Чест е да сте сред нас, госпожо! Но за кого остава позорът?

| Юлиана Методиева,

По телефона гласът й бе тих. Думите бяха изговаряни със спокойствие: „Заповядайте у дома. Много има за разказване, да. Последните години никой не се сещаше за него. Да. Да, ще приема, но не съм много по светски събития. Вуйчо ми се беше  затворил в стаята си, не разговаряше с никого“.

Вървях по софийската улица „Неофит Рилски“ объркана. Племенницата на Димитър Пешев, госпожа Калуда Кираджиева, ми бе споменала за забрава и принудителна сякаш изолация. Как така е забравен, питах се. Нали има фондация на негово име, а всяка година се връчват журналистически награди „Димитър Пешев“! През 90-те години „спасяването на българските евреи“ се превърна в добре котируем имидж на страната ни, а спасителната акция, съхранила живота на 48 хиляди евреи, е пряко свързана с името на депутата, събрал на 17 март 1943 г. над 40 гласа за протестното писмо до Богдан Филов! Припомнях си и как присъдата от Народния съд над „човека, който спря Хитлер“ по думите на италианския писател Габриеле Нисим, беше силно употребявана от в. “Демокрация“ и Съюза на демократичните сили...

Бюрото на Димитър Пешев е от орех, стилно, специална изработка. Общото излъчване на кабинета му е на строгост и самота. На това бюро е писал дневника си. Препрочитала съм главата „Еврейският въпрос“. Размишленията му за приемането на антиеврейските закони през 1940 г. Как и защо е одобрил тези репресивни мерки. Как и защо се стига Народното събрание, чийто заместник-председател е той, Димитър Пешев, да абдикира и да прехвърли на правителството пълномощията по прилагането на ЗЗН. Какви са политическите логики на „изселванията на евреите“ според тогавашната терминология. Десетилетие по-късно от описваните събития Пешев е имал поводи да бъде пределно искрен. Но и предпазлив. „Дневникът“ е писан по време на комунистическия режим. А комунистите бяха присвоили темата и бетонирали за 45 години своята пропагандна версия за станалото. Нормално, в тази версия ролята на Димитър Пешев е второстепенна.

Вуйчо ми, казва госпожа Кираджиева, си отиде огорчен от този свят. Заповядайте на конференцията да ни разкажете за него, отправих поканата си аз, смутена от очевидната примиреност и посветеност на паметта на скъпия й роднина. Не очаквайте много от мен, сбогува се с мен тя. Телефонът иззвъня един път по време на разговора ни. Стационарен телефон. Никакви следи на модерност, но и никакви следи на духовен упадък. Сякаш домът на човека, написал „Не можех да мълча и бездействам. Мълчанието би било противно на моята съвест, то би било противно и на моето чувство на отговорност и като депутат, и като човек.“, завинаги ще носи белезите на порядъчността и благоприличието.

Същото чувство на признателност към носителите на героични жестове, довели до спирането на влаковете за лагерите на смъртта, ме накара да поканя най-напред Ловчанския митрополит Гавриил, несвързан с ангентурната мрежа на ДС. Отказа, поради заетост в чужбина. После написах горещо писмо до Негово Светейшество Патриарх Максим. Поисках среща с неговия викарий епископ Йоан. Разговаряхме в също така тих и достолепен кабинет в Софийска света митрополия. Вложих цялата си почтителност към делата на митрополитите Стефан и Кирил, настоявах за присъствието на Негово Светейшество или на благословен от него човек. Обяснявах каква необходимост имаме в този духовен глад и отсъствие на авторитети, свещеници да разкажат как е станало възможно на лица от висок ранг от църквата ни да се противопоставят на замисленото от държавници зло. Ватиканът не го е направил, не е защитил евреите. Райхът се възползва от мълчанието им и в газовите камери загинаха близо 6 млн.евреи, заявих аз. Исторически погледнато, цялата истина не е точно такава. Българската православна църква е имала в новоосвободените земи Охридско-Битолска, Струмишко-Драмско-Неврокопска, Скопско–Велешка, Маронийско-Гюмюрджинска епархии, а митрополитите Филарет и Борис не са си мръднали пръста да спасят македонските евреи. Не исках обаче историята да смазва със своя брутален реализъм направеното в София през фаталната 43-та година. Гордея се с митрополит Стефан и митрополит Кирил. По причини, свързани навярно със заболяването на Патриарх Максим, Светият Синод не излъчи представител за конференцията.

2.
Възможен ли беше консенсус между различните гласове на хора, участвали в конференцията „Да опознаем миналото си“? Струваше ли си опасенията и страхът да дойдат в София на македонците Виктор Мизрахи, Горан Садикардио, Теон Дзинго и Тодор Чепреганов? Имаше ли смисъл изследователи на Холокоста да си направят труда да дойдат от другата страна на океана, за да кажат 70 години по-късно какво знаят и какво мислят за „случило се“? Възможно ли беше гостите, които дойдоха в хотел „Радисън” от любопитство, но останаха изкушени да слушат докрай сложните и нюансирани интерпретации на българското ни минало, да отнесат със себе си идея за по-проблематична идентичност? Накрая, има ли вход за травматични новини едно национално съзнание, което не е в покой и културен мир със собствено българското, християнското, етичното. Нито е в хармония с европейската артикулация на местата за памет за трагични случвания, на позорни действия срещу етническата и религиозната другост?

В рамките на тридневната конференция отговорът е по-скоро „да“. Избухванията, споровете някак си се примиряваха. Може би и заради присъстващите български евреи, чиито живот е бил съхранен. Или заради неизменния респект към разказите на роднините на загиналите македонски и гръцки евреи. Може би и заради високия заряд на думите на германския посланик за нуждата да говорим за престъпленията в миналото и за това, че няма давност за тях.

Съдейки по медийните реакции за събитието „Да опознаем миналото си“ обаче отговорът е „не“. Все още не е възможен такъв консенсус в широкото обществено мнение. Над 83 публикации, радио и телевизионни предавания свидетелстват за това. Ще се опитам да подредя причините за проблематичността да „драматизираме“ профила на своята идентичност:

Първа причина: Негативните образи са ненужни

Пример за отхвърлящото поведение е сайтът „Биволъ“. Още на втория ден, 6 октомври, този независим новинарски сайт даде думата на държавен служител и историк, господин Спас Ташев, да коментира продължаващата в София конференция „Да опознаем миналото си“. Внушенията на сайта са: „Това е кампания за обезценяване на този безпрецедентен акт /спасяването на българските евреи – б.а./, активно пригласяне на македонистката политика от страна на лица и структура в България.“; “Българската общност в Скопие реагира чрез официално изявление на Българския културен клуб за тревогата си от тенденциозността от провежданата конференция в х. „Радисън“. В интервюто Спас Ташев повтори написаното и казано от него, а именно, че депортациите на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония са дело на германския Райх; че германски власти конвоират депортираните евреи от транзитните лагери в Горна Джумая, Лом, Скопие, Кавала, Серес. Че, вярно, в немската кинохроника се вижда, че на вагоните пише „БДЖ“ или „Bulgaria“, но също така се вижда, че германски войници поемат хората и ги изпращат към Треблинка.

Втора причина: Никой не иска да се идентифицира с палачи

Ще цитирам една забележително плодовита авторка Даниела Горчева. Статията й „България – „съучастник“ в геноцид?“ е основана на презумпцията за недоказуемост на едно от ключовите твърдения, изговорени на конференцията, а именно – отговорността на правителството с министър-председател Богдан Филов и на цар Борис ІІІ за депортациите към лагерите в Треблинка през март 1943-та. /Разгърната аргументация по тази тема – вж. статията на Красимир Кънев в актуалния брой/. Авторката дори подхвърля квалификации от рода на „триумфираща балканска подмяна на понятията“, както и настоява „БХК да поднесе извиненията си на българската общественост за това нелепо съобщение, израз на правно и историческо невежество. Или – да докаже по безспорен и правно издържан начин твърдението“. Несъмнено този отхвърлящ подход „не, не сме виновни за геноцида“ е елемент на защитното мислене, характерно за повечето автори от мейнстрийма. Любопитното е, че горецитираните нападки се случиха не в чисто жълти издания, задоволили се да подхвърлят „Страната ни оплюта, че помагала в избиването на евреите през Втората световна“ /в. “Република“/, но в маргинални онлайн издания /“Биволъ“, „Свободата“, „Де зората“/. Извън вниманието ми остават фейсбук-постингите. Впрочем, последните дават забележителен материал за социология на националистическия по същността си антикомунизъм.

Трета причина: Антимакедонизмът в нов и стар вариант

Този сегмент е актуален не само на държавно равнище. Още през ноември евродепутати от различни партийни цветове /Андрей Ковачев – ГЕРБ, Станимир Илчев - НДСВ, Евгени Кирилов – Коалиция за България/ първи дадоха повод да започнем конференцията ни „Да опознаем миналото си“. Писмото им до еврокомисаря Щефан Фюле по повод началото на снимките на македонския филм „Трето полувреме“ бе предизвикателно за правозащитна организация като БХК да реагира заради откровеното посегателство срещу свободата на изразяване на режисьора Дарко Митревски. Квалификациите на Ковачев, Илчев, Кирилов за незавършения филм се отнасяха към насърчаване на „говор на омразата“, срещу „фалшификациите и груби манипулации на българската история“. В хода на конструиране на тематичните панели, водени от амбицията за цялостен прочит на историята ни без предразсъдъци, популизъм и патриотарщини, срещнах тежки съпротиви. Лайтмотив беше „остави ги тия македонци“. Поводът да защитим един невидян от никого филм на познатия за кинокритиката ни режисьор Дарко Митревски /за неговия „Балканкан“, 2005, са написани най-хубави отзиви/, бе коментиран с думите “хайде, премиерът Груевски му е дал милиони евро, за да помпат мускули на наш гръб“. За съжаление, режисьорът Митревски, приел поканата на първо време, отказа впоследствие да направим премиера в рамките на „Да опознаем миналото си“. След прожекцията на филма му на 3 септември в Скопие доводът на Дарко Митревски, който ми даде в широк кръг на международна и македонска общественост, бе „българските медии демонизираха „Трето полувреме“, аз съм обиден и не зная какво мога да си говоря с хора, за които съм персона нон грата“. Повечето определения в български медии по негов адрес включваха от “българофобски филм“ до „фашизоидно памфлетче“.

Антимакедонизмът е сложносъставно чувство. Провокиран от различни правителствени конюнктури, той е израз на наслояване на националистическото и балканското противопоставяне. Учени твърдят, че съперничеството е неизбежно за младите държави, както неизбежна е мегаломанията на етническа основа. Оказва се, все повече историци, медии, кръгове в Софийския университет /вж. писмото – отказ за участие от ректора Иван Илчев, рубриката „Документи“/ в голяма степен са неспособни да надхвърлят съседските вражди. Парадигмата „анти“ има своите говорители далеч извън професионалните националисти като ВМРО и „Атака“. Далеч. Дали имат общо антимакедонизмът и антисемитизмът, предстои да видим.

В заключение

Посрещнах госпожа Калуда Кираджиева заедно с останалите гости в хотел „Радисън”.  Чест е за нас да ви видим на конференцията, публично поднесох към нея своето приветствие. Подчертах, че най-важната фигура за онова трагично време е безспорно депутатът Димитър Пешев. Човекът, дръзнал да спре мракобесните действия на Богдан Филов, министър Габровски, директора на Комисариата по еврейските въпроси Александър Белев. На цар Борис ІІІ, с чието съгласие са извършени депортациите във Вардарска Македония и Беломорска Тракия през 1943 г. Димитър Пешев е оставил пътя за изход от опортюнизма и грубите прагматични действия. Както и спомен за цената, която е платил за това.

Фактите за историята ни от периода 1940 - 1944 година не са неизвестни. Конференцията „Да опознаем миналото си” е първият опит да се възстанови цялата истината с нейната травматичност и героика. Съзнаваме обаче, че политическата прагматика като печеливш подход към това минало, е все още в най-високите равнища на управлението. Все още тази прагматика, както и семплото мислене за осребряването на положителните митове в историята, е основата на днешното българолюбие. Катарзисът от признаване на позорните действия на нашите деди засега се отлага.