Интерпретации за соцносталгиите

| Георги Медаров,

На девети октомври 2013 г. в конферентната зала “American corner” в Столичната библиотека бе представен сборникът “Българският комунизъм. Дебати и интерпретации“[1] (вж. „Обектив”[2]). Представянето, а и самата публикация, продължават дебата, започнал през 2011 г. на кръглата маса “Българският комунизъм - две десетилетия по-късно”. Конкретният повод е желанието за по-систематичен и научен отговор на гражданските празненства покрай стогодишнината от рождението на Тодор Живков, както и на цялостното надигане на соцносталгията. Струва ми се обаче, че въпросните дебати надминават първоначалната си цел, оформяйки собствен разговор за отношението между гражданската и научната роля на изследователя на комунизма. Конкретно за изследователите, които целят изграждането на ангажирана позиция, осъждаща периода под една или друга форма. Пред тях се поставят и по-широки въпроси относно възможността за разграничаване на фактите от ценностите и на науката от политиката.

На представянето бяха поканени да говорят Майя Грекова (вж. текста на нейното представяне в „Обектив“, бр. 214) и Румен Даскалов, като и двамата засегнаха именно тази проблематика. Майя Грекова, позиционирайки се в рамките на подходите на Румен Аврамов и Александър Везенков, критикува смесването на науката с гражданската позиция, препращайки към веберовото разбиране за ценностна неутралност. Нека припомня, че около статиите на Везенков и Аврамов се оформя ключовото противопоставяне в книгата. Те изразяват определени опасения от канонизирането на десния разказ за комунизма. На представянето Румен Даскалов също изрази сходни критики, иронизирайки кръглата маса от 2011 г., като я уподоби на футболен мач, в който участва само един отбор със сини екипи, макар и в различни нюанси. 

Възможен ли е единен десен разказ?

Струва ми се обаче, без да оспорвам по никакъв начин важността на въпросите, поставени от Грекова и Даскалов, че в книгата се съдържа още един не толкова явен аспект. И по-точно, че зад общото осъждане на категорията комунизъм не е задължително да стои канонична структура. Тук не искам да се занимавам със спецификите в статиите, а само ще дам няколко свободно избрани примера за разнородността на интерпретациите на соцносталгията.

Евелина Келбечева, например, предлага да мислим носталгията като ефект от “изключително умелото подменяне на разказа” от (пост)комунистическия елит (75) и „настоящия“ процес на “раз-образование”. Различна е перспективата на Даниел Вачков, според когото носталгията по соцстопанството е следствие от разрива между вкорененото в опита съзнание на “обикновения човек” и незнанието за “обективното” състояние. Обективни знания се появили едва наскоро, твърди той, цитирайки изданията на Института за изследване на близкото минало (44). Така “обикновените хора” не правят връзка между “микро- и макроравнище”. А преди просто не е имало “адекватен спомен” (48) за “реалното” значение на дефицита (49), за абсурдите “от икономическа гледна точка” (50) и за “негативните страни на прекомерната заетост” (48).

От друга страна, Даниела Колева не осъжда носталгията, тя твърди, че социализмът “не допуска носталгия”, а наличието ѝсвидетелства за ”алтернативи, възможни само при демокрация” (124). Михаил Груев също не я разглежда като фалшиво съзнание (без значение дали като продукт на план или не), а като исторически процес, в който паметта се въвлича в политически битки за легитимност между бившите комунисти и новите антикомунисти (91). Това е описано и от Емилия Занкина, която разкрива конфликтния образ на Десети в разказите на елитите и как им служи за електорална мобилизация. В статията си Петя Кабакчиева демонстрира, че важните комунистически наследства са в полето на институционалната памет, засягаща общия живот, а не в интимния спомен (133). В нейния текст ясно се вижда, че и гражданските битки трябва да се водят именно там, а не за индивидуалната памет, която тя нарича и „лично право“. Кабакчиева оспорва и идеята за масовото разпространение на соцносталгията, изваждайки наяве нюансираността в популярната памет за времето преди 1989 г.

С тези кратки примери се стремя да покажа, че сборникът е твърде разнороден, в него не присъства една антикомунистическа парадигма. Действително повечето от текстовете изразяват негативен патос към категорията комунизъм и соцносталгията, но без обща интерпретация на причини, практики или ефекти. Сборникът включва широка палитра от разнородни подходи и аргументи. Преди всичко си струва да бъде четен и обсъждан, а появата на диалог показва възможност за нови вълнуващи дебати. Разбира се, това създава и чисто технически проблем пред въпроса за преподаването на комунизма, защото макар и известен консенсус за същността (като зло) да е мислим, то по-трудно ще се стигне до консенсус за проявленията. Между другото “третият път“ на Александър Везенков и Румен Аврамов, отвъд „нормализацията“ и „ненормализацията“, не е новост. Например, Институтът за критически социални изследвания[3] отдавна разработва историческа социология на социализма, далеч от “лявата” реабилитация и “десните” присъди.

Кой комунизъм?

Бих искал да завърша с по-общо наблюдение върху споменатия антикомунистически патос. Струва си да си припомним критиката на Хана Аренд срещу „делото Айхман” и въвличането му в политическия проект за национално строителство и съпътстващите парадокси от криминализирането на периоди и идеи. A и ако целта е морална позиция, то чия? Този въпрос би оголил несъгласията не само с миналото, а и с настоящето. Времето преди 1989 г. може да се критикува от абсолютно противоречиви позиции. В България някои смятат комунизма за “национално предателство”, а други за националистически. Ако изберем втората по-либерална критика, то прогонването на българските турци превъзхожда изселването на виетнамските работници в зората на демокрацията само по мащаб. Втренчването в “зли същности” и в липсата на абстрактна свобода може да скрие съвсем конкретни дефицити на свобода днес.

Георги Медаров е докторант по социология в СУ "Св. Климент Охридски". Участва в група "Нови леви перспективи".


↑[1] Михаил Груев и Диана Мишкова (съст.). 2013. “Българският комунизъм. Дебати и интерпретации”. София:ЦАИ

↑[2] Кръстев, К. 2013. Сборникът "Българският комунизъм" не поставя точка на дебатите за изследването на комунизма. Брой 213 "Обектив"

↑[3] Вж. напр. “Историческа социология на социализма”, 2003, бр. 1-2, сп. “Социологически проблеми”; “Седмичните кинопрегледи: към историческата социология на социализма”, 2005, бр. 1-2, сп. “Социологически проблеми”; “Социализмите под микроскоп”, 2011, бр.3-4, сп. “Социологически проблеми”.