„Оставка на Божидар Димитров!”, „Долу Ботевото „Майце си”!

| Юлиана Методиева,

„Няма нищо по-хубаво от лошото време“, казваше Емил Боев от едноименния криминален роман на Богомил Райнов. Романът беше култов за времето на людмилаживковския културен живот, а кинаджиите, въртящи се днес солидарно с протеста на площад “Независимост”, снимаха филмовата му версия в Хамбург и Копенхаген. За властта скандалът е като лошото време: нещо много хубаво. Когато публиката се взривява от поредния позорен управленски акт, вниманието й се разсейва. Плакатите стават все по-остроумни, но някак си следват властовите предизвикателства: след Делян Пеевски дойдоха палячовщините на лидера на „Атака“ пред Консултативния съвет. Последва назначението на зам.-министър Иван Иванов, назначението на Волен за шеф на Комисията по етика и корупция и така нататък. Протестът върви, но върви и работната седмица на Станишев, Местан и Орешарски. Навярно така ще продължава и следващия месец.

Скандалът с министър Ана Клисарова обаче е друг. Обвинения срещу нея изразиха скорострелно майки, общественици, журналисти, уважавани професори. Спонтанният гняв бе породен от съобщение на просветното министерство за отпадане на някои произведения от класически български автори от задължителната програма. Виковете “Махат „Майце си“ на Ботев!", “Заменят „Тютюн” с “Осъдени души”, “Падат “На прощаване!” зазвучаха като римейк на възгласите от миналата година. Тогава, пак през юни, след странно “лийкване” на доклад на Комисията за защита от дискриминация, препоръчващ осъвременяване на стандартите за преподаване на български език и литература, се разчу за отпадане на култови произведения на класиците Христо Ботеви и Иван Вазов. Онзи скандал получи кодовото име “Мукаддес Налбант” по името на зам.-министър по образование, експерт, МОН – 2012. Мукаддес Налбант бе назована и днес от ресорни журналисти от мейнстрийм медиите като основен виновник за безобразията, които ще доведат до груби посегателства на националната ни идентичност. Забележителното е, че този скандал също е римейк на още по-стар скандал от 2005 г. Тогава пък прононсирани националисти, водени от настоящия шеф на Комисията по етика и корупция и лидер на партия “Атака”, крещяха под прозорците на една международна конференция “Вън Брунбауер от България”, “Долу родоотстъпничката Марина Баева”. За по-младите ни читатели ще напомня само, че учените от Свободния университет - германецът Улф Брунбауер и българката Марина Баева, бяха предизвикали всенародно вълнение и нестихващи медийни скандали относно съмненията и научните хипотези за действителния размер на Баташкото клане. Абсолютно новаторските изследвания на младата специалистка по изкуствознание от Свободния университет в Берлин и нейния научен ръководител Брунбауер върху тематичната картина на Антони Пиотровски лансираше хипотезата за известно преувеличение на броя на жертвите по време на Баташкото клане. Заради тази хипотеза Балева, живееща в Германия с малкото си дете, получи десетки смъртни заплахи, а авторите на заклинанията далеч не бяха само измежду редиците на членове и симпатизанти на ултранационалистически партии.

В два поредни дни министърката Клисарова изрази две противоположни тези. На 20 юни тя оповести, че, да, разбира се, програмата трябва да бъде олекотена, защото учениците изучават твърде много излишен учебен материал. На 21 юни същата Ана Клирасова заяви, че, не, разбира се, никой няма намерение да пипа класиците на българската литература. В последващите дни нейните зам.-министри даваха тълкувание на тази управленска шизофрения по Дарик. Тълкуванията бяха също шизофренни, но това, както е известно на хората от площад “Независимост”, е запазена марка на кабинета “Орешарски”. Мейнстрийм вестниците на свой ред написаха успокоително “Скандалът с “Тютюн” – много шум за нищо” /”Труд”, 22 юни/.

Въпросът защо скандалът с класиците от българската литература така остро възпалява обществото е сложен. Правилните отговори за стойността на стихотворението “Майце си” могат да ги дадат не само филолозите, но и преподавателите в средните училища. Аз например съм преподавала това стихотворенийце на умни ученици от Средно музикално училище “Любомир Пипков”. Била съм свидетел на пълен отказ от комуникация с произведението. Струвало ми е часове да спася Ботев от тийнейджърския сарказъм и ехидство, само защото комунистическото образование го бе положил в Пантеона на безсмъртните поети. Не по-различно стои и днес въпросът с “Делба”, “Борба”, “Към брата си”,”Елегия”. Никакво демитологизиране не е да кажем просто, че тези стихотворения не стават, че са архаични, плод на юношеското бунтарство на Ботев, без да се комплексираме от налагащия се извод, че “гениалността” му е леко преувеличена, а дори “На прощаване” носи стопроцентово влиянието на европейския романтизъм върху българската поетична система.

Обществото обаче и в този момент още не е готово да приеме разумните предложения на 450 /!/ експерти, трудили се върху облекчаване на програмата по български език и литература. Освен останалото, журналистите директно поискаха от Мукаддес Налбант сметка за оценките й за ролята на освободителния характер на Балканската война. Разбираемо защо, ако помним скорошния скандал относно генерал Делов и ролята му в Кърджали през същата тази война. Подтисната от масовите гневни анти ДПС настроения по площадите, Налбант така и не успя да защити публично волята си за модернизация на учебното съдържание. Срещу нея бе изкарана, естествено, мощната артилерия на Божидар Димитров. Фъфлещ и съскащ, но както винаги патриотичен и любим на всички исторически рубрики в медиите, Димитров премаза модерността на 450-те експерти, което неизбежно получи и етнически привкус.

Защо площадите не написаха на плакатите “Долу Божидар Димитров” и “Долу “Майце си”? Защото става дума за бетонните догми на българската национална идентичност. Първите плакати с надпис “Ботев и Левски ни освободиха от турците, време е и днес да сторим същото” създадоха недвусмислен извод за непреходните схеми на интерпретации и прочит на наследството. Забележително социологическо изследване[1] измерва в степени срама като част от параметрите на националното. На последно място е поставено “Бруталното третиране на инакомислието в новата ни историография”. Това означава, че малка част от българите изпитват чувство на срам и неудобство как бяха разгромявани Улф Брунбауер, Марина Балева и други авторитетни реформатори, правещи опит да спасят българите от убийствените за мисловността им и европейската адекватност клишета.

Орхан Памук написа скоро: “По природа европеизирането предполага да се отнасяш критично към определени същностни черти на собствената си страна и култура, дори да ги намираш лъжливи и лишени от ценност, макар и не така драстично формулирано, както би го направил някой от Запад”.

Впрочем, екипът работил две години предлага не само “култовите” произведения на Ботев, Вапцаров, Димитър Димов, но и „ Хамлет“ на Шекспир и „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма, да останат като част от свободноизбиремата програма.

Учениците можеха спокойно да си отдъхнат не само от ранния Ботев, но и от Балзак и Стендал. Подозирам, че ако това не се случи скоро, ще има “Окупирай МОН” и “Долу “Майце си”, а чучелото на Божидар Димитров ще бъде изгорено в готин пърформанс.

 


 

[1] Вж. ”Първа радост е за мен”, Сборник материали от международната конференция “Места на паметта”, изд. Кралица Маб, 2013