Имаме агентурна имитация на демокрация

| Яна Пенкин,

Васил Къдринов за филма „Забравените”

и за миналото, което не помним

 

Социологът, правозащитник и бивш политически затворник Васил Къдринов е от екипа на немския филм „Забравените”. Повод за разговора ни е предстоящата му премиера у нас, докато някои празнуват стогодишнината на комунистическия диктатор.

Защо Германия прави документални филми за убитите по време на комунистическия режим, а в това време ние честваме 100-годишнината от раждането на Тодор Живков?

Разликата между Германия и България е, че там още през 90-те години се създава Фондацията за осмисляне на диктатурата на комунизма, която е финансирана от държавата и разполага с бюджет от около 10 милиона евро годишно. Така се правят филми, книги, исторически проучвания, мемориални места.

Значи осмислянето на режима там е държавна политика?

Да. В България на власт в момента е бившата комунистическа олигархия. Тя си създаде имитация на демократични партии, инфилтрира ги с агенти на ДС. В парламента няма нито една сила, която да не е свързана с бившата БКП. Сегашното правителство само имитира осмисляне на миналото. Изпращането на военния оркестър да свири на честването на 100-годишнината на Тодор Живков и отмяната на заповедта в последния момент, след като няколко граждански организации възроптахме срещу това, показва много ясно, че се играе двойна игра. За пред Запада говорим:

„Дядо ми беше убит от комунистите”

Има един евродепутат, Андрей Ковачев, който организира в Eвропейския парламент конференция за съпротивата в България срещу комунизма. Но това е за външния свят. Даже и от скандала с посланиците агенти личи същото. Ние казваме, че нямаме дипломати от ДС, но имаме агенти областни управители, депутати, изобщо те са навсякъде.

Никой от тези, които твърдят, че са големи демократи, не прокара закон за лустрация, не създаде Институт за национална памет или нещо подобно на тази немска фондация. Имаме Институт за изследване на близкото минало, който се финансира от САЩ за развитие на гражданско общество. А тази, която отпуска парите, бившата зам.-министър на културата, излезе агент на ДС.

Защо сме в тази ситуация?

Защото въпреки че България е имала демократични традиции, ние сме млада държава. Освобождаваме се от турско робство и след около 60 години идват съветските войски и налагат тоталитарен режим. И макар да е имало някакви демократични традиции и съпротива срещу режима, обществото ни е имало само около милион, милион и половина будни хора. Те се надигнаха около 1989-1990 година, но много от тях

след това заминаха в чужбина

Мислите ли, че емиграцията е основната причина?

Не само. Тоталитарните държави не съществуват заради тоталитарните партии или тоталитарните водачи. Съществуват, защото огромни маси хора приемат тоталитарния режим. У нас недоволните от режима са по-малко, отколкото в Чехия, Полша или Унгария. Имаме мощно агентурно имитиране на демокрация, много подобно на това, което е в Русия.

Друга причина е инертността на западните политици и примиряването им с всичко това. Сега това, което се случва в бившите комунистически държави, трябва да бъде обяснено, но никой не го обяснява ясно. Има една платформа на Вацлав Хавел от 2008 година, Пражката декларация, но единствената българска организация член на тази платформа е Център „Хана Аренд”, който аз представлявам – а това съм аз и още няколко съмишленици. Това е. Никой не проявява интерес. Такова е положението и с другите държави от съветския блок.

В такъв случай съвсем нормално приемаме, че от затихването на масовото настроение срещу комунизма следва тържествено честване на 100-годишнината на Тодор Живков, без да се споменава, че той е диктатор?

Това го няма никъде. Никой не чества Хонекер в Германия, нито Кадар в Унгария. Ние тук имаме посттоталитарен режим на имитиране на демокрация. Това го няма в Полша, в Чехия и Унгария. Има го в България и Румъния. И това е планомерно създавана обстановка. Че партията на Волен Сидеров кой я е създал? Партията на Яне Янев? Съвсем ясно – това са хора, които искат в едно съвременно общество пак да плуват отгоре,

да имат парите и медиите

Тук трябва да има фондация, подобна на тази в Германия. И няколко граждански организации направихме законопроект за това, по модела на немската фондация. През ноември миналата година го дадохме на Иван Иванов от ДСБ. И това е. Законопроектът, който беше внесен от Лъчезар Тошев миналото лято, предлага една куха структура, без да уточнява кой какво ще прави в нея. Тогава ходихме на обсъждане, колегите от другите граждански организации изобщо отказаха да го коментират и проектът беше спрян. Това лято Лъчезар Тошев внесе отново същия законопроект.

Как беше направен филмът „Забравените”?

Този филм беше инициатива на една немска правозащитничка, Фрая Клир. Тя е режисьор, писател и драматург. Опитала се е да избяга от тогавашната ГДР, заловена е и прекарва година и половина в затвора. През 1988 е откупена от ФРГ както хиляди други. Филмът е финансиран от телевизия РТЛ, католическата църква и Фондацията за осмисляне на комунистическата диктатура в ГДР. Аз вече бях работил за отварянето на тези архиви с редица парламентарни въпроси, които сме отправяли от граждански организации. Така Фрая Клир ме покани да работя по филма.

Освен това съм бил войник на границата в края на 70-те – бях радист в отряда при Малко Търново. Превеждал съм на заловени младежи от ГДР. Имам добра представа какво беше това време, какво бяха гранични войски и изобщо какво беше границата. А след като завърших социология, бях съден от режима за критика срещу комунизма и съм бил политически затворник. Така че знам добре

как работи Държавна сигурност

Какви са очакванията ви от показването на „Забравените” тук? Какви са целите на този филм?

Тази фондация финансира четири филма – имало е конкурс, тези са спечелили. Поводът бе годишнината от издигането на Берлинската стена на 13 август. И всичките бяха излъчени около годишнината по различни немски канали. За да знаят младите какво е било. „Забравените” е направен така, че да бъде използван сега в училищата. Филмът е емоционален, показва съдбите на 6 души – двама са убити, двама са затворени, на един му е отрязан крака, един е успял да избяга.

С какво българските власти помогнаха за „Забравените”? Освен с архивите, разбира се.

Когато снимахме филма, ходихме в Гоце Делчев – този район е място на десетки убийства. Питахме един офицер от сегашната Гранична полиция – имате ли от старите руски джипове, униформи, автомати. Той каза – всичко имаме, но началниците в София трябва да разрешат. Три писма до пресцентъра на МВР, много пъти звъняхме по телефона и накрая пиарката на тамошната Гранична полиция каза – нямаме разрешение, не можем да ви съдействаме. И всичко трябваше да се търси от местни хора, боядисвахме униформи...

Какво можем ние да направим с този филм? Ще направим ли нещо подобно?

Искаме да сложим субтитри, да направим копия, да го изпратим в регионалните инспекторати по образование и да го разпространим в училищата и у нас. Искам да подготвя пакет от поне три филма – българския „Граница”, защото той показва как заради отпуските убиват, „Забравените”, защото показва тези, които искат да избягат, и още един немски филм, „Предателството”, който разказва за тези 10 000 младежи, които ЩАЗИ е вербувала за доносници.

Разговора води
Яна Пенкин