Всичко е език. Политическото и медийното хейтърство също

| клуб Обектив,

Две трети от хората, които са чували реч на омразата, казват, че са я чули от политик, една трета казват, че са я чули от журналист.

УЧАСТНИЦИ В ДИСКУСИЯТА: ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ – председател на СЕМ, АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ – социолог, Институт „Отворено общество” - София, РУМЯН РУСИНОВ – Център за публични политики и застъпничество.

Разговора води АНТОАНЕТА НЕНКОВА, журналист в „Дойче Веле”.

ОБЕКТИВ: Темата е „Слово на омразата”. Европейската дефиниция на „слово на омразата” е: Разпространение, подбуждане, улесняване или оправдаване на нетолерантност, на ненавист, на враждебност срещу малцинства, имигранти.

Каква е ситуацията в България? Относно бежанската тема има изявления по ТВ „Алфа”, където бежанци от Сирия са сравнени с канибали, престъпници, масови убийци и ислямски фундаменталисти, които бягат от правосъдието. Изследване по линия на Асоциацията на европейските журналисти сочи, че в 8 439 онлайн публикации ключовите думи са, че бежанец е равно на заплаха, болест, опасност. Казанлък блокира прохода „Шипка” заради закриването на Полицейската школа и превръщането й в център за бежанци.

Това ли са моделите на поведение?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Последното ни изследване е правено през юли, преди бежанската вълна. Нашият въпрос тогава беше: „Чували ли сте в публичното пространство изказвания, които изразяват неодобрение, омраза или агресия спрямо представители на етнически, религиозни или сексуални малцинства?”. Това е относително опростена формулировка, защото Европейската дефиниция е твърде тежка. Около 91% от хората, които казват, че са чували реч на омразата, я определят като насочена срещу ромите. Ако днес се направи изследване обаче, то ще бъде различно. Обичайните стереотипи за ромите, възпроизвеждани публично в речта на омразата са „мръсни“, „престъпници“, и „заплаха“. Любопитно е, че някак автоматично този начин на говорене беше прехвърлен към сирийските бежанци.

Роми = „мангали, престъпници,заплаха“

При нашето изследване, което беше представително за пълнолетното население на страната, т.е. над 18 години, едва 45% от хората казват, че са чували реч на омраза. Което е поразително малко като дял. При медийния мониторинг, който сме правили преди, единствено в два вестника не се пише срещу ромите – в. „Дума” и в. „Капитал”. Всъщност тези вестници просто избягват тази тема. В „Дума”, например, най-много два пъти годишно да се появи нещо на тема „роми” и то е по случай ромските празници. В другите вестници пик на негативните статии има при социални кризи. Например кризата с боклука в София, кризата с газа рязко увеличи говоренето срещу ромите. Когато наближат избори, това придобива чудовищни размери. Обяснението е, че те се използват като изкупителна жертва за нашите проблеми.

ОБЕКТИВ: И това е така не от вчера. Стереотипите на “контра“ говоренето остават едни и същи повече от 10 години. Ето три заглавия от вестниците от 2001 г.: „Крадливи цигани кършат черешите в Горубляне”, „Мангали опнаха катун насред столицата” и „Циганин педофил наръга полицай”. Какво пише днес в заглавията на българската преса?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Преди две години излезе поредният правителствен документ, според който трябваше да има санкция, ако използваш обидни думи и език на омразата. На следващия ден на първа страница в. „Монитор” излезе със заглавие „МАНГАЛ вече струва 2 000 лв.” Те го поднасят като новина, но веднага намират начин да нарушат разпоредбата. Претендират, че това е информация. През последните 10-15 години обаче няма промяна в медийното говорене за ромите.

Преди две години с Института по социология на БАН и ВКБООН правихме изследване на бездомността сред бежанците. Установихме, че думата „мангал” (още преди да има сирийци) се пренася за мургавите имигранти. Това е чист расизъм, защото думата идва от черните печки, с които са се топлили едно време. Затова сега за сирийците казват: „Тези мангали не ги искаме”. Използва се същият расов стереотип, който съществува към арабите и като цяло към хората, принадлежащи към т.нар. индо-афгански расов подтип.

РУМЯН РУСИНОВ: Дали има промяна в стереотипите на говорене помежду ни? Дори да има промяна, тя е в посока на влошаване. Началото на враждебното говорене е през 1991 г. Политиците и полицията трябваше да намерят изкупителна жертва за скока на престъпността по това време. Затова общественият гняв се насочи към полицията, че не разкрива престъпленията, че самата тя участва в престъпления, а пък ромите станаха първата изкупителна жертва. Антициганското слово се оказа клапан на охлабване на напрежението и насочването му в друга удобна посока.

Ако проследим медиите, ще видим, че до 1991 г. не са правени етнически профили на престъпността от полицията. Престъпникът фигурира само с името си. Когато се вдигат цените на стоките при правителството на Димитър Попов, тогава започва подаването на етническа информация от МВР към медиите. Оттогава насам етническият произход на извършителя се посочва, когато той е чужденец или циганин. Внушава се, че циганите са чужди хора, че не са част от нас. До 10 ноември 1989 г. схващането е, че циганите са втора категория, но те са наши. След това започва внушението, че те вече не са наши.

ОБЕКТИВ: Ромите не са наши нито тук, нито там. Капсула vs интеграцията - това ли е стереотипът към „пришълците“ ? Какво сочи паралелът с Европа? Искат ли Париж, Берлин, Брюксел сирийските бежанци?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Всъщност големият страх в Западна Европа е предимно страхът от българските и румънските роми. Например в Англия и Холандия никой не казва: „Не ви щем лекарите”. Българският лекарски съюз е регистрирал, че десетки лекари месечно или стотици лекари годишно заминават за Великобритания и никой не ги е върнал. Никой не е върнал и студенти, които берат ягоди. Тях ги притесняват ромите, които могат да влязат във връзка с пакистанците и индийците, притесняват ги турците, които използват кюрдски канали и остават там трайно.

А за сирийските бежанци трябва да признаем, че у нас има само 4 хиляди бежанци от началото на годината. Към Германия ежедневно има такъв поток, да не говорим за Испания, Италия.

На европейския фон нашите мащаби са много малки и е безумие това, че не можем да се справим с тази ситуация. В България от години се алармира за лошите условия, в които се настаняват бежанците и търсещите закрила, от години се говори за липсата на подготовка, ако се наложи да поемем по-голяма вълна от бежанци. Но правителствата и местните власти не обръщат внимание на предупрежденията. Нещо повече, медиите направиха Костов национален герой, че бил спрял бежанците от Косово и Сърбия. И никой не говореше за това, че Сандански беше станал албански град, пълен с косовски албанци. Те имаха пари и никой не казваше, че има проблем, защото хотелите и частните квартири бяха пълни месеци наред.

Бежанец = „заплаха, болест, опасност“

Сега проблемът е голям. Тези хора са бедни и имат нужда да им се даде. А българинът не обича да дава. Правихме изследване през 2008 г. Когато представих резултата и казах, че ромите не са най-мразени, редица НПО скочиха и казаха „Не е възможно“!. Тогава обаче бяхме включили много групи и като по-мразени се откроиха кюрдите, арабите, виетнамците и лицата с африкански произход. През последните две-три години образът на арабите се подобри, но очаквам, че заради сирийците, социалните дистанции към тях отново ще нараснат, макар че не всички сирийски граждани, които търсят закрила в България са араби. Но хората не разбират това. В България липсва чувствителност към разликите между етноси и религиозни деноминации.

ОБЕКТИВ: И къде е коренът на социалните дистанции?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Страхът от чуждото, от непознатото. Едно време ромите по улиците говореха на български, защото беше забранено да се говори на ромски – но това много хора не го знаят. Сега сред сирийците, които идват в България, има много християни. Има много алевити. Има кюрди. Но това не се знае – стереотипът е „араби-мюсюлмани“.

ОБЕКТИВ: Какво е лекарството срещу страха от непознатото?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Опознаване. Първо трябва да се убедят властите, а след това и хората. За мен беше морално престъпление това, че предишното правителство направи министъра на вътрешните работи отговорен за интеграцията на малцинствата. Това е абсурдно. Министър-председателят казваше, че имаме лош човешки материал. След това събираше младите роми и казваше: „Дайте да се интегрираме”. Имаме експерти, отговарящи за техническата интеграция, които твърдят, че най-добре ще се случи интеграцията, ако тук докараме бесарабски българи и ги разпръснем из нашите села. Как ще стане това нещо?

ОБЕКТИВ: А как точно се убеждават хората, че адекватната политика е солидарност с хората, които бягат, защото са в опасност, и че утре и ти можеш да си на тяхното място.

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Трябва да се започне с правителствен документ. България е страна на бежанци. Тук огромна част от населението е свързана с бежанци – не само от Тракия и Македония, а от много места. Фокусът трябва да бъде опознаване на другите и да се знае, че и те са хора.

Ако следите футболните новини, сигурно знаете, че в момента треньорът на „Арсенал” е разследван за расизъм, защото е разказал виц, в който става дума за маймуна в космоса и може лицата с африкански произход в отбора да са се почувствал обидени от думата „маймуна”. А тук обществени фигури и дори учени си позволяват да правят изказвания, че нямаме проблем с раждаемостта, но имаме проблем, че това е ромска раждаемост. Трябва да има строги законови рамки за такива изказвания.

РУМЯН РУСИНОВ: Всъщност в България „страхът от непознатото“ си има и специфичен български корен.

Държавното безразличие към ромите е решаващият фактор, който провокира негативните нагласи у мнозинството. До 1997 г. държавата не виждаше ромският проблем. От 1997 до 2007 г. в присъединителните си усилия институциите се опитваха да симулират някакви действия за така нареченото „ромско включване“, защото така искаха отвън. След това нещата заглъхнаха, а между 2009 г. и 2013 г. забуксуваха и тръгнаха назад. Стигна се до негативизма и омразата. „Вододелът” беше след 2010 г., когато Саркози се захвана с експулсацията на циганите. През 2011 г. това резултира у нас – случаят с Катуница. Така ситуацията на омраза и агресия, на нетолерантност се бетонира. И сега се пренася върху бежанците – следващите „други“.

ОБЕКТИВ: Нека конкретно кажем каква е адекватната българска политика към бежанците от Сирия, които преминават границата - състрадание, милост?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Със състрадание няма да се справим. Тези хора биха умрели от глад, защото идва зима. Не може тези хора да бъдат настанени в някаква казарма, която е току-що ремонтирана, уж боядисана, но тоалетните са запушени. Тези хора не са животни. Те трябва да получават адекватни условия на живот - медицинска грижа, работа, училище за децата им, езикови курсове.

ОБЕКТИВ: Всъщност потокът от говорене „срещу“ залива не само ромското малцинство и бежанците. Наскоро Кюстендилският окръжен съд наказа с 1 500 лв. политик, защото нарече друг „мръсен комунист”. „Свидетели на Йехова”, обичайно са обявявани за „сатанисти“...

За „гея, бея и злодея...“

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: По протестите много се говореше и за „Гея, бея и злодея”. Когато казвах, че това е език на омразата, отговаряха ми: „Стига бе, това е шега със Станишев, Местан и Сидеров. Голяма работа!” Притеснява ме фактът, че само 45% от хората казват, че са срещали език на омраза. По медиите и социалните мрежи тече поток от свободно говорене срещу всички малцинства – етнически, религиозни, сексуални.

ОБЕКТИВ: Намирате ли връзка между езика на омразата в медиите и потъването на медиите надолу в медийната свобода? Не е тайна, че през 2012 г. „Репортери без граница” отбелязаха красноречиво „пропадането на българските медии“.

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Никъде в света няма свободни медии – свободата на медиите е мит. Важното е да си дадем сметка обаче, че трябва да се отразяват многостранни интереси. На човек, който започва да работи в даден вестник, трябва да му е ясно, че ще следва политиката на съответния вестник. Големият проблем е, когато всички вестници станат собственост на едно лице. Не е притеснително, че в. „Атака” и телевизия „Алфа” имат някаква гледна точка. Просто трябва да бъдат санкционирани, ако има език на омразата. Притеснително е когато всички медии имат една гледна точка. Преди всички ръкопляскаха на Борисов. После стана неудобен, скараха се и всички започнаха да плюят по него. Интересно е как ще се развият нещата около Евроизборите. Това обаче не е проблем със свободата на медиите, а с прозрачността на собствеността на медиите.

Дефектното медийно хейтърство

ОБЕКТИВ: Тук е мястото да добавим към дефектната политика на управлението и дефектите на медийната система, които са стимул за хейтърството в публичното пространство.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Темата за собствеността на медиите е важна. Това е един от дефектите на медийната ни система, която има много дефекти. Той е стар – още от началото на прехода. Аз обаче не виждам пряка връзка между пропадането на медиите у нас през 2007 г. и сега при проблемите с бежанците.

Когато в Казанлък цялото общество е срещу това там да се приемат бежанци, основният медиен проблем е „Защо?”. А това за съжаление не се вижда. Качествена е медията, която може да отговаря не само на въпроса „Какво?”, а и на въпроса „Защо?”.

Проблемът с бежанците може да се използва, за да се направи анализ за сегашното състояние на нашето общество – предразсъдъците, враждите, изворите на враждебна реч. Ние реагираме срещу говорителите на тази реч, но те говорят някому. Има немалка група, която иска да чуе това. Например националистическите партии имат „срок на годност”. После изчезват, след това се появяват други. Това е процес, който продължава през целия преход.

Историята със сирийските бежанци показва, че говоренето по отношение на тях не е въпрос на конвенция на езика, а на реакция на конкретни факти. Обществото и медиите са склонни да следват непосредствеността на реакцията. Казва се: „Ами хората така искат”.

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: При нашето изследване относно езика на омразата въпросът беше: „През последните 12 месеца чували ли сте в публичното пространство изказвания, които изразяват неодобрение, омраза или агресия спрямо представители на етнически, религиозни и сексуални  малцинства?”. Резултатът беше, че най-много омраза е насочена срещу роми, турци и хомосексуалисти. И макар в семейна среда хората да употребяват изрази като „Мама им мръсна на тези мангали”, те не смеят да го кажат навън. Тези, които го казват навън, са политици и журналисти.

РУМЯН РУСИНОВ: Словото на омразата стана печеливша тактика. Това вдига тиражите на вестниците и рейтинга на телевизиите. Политици и държавни служители се издигат в кариерата си. Например на 29 юни 1992 г. Арлин Антонов като шеф на РПУ – Пазарджик, ръководи антициганска акция в 5 часа сутринта и веднага след това стана шеф на Националната служба за сигурност, а по-късно – депутат. Шеметна политическа кариера!

ОБЕКТИВ: Какво прави СЕМ, когато словото на омразата вдига рейтинга на медиите? Санкциите променят ли стереотипите на враждебност?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Естествено. Сравнете регулираните с нерегулираните територии – интернет и жълтата преса. Ще видите, че има сериозна разлика. Но това са две различни неща.

Аз правя голяма разлика между норми и ценности. Нормата я спазваш заради страха от наказание, макар че има много пробиви. За мен е важна ценностната мотивация. Казано на езика на теорията, ценността е идеализирана норма, влязла вътре в теб. Много е важно говоренето да бъде твоята реч.

А толерантно говорене има много, особено в медиите, в които участват повече експертни фигури. Ще дам пример с Бойко Василев. Той е образец на идваща му отвътре толерантна реч. По отношение на това „вътрешно нормиране” нямаме голям успех от началото на прехода. По-голям успех имаме по отношение на „външното нормиране”. Ще спомена два проблема в това отношение.

Първият проблем е, че когато регулираш една част от публичното пространство, а другата – не, нерегулираното е много продаваемо. Това е да пълниш каца без дъно, защото асиметрията обезсмисля до голяма степен регулацията.

Аз съм за това да има общ Закон за медиите, в който да влязат няколко принципа, между които и зачитането на чуждата идентичност (културна, социална, сексуална и т.н.). Това като общ принцип да може да се разпростре върху цялото публично пространство.

Втори проблем. Когато попаднем на случай на враждебна реч, санкционираме медията според Закона за радиото и телевизията. А няма съмнение, че традиционният източник на враждебна реч са политиците. Медиите са длъжни да ги отразяват заради собствените си ценности и така ние заради политиците санкционираме медиите.

Закон и за политическото хейтърство

ОБЕКТИВ: Явно е необходимо детайлизиране на нормативната основа.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Струва ми се, че се нуждаем от закон не само за медийното, но и за политическото говорене. То изключително влияе върху нагласите на обществото. В медиите не се позволява да се говорят вулгаризми, преди децата да са си легнали, но политиците почти винаги говорят преди децата да са си легнали. Така се нанасят основните поражения. Медията дава само израз, и то в резултат на същинския си ангажимент да информира аудиторията. Когато един политик говори лошо за циганите, от гледна точка на Закона за радиото и телевизията трябва да не му дадеш трибуна. От гледна точка на правото на информация неговото говорене непременно трябва да стигне до аудиторията, за да може тя да си направи сметка, особено в предизборна кампания, дали да гласува за този човек. Чрез Закона за радиото и телевизията не може да се дисциплинира политическото говорене. А тази регулация на говоренето е нужна на политиците.

„Езикът е дом на човешкото битие“, казва немският философ Мартин Хайдегер. Речта е механизъм за производството на смисъл. Когато започнеш да произвеждаш смисъл, той дава смисъл на живота ти. Всъщност речта произвежда смисъла на живота ни. После живеем този смисъл, който сме произвели.

Аз уважавам и не се притеснявам от опитите за иронизиране на политическата коректност в езика. Може да има много дебати дали циганите трябва да се наричат цигани или роми. „Цигани” не е по-обидно като етимология отколкото „роми”. В границите на политически коректното говорене в България етикетът „роми” означава, че аз внимавам как ще етикетирам тази общност. А дали това е правилният етикет или не, не е толкова важно. Важното е да личи внимание как етикетираш. Важното е да кажеш „гей”, а не друга дума и т.н.

Много е важно да се изказват мнения. Няма нищо лошо и нищо осъдително в това някой да каже: „България не трябва да приема бежанци.” Това е част от нашата европейска идеология. Всяко нещо трябва да може да се изговори публично, защото има свобода на мненията, но не можеш да обиждаш достойнството на тези, за които говориш. Затова е лошо, когато речта стане враждебна.

Проблем = стигма?

Работата на журналистиката е да открие проблема, когато го има. Когато обаче от проблема започнеш да създаваш стигми и съответни настроения, тогава попадаш под санкция. Много често там, където има проблем, ние непрестанно търсим враг и смятаме, че ако намерим враг, когото да мразим, решаваме проблема. А така се сгромолясваме още повече.

Обратното на враждебната реч е интеграционното говорене. То интегрира в една общност, в един културен план различностите. Обратното на враждебната реч не е толерантното говорене, защото то е обща норма. Враждебната реч е активна речева стратегия, която иска да постигне нещо, така насреща й трябва да има друга активна речева стратегия, каквото е интеграционното говорене. Ние нямаме интеграционно говорене. Почти няма такъв човек, който да може да разпознае различията, да може да ги описва, да ги съпоставя, да може теб самия да те опише като различен. Ние имаме враждебна реч и насреща опити да бъдат защитени тези, върху които пада речта на омразата. Докато в Америка и в Западна Европа има предмети в училищата, които помагат на децата да научат повече за отношението към различния.

ОБЕКТИВ: Как се дисциплинира едно общество? С какви политики можеш да накараш елита да говори за другия, за различния без агресия?

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Ние имаме голям проблем – на неизживения тоталитаризъм. По времето на социалистическия режим беше вменяван колективизъм. Голямата трагедия идва от това, че после ни беше казано, че трябва да сме индивидуалисти. В средите на демографите дори се заговори за втори демографски преход, който е индивидуалната себереализация. В България ние станахме големи индивидуалисти. Смятам, че трябва да се забрави колективизмът, за да се изживее индивидуализмът. Сега поведението на всички ни е индивидуалистко.

В Казанлък били казали: „Не щем бежанци”. Тогава какво правим с Харманли?! Ами Свиленград?! Цялата страна трябва да мисли като общност. На някои не изкупували доматите на добри цени, затова ги разпилели по пътя. Щом имаш проблем с цените, защо унищожаваш продукцията?! Имаме големи проблеми с индивидуалните желания на обществото и с опитите на държавата да търси решения за всички малки индивидуални съвкупности. Трябва да се постигне обща солидарност в обществото, да си дадем сметка, че плащането на данъци и здравни осигуровки е добро за всички. Трябва да спрем да търсим индивидуални решения, а да действаме като общество. Трябва да се спазват законите, за да не пречим на другите. Само по начина, по който не се спазва Законът за движение по пътищата, можем да правим изводи за състоянието на обществото. Имаме добри закони, но нямаме санкции и контрол на санкциите, нямаме ред вътре в себе си.

Това важи и за езика на омразата. Аз също използвам думата „роми”. Дори твърдя, че „цигани” и „роми” са две различни социални реалности. Ромите са част от циганите, но циганите са нещо по-широко. Това обаче е друг дебат.

Ако попитате някого какво е „Столипиново”, той ще ви каже: „Циганска махала”. Но там само 10% от хората говорят ромски и се смятат за роми. Останалите смятат, че са турци. Трябва да спрем да мислим за хората в гетата като за роми и цигани. Те са хора, които живеят в гета. Тяхната култура е култура на бедността – хора без работа, останали без образование, без жизнен шанс за реализация.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: „Всичко е език, само смъртта е събитие”. Ние не спазваме дори граматиката, когато говорим за закони и правила. Речта започва да се разваля. Колкото повече се разваля речта, толкова повече живееш в по-мизерен и по-нещастен свят. Както казах, речта е механизъм за производство на смисъл, който даряваш на собствения си живот. Ние живеем в толкова смислен свят, колкото можем да произведем, използвайки езика. Затова медийната среда е много важна. Затова публичното говорене, което има силно влияние върху обществото, а в този смисъл и върху производството на социалния смисъл на света, който обитаваме, носи голяма отговорност. През годините на прехода обаче аз не виждам това да е станало на базата на ценностна вътрешна мотивация. Затова смятам, че трябва да има закон за политиците.

РУМЯН РУСИНОВ: Ако трябва да оценяваме дали медиите или политиците са с повече отговорност за словото на омразата, безспорно това е политическият елит. Медиите са функция на политическия елит, който контролира финансовите потоци към медиите по един или друг начин. Именно политическият елит се възползва от създаваните противоречия, той има полза когато едни групи от обществото се карат с други групи. Ако има гениална формула да убедим политическия елит да спре да генерира противопоставяне (чийто израз е словото на омразата), може и да започнем да разговаряме нормално помежду си. Ако не се случи, ще затъваме надолу - в омразата и агресията към този срещу нас.

АЛЕКСЕЙ ПАМПОРОВ: Две трети от хората, които са чували реч на омразата, казват, че са я чули от политик, и една трета казват, че са я чули от журналист. За съжаление журналистите свалят на нивото на хората. Не съм оптимист, защото съм присъствал на срещи, при които псевдоултранационалисти с псевдомалцинствена партия в ефир се „изяждат”, а след това си пият кафето и правят планове. Лошото е, че и едните, и другите наливат масло в огъня, защото така им е удобно.

Смятам, че трябва да има противопоставяне, но то трябва да е противопоставяне на публични политики, примерно противопоставяне на социалдемократически политики срещу християндемократически политики, на консерватори срещу либерали. Не трябва да има противопоставяне на наши срещу ваши, на ченгета срещу Държавна сигурност и т.н., където винаги се търси частният интерес. За съжаление в България е точно така. От началото на прехода до 1997 г. все пак имахме цел – че трябва да влезем в Европейския съюз. Тази цел налагаше определено поведение, цивилизоваше ни. Лошо е обаче, че Декадата на ромското включване стана декада на ромското изключване.

ОБЕКТИВ: Как да се измъкнем от блатото на агресията и враждебността?

Това са разумът, анализът. Сега под национален интерес се разбира да намериш някой, който да ти е виновен. Дали това ще са турците, Съединените щати и т.н., това е отделен въпрос.

Аз казвам: национален интерес е да имаш интерес към себе си, да се смяташ за важен, да можеш да откриеш съществени неща за себе си. Другото са сценарии, които се лансират популистки с цел да спечелиш властта, после да използваш властта за лично облагодетелстване и след това отново да хейтърстваш, за да можеш пак да я спечелиш и т.н.

Изходът от „терапията на враждуването“

ОБЕКТИВ: Как го правят другите?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Правят го, като полека-лека толерантността се превръща в ценност, става вътрешно присъща. Ние обаче ползваме „терапията на враждуването”. Когато имаш проблем, който не можеш да решиш, трябва да си конструираш враг, за да стовариш върху него вината. Това не ти решава проблема. Това е терапия на неговата нерешимост, от което той допълнително се увеличава.

Ние очаквахме медиите да създадат друга среда. За съжаление това не се случи. Новите медии са същата територия. Буди безпокойство използването на медиите не по предназначение.

Медиите трябва да търсят проблемите – и в сферата на престъпността, и в социалната област. Въпросът е да не се засяга достойнството на хората. Не бива да се казва етническият произход на извършителите на престъпленията, но и това не е най-същественото. Най-същественото е да има интегрираща реч, част от различията на малцинствата да се превръщат в част от публичния дебат и това да държи вниманието. А такова говорене ние нямаме.