Окупация, бежанци, агенти на ДС и режисьори-тарикати

| Юлиана Методиева,

Един от плакатите в окупирания Софийски университет гласеше „1956 — 1968 — 1990 — 2013”. Студентите по право истински се вбесиха от преподавателя си професор Димитър Токушев, оплел се в кълчищата от правни и политически фокуси в казуса „Делян Пеевски”. Плакатът, естествено, символизира внушения за приемственост на „онези” години с „тези” студенти от Алма Матер през 2013-та. Бегла връзка между събитията наистина съществува. През 68-ма френските студенти си играеха с идеята, че обществената власт може да се окаже податлива на разклащане отдолу. Каприз, който стабилните институции на Шарл дьо Гол им позволиха да следват безнаказано. Германският случай беше малко по-различен. Младата радикална интелигенция през 60-те не само се бе разбунтувала, но роди и такива лидери като Руди Дучке или агресивни режисьори като феноменалния Райнер Вернер Фасбиндер. За съжаление, подобни ярки типажи не се забелязват сред протестиращите студенти. Битките им в двора на окупирания университет с кафяво-червените банди на симпатизанти на БСП, сдружение „СИЛА”, ВМРО, бръснатите от „Атака”, Николай Бареков и тв7 са забележителни с детската си наивност и търсене на идентичност със „старите пушки” от площад „Независимост”.

В протестите в София дразнещо отсъства акцентът върху скандалните опити на парламентарното мнозинство и правителството на Пламен Орешарски да се назначават на ръководни позиции агентите от отвратителния репресивен апарат на комунистическия режим. Само в Министерството на външните работи дванайсет (12) шефове на общо 21 дирекции са били сътрудници или служители на тайните служби! Нещо повече. Когато пак през октомври беше направено предложение да отпаднат лустрационните текстове от Закона за радио и телевизия, които филтрират от 1997 г. бивши доносници да не участват в управителните органи на БНТ, БНР и Съвета за електронни медии (СЕМ), вестниците реагираха подозрително вяло. Незначителен дял публикации от мейнстрийма бяха свързани и с другия безсрамен опит на БСП, ДПС и партия „Атака” да върнат чадъра върху висшите ДС-кадри в разузнаването, възстановявайки отменения параграф 12 от Закона за досиетата. Реставрираните агенти бяха представени от хардлайнера на левицата Младен Червеняков като „стари и болни хора, никому не можещи вече да сторят зло”. Пропагандната мъглявина, наречена „национална сигурност” за пореден път се разстла пред дремещия разум на обществото, което така и не узря достатъчно да идентифицира и да осъди морално някогашните ченгета сред политици, дипломати, медии, университетски преподаватели, църква и бизнес.

И докато циничният рестарт на опорочените от живковското минало кадри застрашава ценностния за българите договор с Европейския съюз, то идеите за справяне с бежанците бележат тотална некомпетентност по отношение на всички норми на правата на човека и международните стандарти. Същински правозащитен шок предизвика последното предложение на МВР да се изграждат центрове за бежанци от затворен тип, както и да се предоставят проверки на дактилоскопични отпечатъци и биометрични данни на консулския отдел на посолството на Сирия! Някак не може да не се направи връзка между тези противохуманни идеи, поставящи в риск хората, потърсили убежище в България, и факта, че шеф на дирекция „Права на човека” в МВнР е Димитър Филипов, едно от гореспоменатите 12 назначения. Филипов бе оповестен от Комисията по досиета като агент Пламен (Главно разузнавателно управление на ДС).

И това не е всичко.

Неколкократните питания на Брюксел по отношение на ксенофобската политика на българската националистическа партия „Атака” задълбочават дефицитите в тримесечните протести по въпросите не само на бежанците, но и на малцинствата. Недопустимите провокации на депутатката Магдалена Ташева и на Волен Сидеров на темата бежанци очертаха според изследователи новите превъплъщения на расисткото говорене. Алексей Пампоров от Институт „Отворено общество” отбелязва как определенията „мръсен”, „крадлив”, „престъпен”, отправяни от крайнодесните към сирийците, са напълно аналогични и заместват обичайните дискриминационни стигматизации на ромския етнос у нас. Политическите фокуси на Волен Сидеров, че уж „Атака” призовава само към битка срещу монополите и повишаване на работната заплата, не могат да прикрият страстта му да мрази и насъсква срещу етническия „друг” тълпите, наричани в предизборна ситуация „електорат”. Драматично е напрежението сред жителите на кв. „Овча купел”, където предразсъдъците и страхът към чуждия сириец-бежанец са на ръба да разпалят етнически пожар от типа „Катуница”. Страховитите шпицкоманди и самоорганизиращи се отряди на неофашисти душат с инстинкта на диво животно за плячка и около бежанските центрове във „Враждебна” или градинката при Централните хали. Техният деструктивен потенциал като че ли не тревожи никого.

В този контекст буди недоумение показът на новия български документален филм „В търсене на Списаревски”, който усърдно се прожектира в „Евросинема” на бул.”Стамболийски”. Премиерата на хитряшки направената със средствата на данъкоплатеца лента, копродуцирана от БНТ, подпомогната и от програма „Култура” към Столична община, бе съпроводена от бурни ръкопляскания в култовата зала на Дома на киното. Напълно объркващо и подвеждащо бе поведението и на популярната режисьорка Адела Пеева. С думите „поклон на светлия герой” за Димитър Списаревски, „първата жива торпила на Европа” през световната война, в която България бе съюзник на Адолф Хитлер, режисьорката демонстрира три неща. Че документалното кино пак се провали като гражданска отговорност, чувствителност и послания. Че това произведение е неадекватно към живия контекст със своята самоцелна демитологизация и доста безвкусна естетика. Трето. С тарикатски методи режисьорката произвежда филм, който изплаши до смърт хора от малцинствени общности. Те виждат на екрана пропаганда на неофашистите на Боян Расате и Ангел Джамбазки, младежкото крило на ВМРО, кафявите ботуши и черните знамена на „Списаревски марш”.