Размисли за и по повод на книгата на Румен Аврамов „Спасение” и падение”

| Емил Коен,

Минаха 70 години от онзи 9 март 1943 г., когато бе отменена депортацията на 8 000 евреи от т.нар. „стари предели на Царството”. И така около 48 000 граждани на България от еврейски произход запазиха живота си и не се превърнаха в дим, излетял през комините на крематориума в Треблинка, каквато съдба сполетя техните 11 443 сънародници от т.нар. „нови земи”, т.е. от Източна Тракия и от Вардарска Македония.

Първоначално натикано в ъгъла на историческата забрава, от 60-те години на миналия век, успоредно с превръщането на комунизма в националкомунизъм и с опита му да получи признание като „нормално” явление на историческата сцена, запазването на живота на българските евреи започна все по-тържествено да се отбелязва и да бъде възхвалявано като „заслуга на БКП и лично на др. Живков”[1]. Революцията от 1989-90 г. не изневери на вече сложилата се традиция, само възхвалата смени адреса си: сега заслугата вече еднозначно е приписвана на Димитър Пешев и колегите му, подписали прочутото „писмо на 43-та”, както и на протестите на Православната църква и на отделни общественици, а двойствената позиция на цар Борис III-ти[2] започна да се тълкува като „налагане на вето” върху решението за унищожение. Общото между двете на пръв поглед полярни оценки за това кому следва да се пада заслугата за запазването на живота на „евреите от старите предели” е във възвеличаването на „българския народ”. Със своята „толерантност”, „човеколюбие” и „неподвластност на антисемитската пропаганда” той и в двата варианта се оказва скритият, но решаващ фактор, изиграл ключова роля в това „героично” дело.

Но зад дитирамбите около героичната епопея на „спасяването” мъчително се спотайва един пронизващ съвестите на съвременници и наследници парадокс – как така бе възможно по едно и също време, при един и същ политически и обществен елит, в рамките на една и съща политическа цялост 11 343 евреи да бъдат унищожени, а около 48 000 други да запазят живота си? И тъй като миналото не може да не е предмет на морална, а и на политическа оценка, особено когато иде реч за геноцид и за отказ от него, то споровете за вината и честта, за подлостта и благородството, за това кое повече тежи на везните на Историята – унищожението или запазването, продължават и краят им не се вижда.  

Ала на тези спорове, главният от които е за вината и отговорността на българската държава за гибелта на евреите от Вардарска Македония и от Беломорска Тракия, им липсва нещо много важно, а именно факти за емпирическата плътност на всекидневния държавен антисемитизъм, или както се изразява Аврамов, за „живата микроикономика” на антиеврейското насилие”[3]. Страните в диспута се замерят с добре известни исторически документи и свидетелства, публикувани вече неколкократно[4]. Това са официални бумаги (закони, постановления, решения и т.н.), политически изявления, дипломатическа кореспонденция, дневници, писма, свидетелства на очевидци. Те информират за юридическата подготовка на геноцида, за политическите битки около нея, за нормативната уредба, регламентираща обезправяването на евреите, за подготовката и осъществяването на депортацията на хората от „новите земи” и за изселването на евреите от София в провинцията.

Но „окончателното решение”, т.е. унищожаването на европейските евреи в лагерите на смъртта, не е изначалната цел нито на Нюрнбергските закони, нито на приетите по техен модел у нас Закон за защита на държавата и Закон за еднократния данък. Едва в чл. 7 на Наредбата от 29 август 1942 г., която конкретизира антиконституционния „Закон за възлагане на МС до взема всички мерки за уреждане на еврейския въпрос…”, обнародван на 4 юли същата година, се посочва, че „Еврейските общини имат за задача да подготвят изселването на еврейското население.”[5] Но и на 30 октомври 1942 г. в своята Паметна бележка за състоянието на еврейския въпрос в България комисарят по еврейските въпроси Белев пише, че „в основата на цялата система, установена с наредбата, за ликвидация на еврейското имущество и еврейското влияние, лежи предположението, че евреите ще останат в страната най-много още 4-5 години”[6]. С други думи, дори в навечерието на споразумението Данекер – Белев от 22 февруари 1943 г., което решава съдбата на 20 000 евреи „от новите български земи и от старите предели на Царството”[7], фокусът на репресивните актове е всемерното ограничаване на гражданските и политическите права на евреите, тяхното изхвърляне от гражданския оборот, превръщането им в парии, досегът до които е наказуем. Най-важната област на репресиите е икономическата: да се ограби „еврейското имущество”, да се изтласкват евреите от стопанската сфера, да се превърнат те в крайни бедняци, които могат да печелят само толкова, колкото да не умрат от глад те и семействата им, за да не става нужда държавата да ги изхранва. Това е всекидневието на държавния антисемитизъм, а икономическата репресия срещу евреите е основната дейност на основаното с Наредбата от 29 август 1942 г. Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ). С това всекидневие на държавния антисемитизъм се занимава книгата на Румен Аврамов.

Авторът е направил нещо, което никой преди него не е свършил – той се е заровил в хилядите скучни бюрократични документи, фиксирали с чиновническа акуратност процеса на икономическото унищожаване на българското еврейство, както и на плячкосването на имуществото на депортираните в Треблинка беломорски и тракийски евреи. Именно това заравяне в архивите дава емпиричната плътност на всекидневието на икономическия държавен антисемитизъм. То показва дейността на държавната агенция по антисемитската репресия – Комисарството по еврейските въпроси „отвътре”, от гледната точка не на политическите речи, не на прокламациите, изявленията и официалните документи, а от ъгъла на зрение на всекидневната работа на бюрокрацията на репресиите. Книгата е историко-архивно икономическо изследване. Но това е само на пръв поглед. Защото в хода на проучването си авторът е направил потресаващи открития и в резултат произведението може да се чете и като своеобразен трактат по етика.

Не може да бъде другояче, когато предмет на изследването е поведението на държавата като институционализиран разбойник. А когато разбойникът „върши работата си” в непосредствена близост до дома ти, т.е. пред очите на мнозинството хора, на това, което високопарно се нарича „български народ”, то към всеки от „съседите” може да се зададе въпросът: ти как реагира на набега върху твоя еврейски съгражданин? И потресаващият извод, който се налага от текста е, че отношението на голямото мнозинство от хората варира в диапазона от безразличието до открито манифестираното желание на огромно число хора „да се облажат”. Едно страшно откритие, произтичащо пряко от анализа на огромен масив архивни документи е, че много голяма част от населението е рамо до рамо с разбойника държава: тя граби и т.нар. „малък човек” чрез безчислено количество дребни хитрини, лъжи и измами прави същото. „Онова, което сред върхушката и държавните ведомства става под маската на „благоприличен” и добре смазан консенсус, сред простолюдието приема истинския си брутален облик на мародерство.”[8] А самата държавна бюрокрация, в лицето на чиновническия апарат на КЕВ, играейки привидно ролята на безпристрастен арбитър и на страж на законността (горчивата ирония е, че тя е стожер на една законност, която от гледната точка на нормалния морал чисто и просто е сборник от инструкции как да се краде и ограбва) не е нищо друго освен главният мародер. След като привежда искането на един от делегатите на КЕВ, някой си Джамбазов, „КЕВ да разреши на чиновниците да се дават по-ниски цени и без търг необходимите им вещи”, Аврамов прави недвусмисления извод, че „апелът документира отсъствието на каквито и да било морални задръжки при допира със злото и приемането, че да се мародерства се полага по право.”[9]

Разбира се, когато разглеждаме книгата на Румен Аврамов като етическо и народопсихологическо изследване, наблюденията и изводите, които авторът прави в последната глава „Сетивата към злото”, правят най-шокиращото впечатление и насочват към печални изводи. Защото в нея не става дума за всекидневието на институционализираната репресия, а за „частното” поведение на високо уважавани хора. И ако обоснованите предположения, че някои евреи са получили значително облекчение на положението си чрез даване на подкупи, са си, така да се каже, в „реда на нещата” (може ли някой да осъди човек, който, поставен в непоносими условия, се опитва чрез рушвет да подобри съдбата си?), то действията на членове на елита на Царство България, които искат от Белев на тях или на техни близки „да им се разреши въпросът” чрез получаване на част от „законно ограбеното” еврейско имущество, предизвикват горчиви размисли. Защото хора като митрополит Неофит, който публично се застъпва за евреите, като депутата Петър Михалев, един от подписалите писмото на Пешев[10], като прочутия университетски професор Ал. Балабанов и много други не намират нищо осъдително в това да искат да получат нещо от вече експроприираната собственост на евреите. Тяхното поведение е напълно разбираемо от гледната точка на обикновения еснаф: появил се е ресурс, той е „законно” придобит от държавата и следователно, всеки, който има нужните връзки, е в правото си да се възползва от него. Какво тук значи произходът му? Нали просителят, именно той, не е ограбил или откраднал нищо? Да му мисли държавата, той (просителят) е морално чист. Този огромен разлом между публичното поведение в защита на евреите и частните действия за получаване на изгода чрез съучастничество в мародерство, станал за пръв път публично известен чрез изследването на Румен Аврамов, хвърля тежката си сянка и върху мотивацията на обявяващите се в защита на евреите членове на елита. На нея й липсва цялостност, благородните убеждения и действия не са достатъчно силни, за да спрат желанието за частно облагодетелстване от ограбеното имущество. Да, в България животът на евреите от „старите предели” бе запазен и този положителен факт не може и по никакъв начин не бива да бъде забравян.

Но за обективния наблюдател не може да не се хвърли в очи разликата между действията на елитите у нас и в страни като например Дания и Норвегия. Както е известно, когато германците в окупираната от тях Дания се обръщат към местните власти за съдействие в „решаването на еврейския въпрос”, получават отговора, че кралят пръв ще си сложи еврейската значка[11]. А няколко министри от станалото нарицателно като синоним на колаборационизъм правителство на Куислинг в Норвегия (също окупирана от нацистите) подават оставка, когато „службата на Айхман заповядва тяхното депортиране (на арестуваните евреи, бел. моя, Е.К.) в Аушвиц”[12]. Разбира се, поведението на елитите в Дания и Швеция е съпоставимо с действията на Пешев и приятелите му. Ала разликата е в типа на проявения хуманизъм. Бих си позволил да обознача застъпничеството на Пешев, а и на немалка част от другите адвокати със съчетанието „патриархален хуманизъм”. Пешев и колегите му протестират, но не по принцип, а защото разтревожени техни лични познати от Кюстендил ги алармират. Ами ако тези кюстендилски евреи нямаха късмета да познават хора, имащи преки връзки с подпредседателя на Камарата Пешев? Дали той и приятелите му щяха да протестират? Щяха ли те да постъпят както е постъпил пловдивският митрополит Кирил, който, когато е научил – не от познати и приятели, а просто като гражданин, че евреите от Пловдив са събрани в нощта на 9 срещу 10 март 1942 г. и ще бъдат „изпратени в Полша”, веднага е изпратил протестна телеграма до царя и е обещал да даде убежище в дома си на покръстените от еврейски произход. „Нека най-после да ги вземат от моя дом”, е казал митрополитът и е пояснил, че „имах в тоя случай примера на древните християни, които не само пазеха своите, но събираха средства помежду си, за да откупуват от робство християни от друга народност.”[13] Не знаем отговора на този въпрос. Но у читателя на книгата на Аврамов остава трайното усещане, че политиците, пък и не само те, са предприели действия, защото изведнъж са осъзнали, че „техните” евреи са в смъртна опасност. Техните, а не евреите изобщо и във всеки случай не евреите от т.нар. „нови земи”. Земите са били „наши”, но за правителството, което с Наредбата за поданството в освободените през 1941 земи от 5 юни 1942 г.[14] лишава евреите от „новите земи” от българско поданство, както очевидно и за българските политически и обществени елити, те са били „чужди”. С други думи, на „нашите” кюстендилски евреи (е, разбира се, няма как в тази ситуация да се застъпваш само за евреите земляци) се признава качеството на човешки същества, чийто живот е висша ценност, а на „чуждите” – не.

Какво пък, може би на една патриархална страна като България подхожда именно този вид патриархален, парциален по природата си хуманизъм? Може би. Това не намалява значимостта на запазването на живота на евреите от „старите предели”. Но идеята за ущърбеността на мотивацията на хора като Пешев и други, която недвусмислено се подсказва от книгата на Аврамов, би следвало да действа отрезвяващо върху склонните към митологизации автори и към държавните елити, които винаги поддържат приказката за „героичния народ, спасил от смърт съгражданите си”.

Все в тази връзка няма да е пресилено да се каже, че книгата на Румен Аврамов е митоборческа. Политиците и прислужващите им автори на исторически и публицистични съчинения не спират да леят потоци от думи за „хуманизма” и „толерантността” на нашия народ, за „героизма” на тези, които допринесоха за запазването на живота на евреите от „старите предели”. Разбира се, имената на Д. Пешев, на П. Михалев, на адвоката Ив. Момчилов, на Вл. Куртев, на Асен Суичмезов, на владиците от Светия синод, на опозиционните депутати Никола Мушанов и Петко Стайнов, на Стоян Костурков и на мнозина други винаги ще се споменават с уважение и признателност. Както е известно, кюстендилската делегация (Михалев, Суичмезов, Куртев и Момчилов) пристига в София на 9 март сутринта и веднага се отправя към дома на Пешев. Разговорът на подпредседателя на Народното събрание Пешев с министъра на вътрешните работи Габровски на 9 март 1943 г. по обед несъмнено има историческо значение, защото резултатът от него е отмяна на заповедта за депортация[15]. Пешев задълбочава инициативата си, събира привърженици и на 17 март 1943 г. се появява прочутото писмо на 43-та депутати[16] до премиера Филов. Без съмнение това е смел и благороден акт. Но дали заслужава да бъде наречен „героичен”? Книгата на Аврамов не поставя този въпрос. Но наблюденията и изводите му и най-вече развитите в главата „Сетивата към злото” дават насоки за собствено размишление по него. Героизмът го преценяваме по степента на риска, който героят поема, извършвайки делото си. А за естеството на риска съдим по последиците. Но все пак за Пешев те са напълно поносими, равняват се на проста служебна неприятност: той не е убит, не е вкаран в затвора, не е арестуван и дори не е уволнен. Той просто е понижен и от заместник-председател на Народното събрание става обикновен депутат. Всъщност тази липса на героизъм говори добре за състоянието на българското общество през годините на Втората световна война. С леката ръка на комунистическите митотворци то бе обявено за „монархо-фашистко”, сиреч вид тоталитарно. Но нима е известен случай, в който виден деец от тоталитарното общество се е осмелил да се обяви против ключова политика на правителството и се е отървал само с понижение?

            Книгата на Аврамов е забележителна, изпълнена е с научни и публицистични достойнства. Тя е извънредно непривична, хвърля камък в блатото на митовете и може би затова се „радва” на мълчание от страна на научните и обществените среди: твърде нелицеприятна е картината, която е обрисувана в нея. Но все пак тя, струва ми се, търпи критика в един пункт, който авторът съзнателно е изтъкнал като ключов за концепцията си. Става дума за обграждането с кавички на думата „спасение” в заглавието на съчинението. Той пише: „именно заради дълбоката двусмисленост на този епизод от историята ни (става дума за цялостната антиеврейска политика в България през 1940 – 1944 г., бел. моя, Е.К.) поставям – в съзвучие с други, усъмнили се в адекватността на думата – спасяването в кавички”[17]. Тук очевидно на „спасяването” се приписва положителен нравствен смисъл, какъвто очевидно „оцеляването” няма. Но всъщност, поне според мен, разликата е в друго. За спасение можем да говорим, само когато резултатът – в случая запазването на живота на евреите от „старите предели” – е плод на осмислено, на човешко действие. Мотивацията е важна, но не е решаваща: както е известно, „пътят към ада е постлан с добри намерения”. За „оцеляване” има смисъл да се говори, когато дадено състояние е резултат на сляпа, неосмислена игра на природни сили. Нека си представим, че човек се дави в дълбок вир. Внезапно той вижда протегнатата ръка на някого, хваща се за нея и не се удавя. Но той може да се натъкне и на стърчащ от дъното пън или на скала, да се хване за тях и пак да оживее. В първия случай говорим за спасяване, дори ако спасителят е зъл враг на спасения. Във втория човекът просто е оцелял. Така че евреите от „старите предели” са спасени, защото хора, а не неодушевени предмети са автори на действията, спрели изпращането в лагерите на смъртта.

Текстът е подготвен за публикуване в сп. „Социологически преглед”.



[1] Според Габриеле Нисим, автор на известната книга „Човекът, който спря Хитлер”, през 1973 г. е имало решение на ЦК на БКП Тодор Живков да бъде предложен за Нобелова награда за мир заради заслугите му за „спасяването на българските евреи”.

[2] Аврамов съвсем справедливо изтъква, че дори според известното свидетелство на Бекерле Борис III е дал съгласието си за изпращането на смърт на евреите от „новите земи” и следователно не може да бъде считан за „спасител”: когато изпращаш едни невинни хора на смърт, а не изпращаш други, също толкова невинни, ти по същество си убиец. С какво животът на евреите от „новите земи” е по-малко ценен от този на сънародниците им от „старите предели”? Вж. Аврамов, цит. съч., стр. 25

[3] Пак там, стр. 30

[4] Вж. Гринберг, Натан. Документи, Централна консистория на евреите в България, С., 1945; Давид Коен, съставител, Оцеляването. Сборник от документи 1940 – 1944, Издателски център „Шалом”, С., 1995; В. Тошева, М. Колева, Д. Коен, И. Гезенко, А. Танева, Б. Дичев, И. Хаджийски, съставители, Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия райх. Изследвания и документи, ИК „Синева”, С., 2007; Албена Танева и Ваня Гезенко, съставители, Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия синод на Българската Православна църква по еврейския въпрос (1940 – 1944, изд. ГАЛ-ИКО и Център за еврейски изследвания при СУ „Климент Охридски”, С., 2002; Петко Добчев,  съставител, Антиеврейското законодателство и неговото преодоляване (1942 -1945), изд. „Фенея”, С., 2010 .

[5] В. Тошева, М. Колева, Д. Коен, И. Гезенко, А. Танева, Б. Дичев, И. Хаджийски, съставители, Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия райх. Изследвания и документи, ИК „Синева”, С., 2007, стр. 296

[6] Цит. съч, стр. 314

[7] Пак там, стр. 340 -342

[8] Пак там, стр. 70

[9] Пак там, стр. 75

[10] Неговото име е в списъка на праведниците, поддържан от Музея на Холокоста в Яд Вашем, Израел.

[11] Аренд Хана, Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото, С., изд. „Сиела”, 2004 г., стр. 232

[12] Цит съч., стр. 231

[13] В. Тошева, М. Колева, Д. Коен, И. Гезенко, А. Танева, Б. Дичев, И. Хаджийски, съставители, Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия райх. Изследвания и документи, ИК „Синева”, С., 2007, стр. 379

[14] Цит. съч., стр. 270

[15] Събитията на 9 март 1943 г. са многократно описвани. Вж. по-специално Давид Коен, съставител, Оцеляването. Сборник от документи 1940 – 1944, Издателски център „Шалом”, С., 1995 г., стр. 286-304

[16] Цит. съч., стр. 216-220

[17] Аврамов, цит. съч., стр. 8