Как подсъдимият за антисемитизъм д-р Антонов внезапно заобича евреите

| Емил Коен,

Има на света един народ, който е въплъщение на „световното зло”, едни хора, обединени от общ етнически произход и обща религия, които са „сатанинска сила”. Тези хора или този народ вече 2 500 години съществуват само за да творят нещастия и катастрофи за „арийската раса”, битката на „творческите арийски сили” срещу това колективно въплъщение на Сатаната е „вечна както света”. Вникването в тази борба, ще помогне на желаещите да разберат „причината за всички нещастия”.

Кой е този народ? Както читателят вероятно вече се е досетил, това са евреите, а изтърканата идея за вечната, притежаваща всемирни мащаби борба между тези „полухора” и арийската част на човечеството, развивана безброй пъти през миналия век, е ключова част от стандартния репертоар на антисемитизма. Клишетата са познати, но все пак заградените в кавички изрази не са от съчинение, публикувано в Германия по времето на нацисткия период, а от една съвременна българска книга. Става дума за „трактата” на българския автор д-р Емил Антонов „Основите на националсоциализма” [1].

Когато прочете или дори само прелисти книгата му, читателят ще разбере, че с тези евреи няма как да се съжителства на едно и също място – нито в рамките на националните държави, нито в крайна сметка на общото за всички ни място – Земята. Това е съвсем логично: кой би желал да влиза в досег с пръснатите сред населението на държавите агенти на някаква тайнствена сила, наречена Синедрион? Защото тя чрез агентурата си, т.е. чрез евреите по света, провежда „една огромна и тайна програма за намаляване на раждаемостта и успоредно увеличаване на смъртността на бялата раса” по „един дяволски план, ръководен и организиран от самия Сатана от Синдериона”. Освен това тези хора, а ако следваме стилистиката на разглеждания автор, по-правилно е да напишем „маймуночовеци”, са „племе от лихвари, мошеници и родени престъпници без никаква чест и морал”, които „извършват ритуални убийства и ограбват най-безмилостно своите жертви”. Така тези „подли изроди”, тези „отрепки”, тези „юдоидиоти” убиват, заговорничат, крадат във вселенски размери. Те не могат да съществуват без да мамят и една от „най-грандиозните измами на ХХ в.” е разбира се, тази за Холокоста”, за избиването на шест милиона европейски евреи в нацистките лагери на смъртта.

Тази книга [2], освен антисемитски пасквил, е и възхвала на доктрината на нацизма, която била взаимствала от евреите основни техни доктрини и методи на борба, превръщайки ги, разбира се, в оръжия в битката за оцеляването на „арийците”. В съчинението на Антонов Адолф Хитлер е „най-великият водач и пълководец на всички времена”, чиято мисия, макар и претърпяла временен срив, е да разпали „нова националсоциална революция, която помита парламента, партиите и гнилата „демокрация”.

Но тук думата ни е не за „достойнствата” на споменатото книжле, а за поведението на д-р Антонов. По жалба, подадена от пишещия тези редове и от Красимир Кънев, прокуратурата повдигна обвинение и сега д-р Емил Антонов е подсъдим по чл. 108 от НК [3]. Разбира се, той, с помощта на двамата си адвокати, се защитава, делото още не е завършило.

Няма да се спирам на нелепите опити книжката му да се представи като „научно изследване”, нито изтърканите похвати да се твърди, че „антисемитизъм” е неточна дума, защото и „арабите са семити”, нито на внушенията, че свастиката, която милиони хора асоциират с война, кръв, разрушения и избиване, е древен индийски символ и поради това нямало нищо лошо, че е отпечатана на корицата на съчинението.

Дотук в похватите на защитата няма нищо неочаквано. Но изведнъж, във второто заседание по делото Антонов и адвокатите му хвърлиха една малка словесна бомба. В стремежа си да докажат, че съчинението на доктора не е насочено срещу евреите, а чисто и просто е един научно-популярен текст, те представиха следния довод: няма как авторът да е антисемит и съответно книгата му да е противоеврейска, защото той общува с евреи, има близка приятелка - г-жа С.Д., живееща в Израел, която винаги като дойде в България, го посещава, а освен това след 1989 г. в продължение на пет години е бил в близко делово сътрудничество с клиниката на евреина д-р Г.
Действително, как се съчетава неистовият антисемитизъм, струящ от всяка страница на съчинението му, с тези факти? Какво трябва да мислим за този човек? Че лъже – или за контактите си с евреи, или за истинските си убеждения, че страда от раздвоение на личността, което му позволява – без никакви проблеми – да има дългогодишно сътрудничество с „юдоидиоти”, „маймуночовеци”, „родени престъпници”, „подли изроди” и „отрепки”? Как може да се обясни този парадокс?

Защото за т.нар. „нормален човек” е ясно, че не може да има контакти, а още повече трайни отношения, пък били само и делови, с посочените категории хора. В края на краищата това е въпрос, ако не на друго, то на здравословен егоизъм: какво ли не може да се очаква от тези толкова опасни хора и ако не мога да ги изтрия от лицето на Земята (а не мога, защото те със сатанинските си козни, разбира се, пречат!), то не е ли по-добре да ги избягвам изцяло?

Разбира се, давам си сметка, че докторът е подсъдим и е нормално да се опитва да се защитава с всички средства. Въпросът обаче не е само в избора на приведените факти, а в самото им наличие, в което едва ли можем да се съмняваме.

Неволно на ум ми идва съпоставката с един истински рицар на злото, в сравнение с който Антонов е незабележима величина. В книгата „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото” Хана Аренд, след като привежда думите на героя си: „Ще скоча в гроба усмихнат, защото фактът, че върху моята съвест тежи смъртта на пет милиона евреи (или врагове на Райха, както винаги твърдеше, че бил казал – б.а.) ми доставя огромно удовлетворение”, продължава със следното „той така и не направи скока, а ако нещо лежеше на неговата съвест, това не бяха убийствата, а това, че веднъж ударил плесница на д-р Йозеф Льовенхерц, глава на виенската еврейска общност, който по-късно станал един от любимите му евреи. (Навремето му бил поднесъл извинения в присъствието на своите подчинени, но въпреки всичко, този инцидент продължаваше да го тормози след това)” [4]. И така – съвестта на палача Айхман се разтърсвала не от ръководеното от него унищожение на милиони хора само заради етническата им принадлежност (не защото са имали някакви конкретни вини), а неправомерно нанесеното от него оскърбление на един евреин.

Струва ми се, че между поведението на Айхман и това на нашия герой може да се направи паралел – не в мащаба на причиненото зло, а в начина, по който действа логиката на безличната омраза. Можеш да мразиш – дълбоко и до степен да искаш да ги унищожиш – евреите или някакви други „вредни народи” и в същото време „да имаш „нормални човешки отношения” (изразът е на Айхман) с някакви конкретни евреи. Можеш да сипеш тонове словесен боклук върху един народ и да имаш „приятелка, която винаги ме посещава, когато от Израел дойде в България” (думи на д-р Антонов).

Омразата и любовта са конкретни, предметни привързаности. Можеш да уважаваш човечеството, но не можеш да го обичаш, това няма как да стане. Можеш да мразиш буржоазията или евреите, или циганите и т.н., но не можеш да спреш порива на симпатия например към красива жена, спадаща към тези групи или към чернокожия лекар, излекувал те от тежка болест.

Цивилизованият човек уважава хората и това уважение към човешкия род е рамката, която не позволява на поривите на неприязън към някакви конкретни хора по някакъв конкретен повод да се излеят в насилствени – физически или словесни, действия. Всъщност това не е нищо повече от прочутия „категорически императив” на Кант: „постъпвай така, че винаги да се отнасяш към човечеството в свое лице и в лицето на който и да е друг само като към цел и никога като към средство”. За да постъпваш така не е необходимо да обичаш човека или човеците, към които са насочени постъпките ти. Трябва просто да постъпваш нравствено към всички, а не само към тези, които любиш.

Главното зло на тоталитарните идеологии на миналия век – фашизмът и комунизмът – се състои в това, че те въздигнаха в култ омразата, омразата без лица и граници

В тези системи хората бяха приучвани да мразят, внушаваше им се, че омразата е стълбът, на който се крепи социалната им личност. Ирационалната сила на омразата бе превърната в ръководство за целенасочено рационално поведение. Точно по тази причина е възможно описаното по-горе раздвоение на личността: не се толерира, но е допустимо „в хода на борбата” да се установяват почти нормални отношения (стига да не са сексуални, това и нацистите, и комунистите в никакъв случай не толерираха) с конкретни представители на „врага”. Като си свършим работата с тях, ще унищожим „тези средства”, или в най-добрия случай, ще ги „превъзпитаме” чрез дългогодишно пребиваване в лагери.

Разбира се, омразата е страхлива. Дълбокият й корен не е силата на мразещия, а дълбоко прикриваният страх от набелязаната за мразене социална категория. Освен това няма как да убедиш себе си, че човешкото същество срещу теб – евреин, чернокож, буржоа, циганин или някакъв друг, не е човек. Каквито и хитри доводи да се изтъкват срещу „непълноценните” и „получовеците”, натискът на реалността е непреодолим. Затова дълбоко в себе си идеолозите на омразата знаят, че постройката им е издигната върху пясък, върху незащитимото твърдение, че някои са действително човеци, а други, макар и да приличат на такива, всъщност не са. Този натиск на реалността диктува, между другото, и поведението на тези, които мразят малцинствата: винаги се оказва, че има един или няколко „любими евреи”, че този циганин „удивително не прилича на мангал” и т.н., и т.н. Така е станало възможно и в душата на д-р Антонов мирно да съжителстват ненавистта към евреите като такива и приятелството с конкретната еврейка С.Д.

Всичко това може да мине за екзотика, за някакви куриози. Какво значение имат в края на краищата раздвоенията на някакъв маргинален автор? Трябва ли да се занимаваме с него? Ако той държеше и омразите, и привързаностите си единствено в себе си, не би имало никакъв проблем.

Но този човек пише книги. За стотици юноши, които сега получават базисните си ориентири в социалния свят, тези книги могат да станат действително „извор на знания”. Младите хора не могат да са отговорни за своето невежество, нали? Техните знания и умения идват от нас, възрастните, нравствените ориентири също. Култът към омразата също може да се научи, ненавистта към цели групи може да стане житейски ориентир на много хора и да обяснява по нагледен и понятен начин житейските им неудачи. А при някои – това става всеки ден – абстрактната омраза може лесно да се превърне във физическо или словесно насилие. Е, ако и когато след това ги изправим пред съд, вероятно мнозина ще си спомнят, че са имали познат с нетипично за България име или че са харесвали „оная там хубава циганка”. Така ще повторят ходовете на д-р Антонов. Но злото вече ще е сторено.

Ако антисемитът д-р Емил Антонов, който въпреки школската логика и т.нар. „здрав смисъл” има приятели и делови отношения с евреи, бъде осъден, предпоставките горепосоченото зло да се случи, ще намалеят.

 


 

[1] Д-р Антонов, Емил. Основите на националсоциализма. С., Лаков прес, 2004, 191 стр. [обратно]
[2] Д-р Антонов е крайно плодовит автор, на темата за „вредата от евреите” той е написал още най-малко шест книги: „Тяхната борба”, „Краят на света”, „Дневникът на един евреин”, „Тайните на Юда”, „Делото „Израел”, „Ритуалните убийства на избрания народ”. [обратно]
[3] Той гласи: „Който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения от Конституцията на Република България обществен и държавен строй, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до пет хиляди лева.” [обратно]
[4] Аренд, Хана. Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото. С., изд. Сиела, 2004, 387 стр., стр. 85-86 [обратно]