ОБЕКТИВ ОПРОВЕРГАВА: Асандж, Николай Младенов и лустрацията

| Юлиана Методиева,

На 30 ноември 2010 г. много хора преживяха разкритията на „Уикилийкс” като природна катастрофа. Най-голямото изтичане на информация в историята се състоя в интернет пространството, а историкът Тимоти Гартън Аш я определи с думите: „Това е мечтата на историка и кошмарът за дипломата”.

“Уики – течът” на австралиеца Джулиан Асандж се изля подобно прясна вода и за ненаситните за информация източноевропейски държави, които все още нямат напълно функциониращи дипломации. В Тунис пък управниците настръхнаха, а диктаторът Бен Али буквално бе изритан месеци по-късно.

В София също се зачетоха в грамите на дипломатите. Доста манипулативно започна едно подозрително мънкане и добре изиграно отегчение. Медиите дадоха думата на заинтересовани лица. Заинтересованите лица хвърлиха поглед в „Лондон ревю оф букс” и copy paste-ваха: „Конфиденциалните документи не съдържат нищо повече от банални клюки”. Нима не знаем, внушаваха още, какво е българският дипломат!?!...

Тепърва предстоеше да узнаем цялата истина за гигантската разлика между европейските посланици и тези от времето на Тодор Живков, завършили МГИМО в Съветския съюз.

На 14 декември, малко след разтърсващите публикации на „Уикилийкс”, българското обществено мнение бе шокирано от „свои” новини. Законът за достъп и разкриване на документи и за обявяване на принадлежност към Държавна сигурност извади на показ имената на 201 посланици! Срамната тайна на българската дипломация излезе наяве. Посолските ни хора се оказаха свързани с яка пъпна връв с ДС, зачената в утробата на сталинското КГБ. След повече от 20 години преход това прозвуча като особена гавра. Ченгетата – посланици на България в Европейския съюз, САЩ, Китай или Шри Ланка в миналото си бяха писали тежки доноси под прикритието на „разузнаването” според паролите на съветската външна политика. Заради кариерното си развитие бяха мърсували в Гърция или Турция, в Загреб или Албания. Което означаваше, че държавата щеше им даде охолна пенсия след заслужената „работа”.

Винаги сме си знаели, че повечето посланици са свързани с тайната полиция на комунистическия режим. Интересното бе друго. Между 43-те имена имаше „стари” муцуни като посланика в Мадрид Иван Христов, осветлен като агент още през 2008 г. като член на политическия кабинет на Жан Виденов. Правителството на Симеон Сакскобургготски бе продължило кариерата му, продължи мандата му и тройната коалиция. В досието на Любомир Кючуков пък може да се прочетат страници, в които става ясно как неподозиращи клопката студенти по новогръцки биват легендирани като „преводачи”, за да слухтят за действията на ПАСОК. И прочие и прочие.

На 14 декември обаче едно име предизвика истинска сензация. Името на професор Богдан Богданов. Университетският и писателският елити в лицето на Александър Кьосев, Евгения Иванова, Михаил Неделчев, Димитър Камбуров признаха шока от узнатото на специален дебат, организиран на 18 февруари в Червената къща (вж. в. „Култура”, бр. 7, бр. 8). Аз също участвах в дебата и казах: „Комунизмът и тайните му служби буквално се сринаха върху главите ни”. Не бяхме мръднали кой знае колко от справяне с миналото си. Не се оказахме европейска държава, а само посткомунистическа. За жалост.

„Течът” откъм „Врабча” 1 заплашваше да отнесе няколкото грама демократично лустро от либерално-неправителственото, гражданско-академично тяло. Парадоксално или логично, в Нов български университет (НБУ) се оформи същинска опозиция срещу лийкването, извадило на показ миналото, за което кой знае защо се смяташе, че е унищожено завинаги от генерал Семерджиев и бутафорните политици на Кръглата маса. Защитниците на професора разбираемо бранеха статуквото, но отвратителната истина се оказа по-голяма от жалката битка за преподавателския хляб: досието на професор Богданов, унищожено със специален протокол през 1990 г., съдържа 183 страници доноси, което се равнява на малък роман. Само хора особено вещи в психологията на страха и подлостта биха могли да изфантазират какво са съдържали те. Така или иначе, групи хора от други места (Софийския университет) се заловиха да разплетат злата интрига, която публичността и законът за архивите на ДС им скрои, уви, без да подозират колко скоро и горчиводиханна ще е новата порция имена на професори-ченгета.

Бившият ни посланик в Атина имаше солидарна любов към себе си на студенти, преподаватели, журналисти, учени, поети. Той ги (ни) измами в онази гражданска наивност, с която като цяло посткомунистическият социум съществува. Имаше гласове (вж. „Обектив”, бр. 183) , които поискаха оставката на Б. Богданов. Имаше и такива обаче, които простенаха „Богдане, ние сме с теб, не се оставяй”.

14 декември изхвърли две илюзии: първата – че България има потенциал да създава интересна и примамлива визия за себе си чрез адекватни дипломати. Втората – че в България приятелството, вярата и лоялността имат екзистенциален ресурс.

Джулиан Асандж представи опакото лице на държавните кръгове във Вашингтон, в Москва и в София за близкото минало. За още по-далечното минало Комисията по досиета създаде такива новини, чиято болезненост трудно се преглъща. Младият външен министър на България се реши да превърне отвращението от лъжата на посткомунизма в реформа на законодателството за дипломатическия служител. Някак си Златинтръпковци (Хага), Бобибобевци (Тирана) ни дойдоха до гуша. Уплахът от ставащото преля в псевдолиберален вопъл и клетви срещу лустрацията. Старите доносници се запретват да водят дела за трудовите си права. Каква ирония! Дипломатите от времето на репресивните служби на Тодор Живков и президентът Георги Първанов се опитват да скършат идеята за персонално прочистване сред носителите на посланието „кои сме ние” извън България.

Кои сме ние?