещу „чуждите“ неправителствени организации и медии. Възможно ли е тя да бъде направена от сегашните български управници в днешното наше общество? За съжаление да, поне ако се съди по техните действия в сферата на правата на човека от последната година и половина. И по техните наскоро заявени намерения да усилят наказателните репресии срещу обидата и клеветата, както и срещу подбуждането на омраза към политиците. В тази ситуация внушенията на г-жа Лаверн могат лесно да послужат като един мотив, подхвърлен впрочем „извън демократичното представително пространство“.


[*] Текстът е препечатан със съкращения от в. „Труд”. Заглавието е на „Обектив”. обратно