Страхът не си е отишъл, а е още тук

| Яна Пенкин,

В последните седмици един от най-задаваните въпроси беше - кой как отбелязва 20 годишнината от събарянето на Берлинската стена и падането на комунистическия режим? У нас - различно. Някои се радваха на любимата група на руския премиер-президент – по това много се изписа и изговори, затова само ще добавя, че други не й се радваха. Всъщност точният отговор на въпроса е – отбелязахме го, кой както може. И най-вече – само който иска. Костадин Бонев и Влади Киров, режисьор и сценарист, казват, че са отбелязали годишнината с премиера на филма си “Класифициране на спомени” – филм за живота на д-р Любомир Канов. Психиатър, винар, дисидент. За да разкажеш историята на няколко поколения, трябва да я погледнеш през очите на техен представител, няма как. Защото публиката иска да се идентифицира с героя – значи трябва да има герой. Както самите автори казват – Получава се отзвук не защото разказваме история за ДС, а защото твърде много хора се идентифицират с мъките и премеждията на д-р Канов. Затова е добър филмът, ако е добър. Защото историята на д-р Канов е близка на много хора, включително и на млади. По простата причина, че страхът не си е отишъл, а е още тук. И все пак, филмът е за ДС. Значи трябва да питаме не кой, как и какво иска да отбелязва, а защо 20 години по-късно страхът от ДС не си е отишъл? Всъщност този въпрос е отговор на друг въпрос, скрит. Защо не всички искат да празнуват 20-годишнината.

Ето и някои други въпроси и отговори.

- Защо решихте да направите филм именно за Любомир Канов?

Костадин Бонев: Аз ще започна пръв, въпреки че причината да правим този филм е Влади Киров - сценаристът, с когото вече толкова години работим заедно. Влади Киров е близък приятел с д-р Канов от времето преди той да влезе в затвора. Т.е. по някакъв начин Влади е свидетел на събитията, предхождали влизането в затвора. И сега, просто разговаряйки за Канов, за неговата книга “Между двете хемисфери”, ние си казахме, че е много добър вариант - разказвайки за д-р Канов, да разкажем за тези години, за тези времена и по някакъв начин да направим равносметка на поколението, на хората между 50 и 60 години.

Влади Киров: Винаги съм мислил, че ще дойде времето, когато ще напиша сценарий за д-р Канов, но изчаквах да минат годините и да се отлее пяната на звани и незвани витии, които се представяха като борци против комунизма. А истината не беше такава. В годините след 1990 г. се натрупаха много лъжи, много неверни неща и много пишман герои се появиха на сцената. И преди година и половина-две реших, че е дошло времето да се опитаме да създадем филм, в който да се огледа едно поколение, чийто живот в по-голямата си част мина в стъгдите на комунизма. Предложих тази идея на Коцето, обсъдихме, говорихме с д-р Канов, той се съгласи и аз написах сценария, получихме подкрепа и ето, имахме премиера.

- Доволни ли сте от филма? Успели ли сте чрез съдбата на един човек да разкажете за времето?

Костадин Бонев: Това е много трудно да бъде преценено от нас двамата. Мога да кажа, че сме удовлетворени от работата си. Успяхме да направим филм, който да вълнува хората. В последните години ние с Влади много внимаваме нашите послания да са разбираеми за младите. След като един филм е готов, винаги го проверяваме с млади хора – дали те разбират за какво става дума. Така направихме и този път. Оказа се, че приликите с днешното време са повече, отколкото ни се искаше, но какво да се прави...

Влади Киров: Все съм писал филми, които са снимани, имали са премиери, имало е публика, но такава огромна публика, каквато видях този път в 8 и половина вечерта, доста късно за нормалния човек, който не е злоупотребил с алкохол..., за мен това беше истинско удоволствие. Давам си сметка, разбира се, че там имаше много хора, дошли от любопитство, от злорадство, да видят дали сме се провалили с Коцето Бонев. Ако ви кажа, че съм напълно удовлетворен от филма, това ще бъде малко неточно. Винаги може да се направи още по-добро, а и обстоятелствата, в които бяхме поставени, бяха доста странни и ни затрудняваха. Най-вече да не преминем границата на навлизането много дълбоко в личния, интимния живот на нашия герой, а в същото време да бъдем най-близо до истината. Това беше нашият истински проблем и си мисля, че успяхме да запазим баланса между скритите неща, останали неизказани и истината за миналото и настоящето.

Костадин Бонев: По мое мнение, колкото човек е по-интелигентен, толкова по-широко е личното му пространство, онова, което не бива да се прекрачва от други хора. И толкова по-добре си го пази. Всеки от нас е изпитвал неприятното чувство, когато някой се опитва да влезе в това пространство. Затова ни беше необходимо време - да се изгради взаимно доверие между екип и герой – или ако трябва да използваме точната дума, протагонист. Трябваше ни време, за да може да си се доверяваме, да говорим на общ език и когато казваме една дума, да разбираме едно и също нещо. По тази причина, филмът има необичайно дълъг снимачен период, повече от година – започнахме през септември 2008 г., последните снимки са от август 2009 г. Можете да си представите, ако бяхме снимали 20 дни – колкото е нормалният снимачен период за такъв филм, - какво щяхме да знаем за д-р Канов и как щяхме да се разберем. И мога да кажа, че това, което ние сме направили с филма, е това, което той е допуснал да направим.

- А как гледаше д-р Канов на филма – като на разказ за живота му или като на филм за режима?

Костадин Бонев: Мисля, че д-р Канов се почувства по-спокоен, когато разбра, че филмът не е само за него, защото иначе тежестта беше прекомерно голяма и той искрено се притесняваше дали от многото приказване и многото думи, ние ще съумеем да подберем най-важното. Всъщност така и не се договорихме, през цялото време имаше спорове кое е най-важно, но така е правилно, в спора се ражда окончателната конструкция. Когато д-р Канов разбра, че говорейки за него, ние говорим за поколението, че описваме не един живот, а един процес, тогава вече се чувстваше по-спокоен.

Влади Киров: Аз съм приятел с него от 40 години, от 1969 г. С най-различни преживелици. Коцето трябваше да наваксва в движение. Жизнената съдба на Канов е необичайна в сравнение с тази на много други хора, живели по същото време. И въпреки желанието му на моменти да се налага над мене и над Коцето, опитвайки се да прецени кое е важно и кое не е за бъдещия филм, в крайна сметка ни се довери и остави правенето на филма в нашите ръце. Мисля, че постъпи разумно, въпреки че – както той ми каза - филмът е ваш, но животът е мой. Е, тъкмо в това е драматургическият конфликт – да, животът е негов, но филмът е наш. Както искате го разбирайте.

Костадин Бонев: Съществува субективна гледна точка. Това е Канов, видян през очите на един филмов екип, нашите с Влади. Неговият живот се превърна в художествено произведение, което не е задължително да бъде винаги 100% огледално на истинския д-р Канов.

- Срещахте ли се по време на снимките с неговите приятели-доносници – във филма те не присъстват лично?

Костадин Бонев: Това беше много важна тема. И ние 2-3 месеца работихме без да я докосваме, а после решихме, че трябва да я изясним. Една голяма част от тях вече са покойници, друга част не са в България. Запознавайки се с досието на д-р Канов, аз реших, че по-важно е да изследваме метода. Защо да закачаме някакви хора, които някога са извършили грешка, за която може би съжаляват, но която е далеч по-малка от извършеното от хората от ДС. Ако едно 20-годишно тогава момиче е трябвало да бъде свидетел и да говори колко лош човек е д-р Канов, не мисля, че сега трябва отново да будим призраците на нейния грях, извършен тогава. Много по-важен е методът и затова пуснахме доносниците само с гласове. Взехме показанията и направихме колаж от неидентифицирани гласове, които обаче достатъчно ясно разкриват механизма. Много по-важен беше проблемът с неговите реални мъчители. Ние успяхме да открием един следовател, който първоначално се съгласи да се снима. Това е човекът, който е извършил обиска в дома на д-р Канов

Влади Киров: Това е шефът на оперативната група.

Костадин Бонев: Да, аз и досега не мога да се оправям с тази терминология, Влади е по-вещ. Та ние го намерихме - извън София, скрит в едно селце. Той първо не искаше нищо да се знае за него, после, кой знае защо, реши да се снима. На нас обаче ни трябваха 2-3 дена, за да се организираме и да отидем да снимаме. А на него тези 2-3 дена му бяха достатъчни, за да проумее, той е достатъчно умен човек, че няма как да получи друга роля в нашия филм, освен ролята на лошия. Аз ви гарантирам, че наистина бях изключително добронамерен и исках да постигна някакъв баланс и исках да му дам възможност да се защити по начина, по който това се прави във всяко едно литературно произведение. Всеки, който е писал, знае, че авторът трябва да защитава както протагониста, така и антагониста си. Жалко, че той се отказа. Но мисля, че от писаните текстове успяхме да изградим образ, който е адекватен на това, което се е случвало.

- Защо настоящето, в което живеем, почти отсъства от филма?

Костадин Бонев: Днес животът на д-р Канов е много повече в Америка, отколкото в България. Той си идва за 15-20 дена в различни периоди, но, слава Богу, е встрани от това, което се случва тук. Казвам “слава Богу”, защото ако той се беше намесил в политиката, един дявол знае къде щеше да го изведе тази крива пътека. Много хора видяхме, които бяха прекрасни и с които се случиха невероятни трансформации, след като влязоха в политиката. За мен най-голямото качество на д-р Канов е това, че той си остана чист дисидент, който се предпази от вълчите ями на политиката.

- А имаме ли истински дисиденти, останали в България?

Костадин Бонев: Не мога да кажа със сигурност. Всеки от нас познава хора, които са устояли. Тяхно основно качество е, че не излизат в предните редици, не се хвалят с постиженията, смятат, че са направили нещо нормално. Но, познавайки историята на страшно много чешки, унгарски, полски и източногермански дисиденти, с тъга можем да кажем, че ние сме бедни откъм, да ги наречем така - мащабни дисиденти.

- Промени ли филмът отношенията ви с д-р Канов по някакъв начин?

Костадин Бонев: За мен не. Аз го познавах по-малко преди, сега го познавам повече. За Влади – разбира се, защото те се познават от 40 години.

Влади Киров: Приятелството ни покрай филма беше отново поставено на голямо изпитание по ред причини. Най-вече за степента на навлизане в личния живот. Струва ми се, че приятелството остана и в този смисъл не бих казал, че е променено. Има вероятност той да се чувства малко неудовлетворен от филма...

- Това може да се промени с времето.

Влади Киров: Да, вероятно е така. До някакво ниво успяхме да постигнем целите, които си поставихме - да класифицираме някакви спомени, да ги обвържем с един човек и така да представим онзи отминал недобър свят, недобър живот.