Пустошта на мълчанието

| Юлиана Методиева,

Книгата на Румен Аврамов „Спасение“ или падение” [1] е факт на книжния пазар повече от месец. Още на премиерата й в клуб „Алма Матер” историци и социолози вещаеха нейната нелека съдба. Няколко кратки дописки в още по-малко на брой онлайн издания не посмяха да отидат отвъд предизвикателната анотация: „Историята за оцеляването на българските евреи е придобила добре улегнала завършеност на каноничен разказ, на опростена нравоучителна приказка с щастлив край и благородни герои… Въпреки че по-голямата част от евреите запазват живота си, представата за „спасение” трудно се съвместява с депортирането на тези от Беломорието и Македония към нацистките лагери на изтребление, с тотално отнемане на гражданските права, изселването и бруталното икономическо ликвидиране на близо 50-те хиляди от „старите предели” на България.”

Край на нравоучителната приказка с щастлив край?
Дихотомията „добър народ – лоши управници"

Пред прецизно изградените тези на известния автор на трудове за стопанска история, икономическа култура и монетарна икономика, журналисти и представители на професионалната критика изпаднаха в неловко затруднение. Епистемологически затруднени са и колегите на Румен Аврамов. Всъщност, като изключим книгите на Витка Тошкова „България. Своенравният съюзник на Третия Райх”, сборника „Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на Българската православна църква” (съставители Ваня Гезенко, Алб. Танева), както и „Антиеврейското законодателство и неговото преодоляване (1942-1945)” на Петко Добчев, няма особено богата литература по темата. Или може би темата на „Спасение” или падение” е категорично неприемлива поради огромното количество патриотически и политически манипулации, довели до митология за толерантността на българския народ през последните 20 години? За деформирането на фактите около отнемането на гражданските и политическите права на нашите съграждани от еврейски произход от страна на българската държава през Втората световна война, както и за умишленото премълчаване на вината и отговорността на същата тази държава за депортацията на близо 13 хиляди евреи от „новите” земи през 1943 г. в газовите лагери в Източна Европа, става дума в тази необикновена и скандална за мисловния уют на повечето българи книга.

Румен Аврамов борави с архивите едновременно като историк и публицист

Той чете и интерпретира с еднаква вещина постановления на Министерския съвет от 1943-та, стенограмите на Народното събрание, съдържащи изказвания Никола Сакаров и Петко Стайнов, секретни писма, протоколи, доклади на КЕВ, „Спомени” на Димитър Пешев, извадки от показанията на свидетелите и обвиняемите пред Седми върховен състав на т.нар. Народен съд по т.нар. „еврейско дело”. Авторът ползва огромна база архивни единици, като ги контекстуира интересно или дори предизвикателно. Въздействаща е фактологията около фаталното Споразумение от 1943 г. между комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и германския пълномощник, представителя на Гестапо Теодор Данекер относно депортирането в „германските източни области” „на най-първо 20 000 евреи”. Списъкът за България на еврейското население наброява близо 50 000 (48 398 според преброяването през 1934 г). Белев и Данекер се споразумяват за изселването, че в „старите територии” трябва да се подготвят „нежелателни евреи” или по-видни и по-богати. Според плана на КЕВ трябва да ги концентрират в сборни пунктове (извеждане); после трябва да ги конвоират; да ги съберат на жп гари, да ги натоварят и да тръгнат в еднопосочната дестинация концентрационния лагер. Румен Аврамов е категоричен: ДА! Изпълнението на нацисткия план за 8-те хиляди евреи от „старата” територия на България, насрочено за 10 март, не се е състояло! И това се дължи на

абсолютната в граждански и политически смисъл интервенция на Димитър Пешев

Дължи се и на други народни представители, на митрополитите Стефан и Кирил, на писателя Елин Пелин, на журналиста Емил Шекерджийски. На 4 и 11 март е започнало депортирането на 4 103 евреи от Деде-Агач, Гюмюрджина, Ксанти, Кавала, Драма, Серес, Зиляхово, Демир-Хисар. От тях хиляди са били натоварени на влакове в Горна Джумая и Пирот [2], а на 18-19 март през Лом с четири кораба те трябва да напуснат България за Виена, откъдето ще продължат последния си път до нацистките лагери. Също така 7 123 евреи от Скопие, Битоля, Щип, Гевгели, Струмица, Велес, Вланя, Удово са били „вдигнати” на 11 март и заедно с 42-ма от Беломорието са изпратени с влакови ешелони на 22, 25, 29 март директно в окупираните от Райха полски земи.

Това е злодеяние, казва изследователят. Това е престъпление против човечеството, ще каже международното право, като нарича практикуването на антисемитски действия „отвратително бедствие”. Но в българския прочит на периода 1941 - 1943 г. се удържа една специфична антиномия. Фактологията за трагичните събития утихва във времето, минимизира се до степен на „изпиране на колективната памет”. Държавната пропаганда години наред бравурно отбелязва „щастливата участ” на Спасените. За загиналите се говори в няколко реда. Те не са „наши”. Онези територии в Македония и Беломорска Тракия не са били под българска юрисдикция. Нищо не сме можели да сторим. Така ли е? Можела ли е българската власт действително да спаси евреите от новоприсъединените от „царя–обединител” земи? Би следвало да може, защото евреите от Скопие и Битоля са „третирани без заобикалки от КЕВ за част от еврейското население” [3]! Румен Аврамов ни въвежда в историята на политическия дебат: левият депутат Петко Стайнов открито и реторично пита министър-председателя Богдан Филов КАКВА Е ДЕСТИНАЦИЯТА на отвежданите евреи! Питането на левия депутат е провокирано от факта, че това е денят на заминаването на първия ешелон от Македония. Той е ЧАКАЛ. На ешелоните на смъртта е предстояло да тръгнат. В този ключов момент на това ВСЕ ОЩЕ авторът предлага тънко психологическо-политически анализ: „Дори да допуснем – казва той, – че е било налице „техническо време”, осуетяването на депортирането на евреите от „външните предели” е било без изгледи за успех по причини, нямащи нищо общо с отсъствието на достатъчно много „толерантни българи”!

Защо ли?

В България, казва Румен Аврамов –развръзката е плод на елитарна игра. Тази игра е мобилизирала малобройни, но по своему влиятелни групи. Тяхната гражданска мобилизация е ставала на фона на БЕЗУЧАСТНИ широки слоеве от населението.

Това е неконвенционален прочит на митологията за българската толерантност

Залогът за самочувствието ни е тъкмо обратното: хиляди, стотици хиляди са спасявали евреите от „старите предели”! Изведнъж един академичен човек, един специалист по макроикономика ни заявява обратното. Твърди, че съдбата на евреите в най-добрия случай е можела да предизвика „хуманната реакция на малцина личности”. Но не е била в състояние „да стане кауза на едно като цяло безразлично общество”. Този отказ на интелектуалец от 21 век да бъде сред клакьорите на историята в бурните и трагични времена на Втората световна война предопределя тишината около неговата книга. За него несъмнената „икона” на българската гражданственост Димитър Пешев е представител на едно елитарно малцинство. Аврамов припомня знаменитото му протестно писмо до Богдан Филов, където депутатът от 3-ото Народно събрание еднозначно квалифицира идеята за изселване като „жестоки мерки, които може да доведат до обвинение в масово убийство”. Проблемът е, че Пешев е визирал само българските евреи. За роднините им в Скопие, Кавала, Сара Шабан, Деде агач, Битоля или Серес не става дума. Народният представител от Кюстендил Асен Суичимезов вижда наблъсканите във вагони семейства, старци, жени деца. Децата впрочем са толкова малки, някои са пеленачета. Това става на 4 март 1943 г. Тези евреи са депортирани в Горна Джумая и Дупница. Настанени са в тютюневите складове. На 18 и 19 март са откарани на пристанище Лом. Там, на българска територия, преди да ги натоварят на шлепове и през Виена да ги изпратят в лагера Треблинка,

те престояват около две седмици!

Дихотомията добър народ – лоши управници ни устройва отлично! Някак си се изплъзва по-тънкото разсъждение: а не са ли управниците точно еманация на този народ?

Оформлението на книгата „Спасение“ или падение“ е строго и безмилостно. На първа корица са жълтите звезди, с които са живеели еврейските жители на България от приемането на ЗЗН през 1941 г. Една от илюстрациите е сградата, в която се е помещавал Комисариатът за еврейските въпроси, на ул. „Дондуков” 51. Внушителна сграда с над 300 служители. През 1945 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев ще бъде осъден затова, че „по крайно жесток начин е осъществил изселването на евреи от София в провинцията; че е създал и организирал еврейски концентрационен лагер”. Днес можем да кажем истинската формулировка – осъден за Холокост, за осъществяване на дискриминационни и расистки действия срещу близо 50 хиляди евреи, живеещи в България от 19 век. Разработеният от КЕВ геноциден „план” включвал 3 етапа: изселване, концентрация, конвоиране. Неговата икономическа, антихуманна и антисемитска логика е подчинена на „крайната задача за окончателното премахване на еврейското присъствие в страната”. Според историка Александър Везенков изпращането на смърт на над 11 300 души е най-голямата екстерминаторска акция на българските власти през войната! [4]

Тази репресивна акция се е случила след най-зловещото в европейската история събитие: събирането на нацистките ръководители на 20 януари 1942 г. край Ванзее. Там се предприема и „окончателното решение” на еврейския въпрос, ферлихтунг (немски). Това означава физическото им изтребление! Администрацията на правителството на Богдан Филов прави опит да изпълни това решение. Но преди „ферлихтунг“ новоучреденият КЕВ вече е прилагал в пълен обем Закона за защита на нацията”: пълно ликвидиране на еврейските предприятия, почти пълното ликвидиране на еврейското имущество (движимото)... Ликвидиране на задълженията и събиране на вземанията. Тоталното ограничаване правата на евреите за разпореждане с имуществото, ценностите и капиталите е довело до изключване на евреите от „всички области на стопанския живот” (стр.40).

Тезата на Румен Аврамов за

българския принос, почерк и стил на експроприацията,

за „разчленяването на тъканта”, за „микроикономиката” на държавния антисемитизъм в България през 1941-1944 г. е защитена експертно и… мъчително за читателя. Тя нанася шамар върху цялостното самочувствие на българина за умението му да бъде добър съсед на „инородците”, да не ги подлага на унижения, да не посяга на правата им. Нещо повече. Авторът прави задъхваща от прозрения и познание връзка между два унизителни за характеристиката ни периода: този по време на Царска България и другия – по време на т.нар. възродителен процес, извършен през 1984-1989 г. в НРБ. В програмния си доклад за антисемитските действия на държавата Александър Белев определя логиката на тези действия като „земна компенсация” и икономическо възмездие за минали загуби, нанесени на българите(!).

Напомня ли ви на логиката на „възродителите” от комунистическа държава? За действията на КЕВ Румен Аврамов обобщава: „Демонстрирана е трогателна чувствителност към погазената справедливост. Логиката се родее със софистиката на възродителния процес от 80–те години. Експроприацията е обявена за легитимен отговор на някогашни злини... През 1941 - 1944 виновниците са евреите. През 80-те – турските ни съграждани. ЗЗН осигурява „преки ползи”. Държавата присвоява всичко конфискувано или иззето по силата на ЗЗН. Казано с езика на икономиста Румен Аврамов, „това е макроикономическата цена и косвеният принос на антиеврейското законодателство за допълнително дебалансиране на икономиката чрез подхранване на инфлацията и натрупване на държавен дълг”.

Ето още един извод, който по определен начин репликира остро и гневно на различните писания, възхваляващи уникалността на гражданското общество тогава. Лесно обяснимо е, казва авторът, че когато правителството осъществява толкова широко преразпределение на активи, на опашката се нареждат достопочтени съсловни, професионални и идейни структури. Гласовете им се чуват не по-слабо от тези на „гражданското общество”, чиито принос безброй пъти е изтъкван днес за имиджови цели. Сред тези гласове са националистически формации като „Ратник”, „Българските легиони”, младежкият съюз „Отец Паисий“, Българският народен студентски съюз или казионни организации тип „Бранник”. ЗЗН свива жизненото пространство на еврейското население, следвано от тотално задушаване на стопанската му дейност; пределно е стеснен кръгът на допустимите професии. В приложенията към книгата „Спасение“ или падение” Аврамов е публикувал числа, статистика. Убийствени числа, отрезвяващи всекиго. Той казва: „Житейските истории, съпътстващи голямото държавно насилие, убеждават, че

основен актьор са настървено напиращите „народни маси”

Ако, казва още Аврамов, вдъхновители и манипулатори в погромите са често държавата и „елитите”, то екзекуторът е винаги тълпата”. (стр. 95)

Трудно мога да предам на читателите изводите в тази книга. Особена нейна част е „Живот със злото”, където авторът разгъва едва поносима илюстрация на това, което се нарича антисемитизъм. Плячкосването, мародерстването, униженията, разтерзаването на еврейското „тяло” е представено безмилостно и сурово. Архивите показват как провеждането на антисемитската политика поражда цяла мозайка от отношения, в които прекрачването границата към злото и допирът с него престават да са събитие. На концентричните кръгове то се настанява сред върхушката, сред призваните да са обществена съвест, сред пряко ангажираните в репресивния апарат, за да зарази „народните маси”, поддали се на грабителския нагон и излъчили безчет използвачи”.



[1] Аврамов, Р. „Спасение“ и падение – Макроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2012 [обратно]

[2] Информация за тези събития е изнесена също и от Shelomo Alfassa в книгата му „Shameful behavior. Bulgaria and the Holocaust“, 2011, както и в речта на Давид Бенйозеф, президент на Софийската ложа Кармел, Б’ней Б’рит, произнесена в Деня на отбелязване на годишнината от освобождаването на Аушвиц, 2009, Полски културен център. [обратно]

[3] Вж. „Спасение“ или падение“, стр. 66. [обратно]

[4] Вж.“Спасение“ и падение“, стр. 17. [обратно]