Между спасители и убийци – разказ за дългата агония на узряването

| Димитрина Чернева,

Традиционно темата за съдбата на българските евреи по време на Втората световна война сблъсква два паралелни разказа – единият, потвърждаващ отговорността на българската страна за депортацията на евреите от Егейска Тракия и Вардарска Македония през март 1943 г., а другият, изтъкващ положителната роля на българското общество за спасяването на евреите от т.нар. „стари земи” на Царство България също през март 1943 г. Опит за цялостен подход към темата за третирането на евреите от българските власти в годините на Холокоста бе направен на проведената в началото на октомври в София конференция „Да опознаем миналото си”. В инициативата, организирана от Българския хелзинкски комитет, взеха участие български и чуждестранни историци, изследователи, дипломати, социолози, политолози, публицисти и правозащитници.

Ситуирана между възникналото напрежение около един филм („Трето полувреме” на режисьора Дарко Митревски) и една книга („Спасение” и падение” на Румен Аврамов) и предстоящото отбелязване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи, организираната от БХК дискусия се фокусира върху потребността от интензивно изследване и преживяване на миналото, противоречивостта на колективната памет за Холокоста на Балканите, политическото инструментализиране на темата и възможните начини за узряване на обществото. Дебатирана бе необходимостта от усложняване на разказа за спасението и надмогване на „улегналата завършеност” на каноничната нравоучителна приказка за „непоклатимата толерантност” на българския народ.

„Как да нарисуваме портрета на България – героичен спасител, брутален убиец или хладнокръвен преследвач”, попита авторът на книгата „Евреите в Македония по време на Втората световна война” проф. Майкъл Беренбаум. Сблъсквайки противоречията, той припомни, че през 1941 г., когато победата на Германия изглежда неоспорима, България предава на германците сръбски евреи, които са се опитали да избягат на нейна територия; че през март 1943 г., когато Германия вече не изглежда непобедима, България се съгласява да депортира 20 хиляди евреи в лагерите на смъртта в Полша; че през същата 1943 г. България отказва да направи финалната стъпка и да изпрати на смърт собствените си евреи.

Най-интригуващото, което прави българският случай толкова уникално-драматичен и важен, е, че в един момент се стига до точка, в която тези, които вече са изцапали ръцете си с кръв, разбират, че са стигнали твърде далеч и правят радикален човешки жест – те спасяват евреите от т. нар. „стара” България, показвайки по този начин, че ги възприемат като равнопоставени граждани, принадлежащи към българската нация.

Преди това обаче евреите в Македония са принудени да преминат през всички стадии на Холокоста – собствеността им е конфискувана, изолирани са за няколко дни, а след това са депортирани и изпратени на смърт. Над 90% от тях са избити – отнет е животът на мъже, жени и деца.

Какво съдържа колективната памет на техните потомци? Поствоенното поколение няма спомен за събитията от 1943 г., разказа Тодор Чепреганов от Института по национална история в Скопие. „Всичко, което знаят, е от разказите на малкото оцелели, от техните шокиращи и разтърсващи истории”. Всъщност по-възрастните евреи избягват да говорят за случилото се по време на войната. Преживели тежка травма, те се опитват да предпазят по-младото поколение от болката и страданието на онези дни. Опитът им обаче се оказва безуспешен. Бавно, но сигурно истината излиза наяве, последвана от убеждението, че отговорни за тази Голгота са българските окупатори – администрация, полиция и военни части. „Макар да са спасили евреите в България, българските власти в Македония са участвали в едно от най-големите извращения в историята на човечеството, което не може да бъде забравено и простено. Всичко това се помни от днешната еврейска общност. Дали то може да бъде изтрито сякаш не е било? Със сигурност не. То живее в спомените и се предава от поколение на поколение. В националната памет няма амнезия. Накрая миналото застига всички”.

Конференцията „Да опознаем миналото си” е уникална с това, че събра за първи път на едно място учени от България и Македония. Общата дискусия се проведе няколко месеца след възникналото напрежение между двете страни заради филма „Трето полувреме” и броени дни след неговата премиера в Битоля. Според Чепреганов филмът на Дарко Митревски е исторически коректен. „Няма сцени, които проповядват омраза, просто е пресъздадена грубата реалност на една определена епоха, времето, когато еврейската общност в Македония е принудена да поеме по еднопосочния път към лагерите на смъртта. Актът от страна на българите не е просто да помахат с ръка, докато евреите отиват на смърт, а обмислен план, създаден в нацистка Германия и одобрен и вкаран в действие във всичките му детайли от българския цар и политически елит”.

Според д-р Албена Танева, съставител на "Сборник с протоколи на Светия синод на БПЦ по еврейските въпроси 1940 – 1944", през годините на войната в българското общество има две политики по еврейския въпрос – тази на официалното правителство и тази на различни граждански структури, които не са съгласни и през цялото време се опитват да възпрат действието на официалната линия. Гражданските структури успяват и това прави уникален българският случай. Всички евреи в "стара" България остават живи, те са спасени благодарение на това, че е променена политиката, че са спрени вече взети решения. "Ако не беше реакцията на гражданските структури, в "стара" България щеше да се случи същото, което е станало във Вардарска Македония и в Егейска Тракия", обобщи Танева.

"Нещо в тези два разказа не съвпада, заяви философът и главен редактор на портал "Култура" Тони Николов, визирайки българската и македонската интерпретации на събитията. - Знаем какво са правили по това време хората в София и в Пловдив. Липсва обаче разказът какво са правили хората в Битоля.” Той разказа за френския случай и дълго отлаганото извинение на Франция, която едва през 1995 г. преживява по един действително интензивен начин собствената си история, свързана със "синдрома Виши" и паметта за Шоа. "На Франция й бяха необходими точно 53 години. До 1995 г. виновни са винаги другите – нима страната не е била окупирана; нима евреите не са били депортирани от хитлеристите; какъв е бил статутът на режима във Виши – на автономна власт или безвластно марионетно прикритие, начело с престарелия маршал Петен". Освен прочутото дело "Морис Папон", два филма обръщат общественото мнение във Франция и подготвят прословутото извинение към евреите от страна на президента Жак Ширак от 16 юли 1995 г. – "Скръб и състрадание" на Марсел Офюлс и "Шоа" на Клод Ланцман.

От амнезия обществото преминава към консенсус по отношение на жеста на покаяние.

"Този процес на узряване липсва в България", сподели стопанският историк Румен Аврамов. В известен смисъл България тръгва с огромен аванс заради първия съд през 1945 г. Днес обаче ние сме много далеч от изживения от французите катарзис, колкото и мъчително дълъг да е бил периодът на узряването там. Авторът на книгата "Спасение" и падение", изследвал множество документи за съдбата на евреите на Балканите по време на Втората световна война, заяви, че архивите са недвусмислени: германците нямат участие в организирането и депортирането на евреите от Македония. Аврамов повдигна и въпроса за политическото инстументализиране на темата.

"В днешното говорене за съдбата на българските евреи по време на Втората световна война се промъква националистическа теза", подчерта политологът Антоний Тодоров. Той заяви, че съществуват няколко версии за спасяването на евреите, като най-масовата, тази, по която има обществен консенсус, е версията, че спасяването е дело на целия народ. Тази версия избягва острия дебат върху миналото и прави невъзможно разграничаването между спасителите и отговорните лица.

Сериозна полемика предизвика темата за ролята на обществото при спасяването на евреите в "стара" България. Не можем да говорим за някаква особена роля на гражданското общество, тъй като в условията на тоталитарния режим по време на Втората световна война то е било с твърде ограничени ресурси. Да не забравяме, че по това време действа извънредно законодателство и България е в състояние на война. Има, разбира се, някаква гражданска мобилизация, но тя в никакъв случай не може да се представя като толкова мащабна, че да повлияе директно върху решенията на правителството, заяви Антоний Тодоров.

"Имало ли е тогава действително маси българи, които са ходили по улиците, които са протестирали или са правили някакви подписки? Какво прави прословутото гражданско общество в периода между 1941 и 1943 г., когато евреите са гетовизирани и техните права са потъпквани? Вестниците мълчат, няма нищо, с което гражданското общество да е реагирало по този въпрос. Има само апология на германците", подчерта писателката Леа Коен.

Социологът доц. Лиляна Деянова предупреди, че съществува опасност от монолитния и величествен разказ за това как сме спасили нашите евреи, изграден, за да доминира в българското публично пространство, да отидем в другата крайност – как не сме ги спасили. "Издигната бе тезата, че гражданското общество е участвало в много малко моменти. Думата спасение си има определено значение и то наистина означава спасение без кавички. Една голяма част от българското общество е попречила на депортирането на евреите", контрира Деянова.

Албена Танева допълни, че именно обществото успява да промени официалната правителствена политика и това прави българския случай интересен да разсъждаваме върху него, а не да се кичим с него, "да проумяваме, че е било възможно в онези по-трудни от днешните години да бъде променена държавната политика и тази, която е гражданската, да се превърне в официална политика".

Най-големият въпрос, който постави конференцията, бе за тежестта на спомените и способността да ги преживеем интензивно, да ги интерпретираме комплексно. Необходимо ли е всъщност да бъде понасяна тази тежест, ако миналото не е циклично, ако то не се завръща постоянно? Точно затова е важно да не лъжем за това, което е станало, да не отричаме истината за случилото се преди години, каза авторът на документалния филм "Празните товарни вагони" Ед Гафни. Един наистина кошмарен ефект от отричането на геноцида е отварянето наново на травмата от насилието. Най-голямата социална вреда, която следва от отричането на геноцида, е неговото повторение. "Ако все още се страхуваме да погледнем към този период от миналото на България, – каза още Гафни – днес е денят, в който трябва да се освободим от този страх, тъй като никой никога не е държал отговорни днешните българи за действията на хората тогава. Това е така, защото никой от живеещите в момента не е извършил някое от престъпленията, за които някои от вас твърдят, че са били неизбежни. По мое мнение неизбежността не е добро оправдание за геноцида."

Когато се каже: „Ние българите сме горди, че сме спасили своите евреи”, то е от същия порядък като да кажем: „Виновни сме ние, българите, че не спасихме евреите от Беломорска Тракия и Македония”, допълни Антоний Тодоров. Нито един от участващите в този разговор и в тази конференция не може да има нито вина, нито отговорност, нито дори гордост за това, че някой някога е направил нещо. По-скоро въпросът е как днес оценяваме това, дали го оценяваме като престъпление, в което много хора са участвали абсолютно съзнателно, или като нещо, което е направено под натиск и за което не бива да говорим. Не е нужно да казваме какво бихме направили, ако бяхме на мястото на онези, които са живели тогава – това е невъзможна ситуация. По-важно е да кажем как ние днес оценяваме случилото се в онези години, как го вписваме в днешните си морални критерии и да поставяме този въпрос до момента, в който не намерим някакво общо съгласие.

Димитрина Чернева е журналист във Портал за култура, изкуство и общество kultura.bg

Предлагаме ви интервюта с част от участниците в конференцията “Да опознаем миналото си”.

Поради големия обем материали, интервюта и снимки на участниците в конференцията „Да опознаем миналото си", публикациите ще продължат в следващия брой.

Всичко за конференцията можете да видите на специалния сайт www.past.bghelsinki.org.