Политика, маскирала се като антропология

| Емил Коен,

Когато в късната есен на миналата година по книжарниците се появи дебелият том на Достена Лаверн [1], мнозина бяха шокирани – едни, поради безпардонното излагане на лични подробности и обстоятелства от живота на героите на нейното антропологическо изследване, без да е ясно дали авторката е получила разрешение да разгласява тези „пикантни” житейски обстоятелства, други, поради очевидната пристрастност на априорно приетата за вярна нейна концептуална схема, подреждаща в удобната опаковка на теорията за „голямата конспирация” събраните от нея данни. Но все пак убеждението на повечето от прочелите книгата – главно специалисти хуманитаристи и действащи лица в нейния разказ, бе, че в случая става дума за наука. Наука спорна, наука далеч от високите стандарти за качество, наука, по-скоро демонстрираща една витринна ученост с многобройните си позовавания и цитати, отколкото самостоятелно мислене, но все пак – наука. С други думи казано – произведение, отворено за критика и възражения, за диалог, за обсъждане, както подобава на нормален научен текст.

Това убеждение обаче се поразклати, когато на два пъти стана ясно, че поради немотивирано и станало известно в последния момент отсъствие на авторката обявените дискусии за книгата й се провалят. След това, когато тя даде обширни интервюта в сп. „Тема”, във вестник „Труд” и в други медии, идеята, че в случая имаме работа с политическо пристрастие, което кой знае защо е решило да облече научен костюм, стана почти натрапчива. Но мисля, че няма да е излишно да си спомним за прочути навремето, а сега съвсем забравени аналози на този вид политически ангажирано писане, каквито са „Анти-Дюринг” на Фридрих Енгелс и „Материализъм и емпириокритицизъм” на Владимир Ленин. Не ми се вярва „Експертите на прехода” да постигне и частица от някогашната слава на тези книги, но сходството в метода е налице – и в трите случая виждаме защита на една политическа теза и разгромяване на политически опоненти, но направено с помощта на привидно научни аргументи.

Впрочем интервюто й в „Труд”, което е обект на коментара на Красимир Кънев, потвърждава тази констатация напълно. Не мога да си представя действителен учен, за когото привързаността към истината и убеждението, че тя се постига в спор, е ценност да е противник на свободата на изразяване и на сдружаване, защото ако е такъв, би сякъл със собствените си ръце клона, на който седи. Историята е пълна с примери, когато свободата на научното дирене и изразяване е била потискана в името на „тържеството на единствено правилните политически и социални идеи”. Това е ясно, но изглежда е съвсем мътно за Достена Лаверн.

Всичко това ми се изясни напълно, когато попаднах на анонсираното от Гражданско сдружение за защита на българската наука обсъждане на книгата на Лаверн, проведено на 15 февруари в големия салон на БАН. В залата, пълна с разнородна публика, доминирана все пак от хора във видимо напреднала пенсионна възраст, можеше да се чуе всичко друго, но не и делово обсъждане на научните достойнства и недостатъци на книгата й. Чуваха се люти клетви срещу „неолиберализма, който ограбва българския народ с цел да го изтреби напълно”, заклинания срещу тинк-танковете, които „обслужват интересите на финансовия капитал”. Имаше още обвинения срещу монополите като Енергото и ВиК, които ни разоряват, срещу режима на концесии, който „унищожава природата” и т.н., и т.н. Естествено, предпоставката, която повече оратори дори не изговаряха, защото я смятаха за саморазбираща се бе, че тинк-танковете, обекти на съчинението на д-р Лаверн, са едни от най-големите виновници за всички изброени и за още безброй други беди, сполетели държавата и народа ни през последните двадесет години.

Така кръгът се затвори. Стана ясно, че по-голямата част от публиката в големия салон на БАН схваща дебелия антропологически трактат на Достена Лаверн като малко пораздут, вероятно по „тактически причини” политически манифест, съзвучен на собствените й мисли, горчивини, надежди и тежнения. А на това възприемане авторката – съвсем в унисон с настроенията на залата – отговаря с призиви да се ограничи правото на тинк-танковете да разпространяват идеите и предложенията си, защото „от никого не са избрани”. Този филм сме го гледали 45 години и затова ми се струва уместен въпросът не беше ли по-честно към обществеността авторката да каже, че е привърженик на идеи за обществено устройство по модела на страната ни от 50-те години на миналия век, вместо да си играе на наука и на научно дирене? Такава декларация сега, за разлика от времето преди 1989-а, не би й донесла никакви неприятности. Но пък щеше да е много банална и не би й осигурила възторжени аудитории от затънали в грижи по оцеляването хора, убедени, че „експертите на прехода” са виновниците за житейските им неудачи.


[1] Лаверн, Достена. Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи на влияние, С., изд. „Изток-Запад”, 2010 [обратно]