За Бога, как така и легионерите!

| Юлиана Методиева,

Ако историците знаят, че към тях гледаме с нестихваща подозрителност, би било добре. Това би означавало, че са си взели необходимите поуки от встрастената им дружба с властта и политическите конюнктури през дългите години на комунизма и после. По време на тодорживковото управление например, Илчо Димитров и други историци от кръга на Людмила Живкова обслужиха „възродителния процес”. Тяхна бе тезата , че турските ни съграждани фактически са българи и надуваха фанфарите на национализма през цялото време на насилствената асимилация, чак до Парижката конференция за човешки права и Голямата екскурзия през 1989-та. После по време на предългия ни преход историци като Искра Баева и Евгения Калинова упорито писаха дебели книги за това, че България никога не е предлагана за 16-та република на СССР. По-нататък. Исторически изследвания заплитат все още същински интриги за това колко броя дисиденти в България е имало до падането на комунизма - тридесет ли, както е записано в Международния речник на дисидентите, или десетки хиляди. Тези крамолни сюжети съкрушават доверието на публиката до днес. Очевидно е, че, ако фактологията има точни измерения, то историческите интерпретации наистина могат да прескочат в сферата на тоталния произвол.

Не съм сигурна, че историците обръщат внимание на нашата подозрителност към адекватността, етиката и научността на техните трудове.

Ще дам още примери: Провокирани от дебели исторически томове и стотици интервюта не стихват дебатите има ли македонски език и нация, или няма. Друга деликатна тема са турските националноосвободителни движения 1985 – 1989 г. Например, според историка Веселин Ангелов Меди Доганов е ръководил от Старозагорския затвор [1] гладните стачки на турците през 1989-та. Според Михаил Иванов лицата на протестите срещу асимилацията и исканията за връщане на имената са Неджметин Хак, Сабри Искендер, Зайнеп Зафер, Мустафа Юмер...

И много други и различни фундаментални провиторечия сред историците ехтят вече двадесет години по медии и аули, тиражирани в последствие в мейнстрийма и в жълтите вестници. За всяко историческо съждение има като минимум едно против. Което и зададе устойчиво проблемен имидж на съсловието. Предполагам, че допълнителна щета на академичното им самочувствие би трябвало да им е нанесло и разкриването на агентурното минало на проф. Вера Мутафчиева.

Тъкмо в зала „Петър Мутафчиев” на 23 и 24 март в НБУ се състоя национална конференция на тема „Съпротивата срещу комунистическия режим 1944–1989 г.”. Домакини бяха департаментът „История” и Съюзът на репресираните от комунистическия режим 1944 г. И докато докладите на Костадин Касабов, Елена Бугарчева, Анка Игнатова за горянското движение и жертвите не възбудиха особени проблеми, не така стоеше изказването на престарелия някогашен възпитаник на Военното на Негово величество училище Дянко Марков. Неговият доклад “Легионерството в националното противопоставяне на комунистическото всевластие” силно ме смути. Все пак департамент „История” на НБУ стои зад всичко това!

Впрочем, кой е Дянко Марков, кои са легионерите? Съюзът на българските национални легиони влезе под сурдинка във формата СДС през Български демократичен форум, председателстван от Васил Златаров. Дянко Марков беше член на оперативното бюро, депутат няколко поредни мандата. В бързината и хаоса след падането на комунизма трябваше да се „преброят” антикомунистическите крила и структури. От политическото небитие възкръснаха „стари” лица и партии. Отнякъде непрекъснато застрашаваше демократичния ред легионерът Иван Дочев, но извън маргинални общности не се чуваше гласът на негодуванието. Така се стигна до скандалния дебат [2] в 39-тото Народно събрание за прословутата Гора в памет на спасените евреи и мемориалния жест на Израел към цар Борис ІІІ, Димитър Пешев, Светия синод и десетки интелектуалци. Още тогава засегнати от словото на Дянко Марков изроптаха не само у нас, но и в Тел Авив. В речта си пред българския пармалент Марков игнорира 11–те хиляди евреи, загинали в ешалоните на смъртта от Македония и Беломорска Тракия. Уви, високомерието на „спасителите” огорчи дълбоко еврейските ни съграждани през 2000-та година. Благодарение на бившия легионер Дянко Марков, днес парламентарист от Демократичния форум, в парламентарната зала се върнаха духът и фашизоидният тон.

Впрочем, още когато прочетох заявената тема в програмата на организаторите, реших, че българските историци определено страдат от някакво патологично оттегляне в собствения им вътрешен свят. Някакъв чист медицински аутизъм, който ги е довел до пълна загуба на контакт с действителността. Защото едва преди месец по софийските улици за поредна година крачеха с наперени муцуни 200 факлоносци от Луков марш [3], а младите социолози от ХоРА, журналисти и правозащитници протестираха пред кметството заради разрешения митинг на „нацюгите”! Всеизвестно е, че членовете на БНС агресивно обявяват генерал Христо Луков, основател на Съюза на българските национални легиони с категорично антисемитски позиции, за свой герой. Демонстративно носят знаци, изразяват с жестове и песни съизмеримостта си с легионерите, които Румен Даскалов определя като „първата организация, имаща изцяло оформен фашистки характер”. Нещо повече. Нарасналият интерес към националсоциализма може да се види освен от бруталните сайтове „Кръв и чест”, но дори и в такива като Teenproblem.net. Там напоследък, впрочем, е обявено пресрамно състезание за написване на есе на тема „расизъм”. Деца до 16-годишна възраст се изразяват с език, силно напомнящ на стигматизациите на фашистката пропаганда, влязла в речника и на десетгодишните „орлета” от Българския младежки съюз „Паисий” до 1942 г. Впрочем, в навечерието на края на Втората световна война бранниците наброяваха 450 000 членове.

Легионерите не са се противопоставяли на комунистическото всевластие.
Легионерите бяха за националсоциализма.
Това се различни неща.
Историците би трябвало да знаят най-добре разликите.

 


[1] Ангелов, Веселин. Ахмед Доган. Документална биография 1954-1990. [обратно]
[2] Вж. Вагенщайн, Анжел. Спаси ли България всичките си евреи. Медиапул, 2003 [обратно]
[3] Вж. Обектив, бр.185 [обратно]